Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (13)

12.
Един познат път

Точно доктор Жилбер беше с краля, когато прислужникът бе отишъл да проучи дали е там, съгласно заповедта на Изидор и молбата на Себастиен.

След около половин час Жилбер излезе. Кралят все повече му се доверяваше. Искреното му сърце оценяваше лоялността, която се таеше в сърцето на Жилбер.

Когато той излезе, прислужникът му съобщи, че го чакат във вестибюла на кралицата.

Той тъкмо бе тръгнал по коридора, който водеше към него, когато една странична врата се отвори и затвори на няколко крачки от него и оттам се появи млад мъж. Той несъмнено не познаваше мястото и се колебаеше дали да тръгне наляво или надясно.

Този млад мъж видя, че Жилбер върви към него, и се спря, за да го помоли за помощ. Изведнъж Жилбер също спря, пламъкът на лампата осветяваше точно лицето на младия мъж.

— Господин дьо Шарни! — извика Жилбер.

— Доктор Жилбер! — отговори Изидор.

— Вие ли ме търсите?

— Точно така… Да, докторе, аз… И още някой…

— Кой?

— Някой — продължи Изидор, — когото ще се радвате да видите.

— Ще бъде ли неудобно да попитам кой?

— Не, няма да е честно да ви бавя повече… Елате… или по-скоро ме отведете в тази част на кралските покои, наречена зелената стая.

— Господи — засмя се Жилбер, — аз самият нямам по-добра ориентация от вас в дворците, а още повече тук, в Тюйлери, но все пак ще опитам да ви отведа.

Жилбер тръгна първи, опипа стената и отвори една врата. Тя водеше в зелената стая.

Зелената стая обаче беше празна.

Изидор се огледа и потърси прислужник. Такъв смут цареше в двореца, че въпреки всички изисквания на етикета нямаше прислужник във вестибюла.

— Да почакаме малко — каза Жилбер, — сигурно е наблизо и докато чакаме, господине, кажете ми моля ви, кой ме чакаше?

Изидор неспокойно се огледа наоколо.

— Не се ли досещате? — каза той.

— Не.

— Някой, когото срещнах по пътя, притеснен дали не ви се е случило нещо и който идваше пеш в Париж… Някой, когото доведох с мен на моя кон тук.

— За Питу ли говорите?

— Не, докторе. Говоря за сина ви, за Себастиен.

— За Себастиен! — извика Жилбер. — Тогава къде е той?

И той бързо обходи с поглед всички кътчета на голямата стая.

— Беше тук, обеща да ме чака. Несъмнено прислужникът, на когото го поверих, не е искал да го остави сам и го е отвел със себе си.

В същия момент прислужникът влезе. Беше сам.

— Къде е момчето, което оставих тук? — попита Изидор.

— Какво момче? — отвърна прислужникът.

Жилбер притежаваше огромно самообладание. Той усети, че трепери, но се овладя.

Той също се приближи.

— О! Господи! — не можа да се сдържи от притеснение барон дьо Шарни.

— Да видим, господине — каза твърдо Жилбер, — спомнете си добре. Това дете, синът ми, изобщо не познава Париж и тъй като не познава Париж, ако за нещастие е излязъл от двореца, има опасност да се изгуби.

— Дете ли? — попита друг прислужник на влизане.

— Да, дете, почти юноша.

— На около 15 години?

— Точно така.

— Видях го по коридорите след една дама, която излезе от покоите на кралицата.

— А знаете ли коя е тази дама?

— Не. Носеше наметало с качулка.

— Кажете поне какво правеше?

— Сякаш бягаше, а детето я гонеше и викаше подир нея.

— Да слезем долу — каза Жилбер, — портиерът ще ни каже дали е излязъл.

Изидор и Жилбер тръгнаха по същия коридор, по който един час по-рано бе минала Андре, следвана от Себастиен.

Стигнаха до Двора на принцовете. Разпитаха портиера.

— Да, наистина — отговори той, — видях жена, която вървеше така бързо, сякаш бяга, и дете, което я следва. Тя се качи в карета, детето се втурна след нея и я настигна.

— А после? — попита Жилбер.

— После дамата издърпа детето в каретата, горещо го целуна, даде адреса си, затвори вратата и каретата тръгна.

— Запомнихте ли адреса? — попита разтревожено Жилбер.

— Да, отлично — улица „Кок-Ерон“ номер девет, до първата пътна врата откъм улица „Платриер“.

Жилбер изтръпна.

— Но това е адресът на снаха ми, графиня Дьо Шарни — каза Изидор.

— Съдба! — промълви Жилбер. — Сигурно я е познал.

— Да отидем у графиня Дьо Шарни — каза Изидор.

Жилбер си представи в какво положение щеше да постави Андре, ако отиде у тях заедно с брата на нейния съпруг.

— Господине — каза той, — ако синът ми е у графиня Дьо Шарни, то той е на сигурно място и тъй като имам честта да я познавам, мисля, че вместо да ме придружавате, е по-уместно да продължите пътя си. Според това, което съм чул от краля, именно вие ще заминете за Тюрен.

— Да, господине.

— Приемете благодарностите ми за това, което сте направили за Себастиен, и тръгвайте, без да губите и минута повече.

— Но все пак, докторе?

— Господине, щом като един баща ви казва, че е спокоен, тръгвайте. Където и да се намира сега Себастиен, било у графиня Дьо Шарни, било другаде, не се бойте, синът ми е добре.

— Щом така искате, докторе…

— Моля ви.

Изидор подаде ръка на Жилбер, който я стисна сърдечно, както нямаше навика да прави с хора от неговото съсловие. Докато Изидор се връщаше в двореца, той стигна до площад „Карусел“, тръгна по улица „Шартър“, пресече по диагонал площада на Пале Роаял, пое по улица „Сен Оноре“, изгуби се за момент в лабиринта от малки улички, които водят до халите, и се озова на ъгъла на две улици.

Това бяха улица „Платриер“ и улица „Кок-Ерон“.

И двете улици навяваха на Жилбер ужасни спомени. Ето защо се поколеба за миг между двете улици, но бързо реши и пое по улица „Кок-Ерон“.

Вратата на Андре, тази врата номер девет, му беше позната и той не спря пред нея не защото го беше страх да не сбърка. Не, очевидно той търсеше претекст да проникне в тази къща и тъй като не намираше подобен претекст, търсеше средство.

Затворената врата, която бутна, за да провели дали случайността помага на хората в затруднение, не се отвори.

Мина покрай стената.

Добре знаеше колко е висока. Но се оглеждаше дали някоя забравена от каруцар количка няма да бъде средството, с помощта на което да я премине. Веднъж ако се озове горе, както е пъргав и силен, лесно ще влезе вътре.

Нямаше никаква количка до стената.

Тоест нямаше и средство да влезе.

Той приближи отново вратата, посегна към чукчето, повдигна го, поклати глава, пусна го леко, без да се чуе никакъв шум.

Явно някаква нова идея, която почти му върна изгубената надежда проблесна в съзнанието му.

— Всъщност това е възможно! — промълви той.

И той се отправи към улица „Платриер“ и тръгна по нея.

На минаване покрай фонтана той го погледна и въздъхна. Там преди шестнадесет години той идваше да напои черния твърд хляб, който дължеше на щедростта на Терез и на гостоприемството на Русо.

Русо беше починал, Терез беше починала, той беше пораснал, бе спечелил уважение, известност, състояние. Уви! Но беше ли по-щастлив или по-спокоен. Не беше ли и сега изпълнен с настоящи и бъдещи тревоги, както беше и някога, когато, изгарян от една луда страст, идваше да потопи хляба в този фонтан?

Той продължи нататък.

Накрая, без да се колебае, спря пред една градинска врата, чиято горна част бе с решетка.

Изглежда беше постигнал целта си.

Той обаче за миг се опря на стената. Било защото спомените, които му навяваше тази малка врата го смазваха, било защото след като беше достигнал до тази врата, изпълнен с надежда, сега се страхуваше да не се разочарова.

Най-накрая прокара ръка по вратата и с неописуема радост усети как от една малка кръгла дупчица се подаваше въженце, с помощта на което през деня отваряха тази врата.

Жилбер си спомни как понякога през нощта забравяха да приберат това въженце навътре и как една вечер, когато беше закъснял и бързо се прибираше към мансардата, която обитаваше у Русо, той се възползва от това, за да влезе и да си легне.

Както и някога, къщата изглеждаше обитавана от доста бедни хора, които явно не се страхуваха от крадци. Поради това спокойствие въженцето пак беше забравено.

Жилбер дръпна въженцето. Вратата се отвори и той се озова на тъмна и влажна пътека, в дъното на която като змия, изправена на опашката си, се виеше хлъзгавото и лепкаво стълбище.

Жилбер старателно затвори вратата и предпазливо стъпи на първите стъпала.

Когато изкачи десетина стъпала, той спря. Слаба светлина, която проблясваше през мръсно стъкло, показваше, че стената е пробита на това място и че нощта беше по-малко тъмна навън, отколкото вътре.

През това стъкло, колкото и мръсно да беше, се виждаха звездите на небето.

Жилбер потърси малката ключалка, която затваряше стъклото, отвори я и по пътя, който вече беше извървявал два пъти, той слезе в градината.

Въпреки че бяха изтекли петнадесет години, споменът за градината беше така жив в паметта на Жилбер, че той веднага разпозна всичко — дърветата, лехите, дори ъгъла с лозата, където градинарят оставяше стълбата си.

Той не знаеше дали по това време на нощта вратите бяха затворени, не знаеше дали господин Дьо Шарни беше при жена си, или ако не той, някой прислужник или камериерка.

Решен на всичко, за да открие Себастиен, той си помисли, че ще компрометира Андре до крайност, но ще трябва да се срещне с нея насаме.

Първо опита с вратата на външното стълбище. Той я бутна и тя се отвори.

Той се досети, че щом като вратата не е затворена, Андре няма де е сама.

От предпазливост една жена, която живее сама в къща, никога не би забравила да затвори вратата.

Той леко и безшумно я затвори. После слезе по стълбите и изтича да погледне през този прозорец, който петнадесет години по-рано го удари по челото, отворен от ръката на Андре. Това се случи в нощта, когато със стоте хиляди екю на Балзамо, той идваше да предложи на височайшата дама да се омъжи за него. Това беше прозорецът на всекидневната. Всекидневната беше осветена.

Но тъй като завесите падаха пред стъклата, вътре не можеше нищо да се види. Жилбер продължи обиколката си. Изведнъж му се стори, че върху земята и дърветата проблясваше слаба светлина, идваща от някой отворен прозорец.

Отвореният прозорец беше този на спалнята. Той познаваше също и тази стая, защото оттам беше отвлякъл детето, което днес търсеше.

Той се отдалечи от осветеното от прозореца място, за да може, скрит в мрака, да вижда, без да бъде видян.

Когато достигна до място, което му позволяваше да погледне вътре в стаята, той първо видя отворената врата на всекидневната, а после, като се огледа, видя легло.

А на леглото изтерзана, разрошена, умираща жена. Дрезгави, гърлени звуци като предсмъртен хрип излизаха от устата й, прекъсвани от време на време от вой и плач.

Жилбер се приближи бавно, като заобиколи осветената линия, в обсега на която се страхуваше да попадне от страх да не бъде видян.

Накрая долепи бледото си лице в ъгъла на прозореца.

Жилбер вече не се съмняваше: тази жена беше Андре и Андре беше сама.

Но как така Андре беше сама? И защо Андре плачеше?

Това Жилбер можеше да разбере само ако я попита.

Тогава той безшумно прескочи прозореца и се озова зад нея, в момента, когато това магнетично привличане, на което Андре бе така податлива, я накара да се обърне.

Двамата врагове се озоваха отново лице в лице!