Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (146)

145.
Отечеството е в опасност!

На двайсет и втори юли в шест часа сутринта, осем дни след празненството на Марсово поле, цял Париж изтръпна от гърма на едно едрокалибрено оръдие, изтеглено на Пон Ньоф.

Едно оръдие от Арсенала му отговори като ехо. От час на час и през целия ден това страховито бучене се подновяваше.

Шестте легиона на Националната гвардия, водени от командирите си, бяха събрани по изгрев слънце при Кметството.

Организираха се две шествия, за да разнесат по улиците на Париж и в предградията прокламацията, обявяваща отечеството в опасност.

Идеята за този ужасен празник беше на Дантон, който беше възложил съставянето на програмата на Сержан.

Сержан беше посредствен като гравьор, но велик режисьор. Сержан, чиято омраза се беше удвоила от оскърбленията, понесени край Тюйлери, беше разгърнал в цялата програма на този ден онзи грандиозен апарат, на който даде последната дума след 10 август.

Всяко от двете шествия, едното от които трябваше да мине в долната част на Париж, а другото в горната, тръгнаха от Кметството в шест часа сутринта.

Най-напред вървеше един кавалерийски отряд с музика начело. Мелодията, композирана за случая, беше мрачна и приличаше на погребален марш. Зад кавалерийския отряд следваха шест оръдия, движещи се в редица там, където кейовете или улиците бяха достатъчно широки, и две по две в тесните улици.

Следваха четирима пристави на коне, носещи четири плаката, върху всеки от които беше написана по една от тези четири думи:

После идеха дванайсет общински служители, всеки с ешарф и сабя на хълбока. После, сам, изолиран като Франция, един национален гвардеец на кон държеше грамадно трицветно знаме, върху което бяха изписани думите:

В същия ред като първите следваха шест оръдия с могъщ тропот и тежки подскоци; после един отряд от Националната гвардия; втори кавалерийски отряд, завършващ колоната.

На всеки площад, на всеки мост, на всяко кръстовище шествието спираше.

Заповядваше се тишина с продължително биене на барабаните.

После развяваха знамената и когато вече не се чуваше никакъв шум, когато задъханото дишане на десет хиляди зрители беше задържано в гърдите им, се издигаше важният глас на общинския служител, който прочиташе акта на законодателното тяло и добавяше:

— Отечеството е в опасност!

Този последен вик беше страшен и отеквашe във всички сърца. Това беше викът на нацията, на родината, на Франция! Това беше една майка в агония, която викаше: „При мен, деца мои!“

И после час по час отекваха изстрелите на оръдието от Пон Ньоф и тяхното ехо от Арсенала.

По всички големи площади на Париж — площадът пред вратите на „Нотр Дам“ беше центърът — бяха издигнати амфитеатри за набиране на доброволци.

Посред тези амфитеатри имаше по една широка дъска, поставена на два барабана и служеща като маса за записване, а при всяко раздвижване в амфитеатъра барабаните простенваха като повей на далечна буря.

Сенници, над които имаше издигнати трицветни флагове, бяха издигнати около амфитеатъра. Тези тенти бяха окичени с трицветни ленти и корони от дъбови листа.

Общинари в ешарфове седяха около масата и едновременно със записването издаваха удостоверения на записалите се.

От всяка страна на амфитеатъра имаше по две оръдия. В подножието на двойната стълба, по която се качваха непрестанно, свиреше оркестър. Пред сенниците, следвайки извивките на техните линии, имаше кръг от въоръжени граждани.

Това беше едновременно величаво и страшно! Имаше опиянение от патриотизъм.

Всеки се блъскаше да се запише. Часовите не можеха да отблъснат онези, които се явяваха — всеки миг техните редици бяха разкъсвани. Двете стълби на амфитеатъра — имаше една за качване и една за слизане — не бяха достатъчни.

Всеки се изкачваше както можеше, подпомаган от онези, които вече се бяха качили. После, след като името му бъдеше вписано и получеше удостоверението си, той скачаше на земята с вик на гордост, разтърсвайки удостоверението си, пеейки „Ще върви“ и отиваше да целуне оръдията по отворите на дулата.

Това беше годежът на френския народ с онази двайсет и две годишна война^[1], каквато, ако и да не беше имало в миналото, щеше да има като последица свободата на целия свят в бъдеще!

Между тези доброволци имаше твърде стари, които с върховно самомнение скриваха възрастта си. Имаше и твърде млади, които като благочестиви лъжци се изправяха на пръсти и отговаряха: „Шестнайсет години!“, когато все още нямаха четиринайсет.

Така потеглиха, от Бретан старият Ла Тур д’Оверн, от Юг младият Виала.

Онези, които бяха задържани от неразривни връзки, плачеха, че не могат да заминат. Те криеха от срам лице в ръцете си, а избраниците им викаха:

— Ей, вие, другите, ама пейте, де! Ама викайте: „Да живее нацията!“

И ненадейни и страховити викове: „Да живее нацията!“, се издигаха във висините, докато час по час гърмеше оръдието от Пон Ньоф и неговото ехо от Арсенала.

Кипежът бе толкова голям, духовете бяха така разтърсени, че дори Събранието се стресна от делото си. То избра четирима членове, които да преминат през Париж по всички посоки. Те имаха поръчението да кажат:

„Братя! В името на родината, без никакви безредици. Дворът иска такива, за да може да издейства отдалечаването на краля. Никакви предлози за двора. Кралят трябва да остане между нас!“

После тези страховити сеячи на думи добавяха съвсем тихо: „Той трябва да бъде наказан!“

И навсякъде, където минеха тези хора, им ръкопляскаха. И се чуваше как се разнася в множеството, както се чува да пробягва полъхът на буря в клоните на гората: „Той трябва да бъде наказан!“ Не казваха кой, но всички знаеха кой искат да бъде наказан.

Това продължи до полунощ.

Чак до полунощ гърмя оръдието. Чак до полунощ тълпите стояха около амфитеатрите.

Много от записалите се доброволци останаха там, разполагайки първия си бивак в подножието на олтара на родината.

Всеки изстрел на оръдието отекваше чак до сърцето на Тюйлери. А сърцето на Тюйлери беше спалнята на краля, където се бяха събрали Луи XVI, Мария-Антоанета, кралските деца и принцеса Дьо Ламбал.

Те не се разделяха още от деня. Чувстваха, че съдбата им се решава в този тържествен ден.

Кралското семейство не се раздели преди полунощ, сиреч когато разбраха, че оръдието е престанало да стреля.

След нахълтването на хората от предградията, кралицата вече не спеше в мецанина.

Нейните приятелки я бяха помолили да се качи в една стая на първия етаж, разположена между апартамента на краля и този на дофина.

Будна още от изгрев слънце, тя искаше да не затварят нито щорите, нито външните капаци на прозорците, за да бъде безсъницата й по-малко мъчителна. Госпожа Кампан спеше в същата стая с кралицата.

Нека кажем по какъв случай кралицата се съгласи с това, някоя от жените й да спи при нея.

Една нощ кралицата току-що си беше легнала — беше около един часа сутринта и госпожа Кампан стоеше права до леглото на Мария-Антоанета и си говореше с нея, когато чуха изведнъж, че някой върви по коридора, а после шум, подобен на шума от борба на двама души.

Госпожа Кампан искаше да отиде да види какво става. Но кралицата се вкопчи в своята камериерка или по-скоро в своята приятелка:

— Не ме оставяйте, Кампан! — каза тя.

В това време един глас извика в коридора.

— Не бойте се, госпожо. Това е един негодник, който искаше да ви убие, но аз го държа!

Беше гласът на прислужника.

— Боже мой! — извика кралицата, вдигайки ръце към небето. — Какво съществувание! През деня оскърбления, вечерта убийства!

После викна на прислужника:

— Пуснете този човек и му отворете вратата.

— Но, госпожо… — започна госпожа Кампан.

— Ех, драга моя! Ако го арестуват, утре якобинците ще го понесат триумфално!

Пуснаха човека, който беше един момък, помагащ при тоалета на краля. От този ден нататък кралят бе издействал някой да спи в стаята на кралицата. Мария-Антоанета беше избрала госпожа Кампан.

През нощта, последвала обявяването на прокламацията, че родината е в опасност, госпожа Кампан се събуди към два часа сутринта — един лунен лъч, като нощен светилник, като приятелско пламъче преминаваше през стъклата и се разливаше по леглото на кралицата, придавайки на чаршафите синкав оттенък. Госпожа Кампан чу една въздишка — тя разбра, че кралицата изобщо не спи.

— Страда ли Ваше Величество? — попита тя полугласно.

— Аз страдам постоянно, Кампан — отвърна Мария-Антоанета. — Все пак се надявам това страдание да свърши скоро.

— Боже милостиви, госпожо! — извика камериерката. — Защо са тези зловещи мисли?

— О, Кампан…

Протягайки бледата си ръка, станала още по-бледа от отблясъка на лунния лъч, кралицата каза с дълбока меланхолия:

— До един месец този лунен лъч ще ни види свободни и освободени от веригите ни.

— Ах! — извика госпожа Кампан, зарадвана. — Да не би да сте приели помощта на господин Дьо Лафайет и да се готвите да бягате?

— Помощта на господин Дьо Лафайет? О! Слава Богу, не! — каза кралицата с оттенък на отвращение в гласа, който не можеше да се сбърка. — Не, но до един месец моят племенник Франц ще бъде в Париж.

— Сигурна ли сте в това, Ваше Величество? — провикна се уплашена госпожа Кампан.

— Да — каза кралицата, — всичко е решено: има съюз между Австрия и Прусия. Двете сили обединени ще потеглят към Париж. Имаме маршрута на принцовете и на съюзните армии и със сигурност можем да кажем: „В този и този ден нашите спасители ще бъдат във Валансиен… В този и този ден във Вердюн… В този и този ден в Париж!“

— И вие не се страхувате, че?…

— Че мога да бъда убита? — каза кралицата, довършвайки изречението. — Има го и това, зная. Но какво искате, Кампан! Който не рискува, той не печели!

— И в кой ден съюзените владетели се надяват да бъдат в Париж? — попита госпожа Кампан.

— Между петнайсети и двайсети август — отвърна кралицата.

— Чул ви Господ! — каза госпожа Кампан.

Господ за щастие не чу. Или по-скоро чу и изпрати на Франция една помощ, на която тя не разчиташе — Марсилезата^[2]!