Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (129)

128.
Войната

В своята хубава и енергична реч за емигрантите Брисо ясно очерта намеренията на кралете и каква смърт бяха определили за революцията.

Щяха да й прережат гърлото? Не, щяха да я задушат.

Тогава, след като беше нарисувал картината на европейската лига, след като беше показал онзи кръг от владетели, едни с меч в ръка, развяващи откровено знамето на омразата, а други все още прикриващи лицето си с маската на лицемерието, докато станеше време да се покажат, той се беше провикнал:

— Е, добре, така да бъде! Не само да приемем предизвикателството на Европа, но и да го изпреварим. Няма да чакаме да ни нападнат — ща нападнем сами!

При този вик мощни аплодисменти поздравиха оратора. Защото Брисо, повече човек на инстинкта, отколкото гений, току-що бе отговорил на святата мисъл, на мисълта за дълга, която ръководеше изборите от 1791 година — войната!

Не онази егоистична война, която деспотът обявява, за да отмъсти за някое оскърбление, отправено към трона му, в свое име, в името на някой от съюзниците си или пък, за да добави някоя провинция, подчинена на кралството или на империята му, а война, която носи със себе си дъха на живота; война, чиито медни фанфари казват навред: „Надигнете се, вие, които искате да бъдете свободни! Ние ще ви донесем свободата!“

И наистина светът чуваше ропот, който се надигаше и усилваше, подобен на шум от прилив. Този ропот представляваше ръмженето на трийсет милиона гласа, които още не говореха, но вече ревяха. И този рев Брисо току-що бе превел с думите: „Няма да чакаме да ни нападнат — ще нападнем сами!“

Остават въпросите за подробностите. Читателите би трябвало да са забелязали, че това, което четат, е историческа книга, а не роман. Вероятно никога няма да се върнем към онази велика епоха, от която вече заехме „Рицарят на Мезон-Руж“ и една книга, написана преди три години, която още не е излязла, но която ще излезе — така че трябва да изцедим всичко, което тя съдържа.

Ще преминем при все това набързо през подробностите, за да стигнем възможно най-бързо до събитията, които ни остава да разкажем и в които в частност са замесени действащите лица на настоящата книга.

Разказът за събитията във Вандея, за кланетата в Авиньон, за оскърбленията на Европа отекна като гръмотевичен удар в Законодателното събрание. На 20 октомври Брисо, както видяхме, се задоволи да въведе облагането с данък на имуществото на емигрантите. На двайсет и пети Кондорсе предложи да се наложи запор на имуществото им и изиска да полагат гражданска клетва. Гражданска клетва от хора, които бягаха от Франция и вдигаха оръжие срещу нея!

Тогава избухнаха двама представители, които станаха единият Барнав, а другият Мирабо на това ново Събрание — Вернио и Инар.

Вернио, една от онези поетични, нежни и симпатични фигури, които увличат след себе си революциите, беше дете на плодородния Лимож, нежен, бавен, по-скоро сърдечен, отколкото страстен, роден щастливо, забелязан от Тюрго, интенданта на Лимузен, и изпратен от него да се учи в Бордо. Речта му беше по-малко рязка и не така властна като тази на Мирабо. Макар и вдъхновявана от елинските оратори и малко претоварена с митология, тя беше не толкова многословна и по-малко адвокатска от тази на Барнав. Живецът на неговото красноречие беше човешката нотка, която винаги трептеше. В Събранието, сред пламенния и върховен гняв на трибуните, се чувстваше как избликва от сърцето му нотка на естественост и състрадание. Водач на една озлобена партия, свиреп, свадлив, той винаги се носеше спокоен и достоен над положението, дори когато то беше смъртно опасно. Неприятелите му казваха, че бил нерешителен, мекушав, отпуснат. Питаха къде е душата му, която изглежда липсваше. Те имаха право — душата му не обитаваше тялото му, освен когато направеше усилие да я прикове към него. Цялата му душа беше отдадена на една жена. Тя блуждаеше по устните, прозираше в очите и трептеше в арфата на хубавата, добрата, очарователната Кандей.

Инар — тъкмо обратно на Вернио, който донякъде представляваше спокойствието, — олицетворяваше гнева на Събранието. Роден в Грас, този край на благоуханията и мистрала, Инар се отличаваше със свирепи и внезапни пристъпи на гняв, като онзи гигант на въздуха, който само с дъха си изтръгва от корен скали и откъсва листенцата на розите. Непознатият му глас избухна изведнъж в Събранието като някоя от онези неочаквани гръмотевици на първите летни бури. При първия звук на този глас цялата Събрание изтръпна и най-разсеяните вдигнаха глави, всеки, потрепервайки като Каин при гласа на Бога, беше готов да каже: „На мен ли говориш, Господи?“

Поискаха да го прекъснат.

— Искам — провикна се той — от Събранието, от Франция, от света, от вас, господине!

И той посочи прекъсналия го.

— Искам някой чистосърдечно и по съвест да потвърди, че емигриралите принцове не заговорничат срещу родината… Искам, на второ място, ако има някой в това Събрание, който да се осмели да потвърди, че всеки човек, който заговорничи, не трябва да бъде възможно най-рано обвинен, преследван и наказан… Ако има някой такъв, нека се изправи!

Казваха ви, че снизходителността е дълг на силния, че силата обезоръжава. А аз ви казвам, че трябва да се бди. Че за аристокрацията и деспотизма няма нито смърт, нито сън и че ако нациите заспят за миг, ще се събудят оковани. Най-непростимото престъпление е онова, което има за цел да доведе човека до робство. Ако небесният огън бъде във власт на хората, той би трябвало да се използва, за да бъдат поразени онези, които посягат на свободата на народите!

Това беше първият път, когато се чуваха подобни думи. Това диво красноречие повлече със себе си всички, както лавината, смъкваща се от Алпите, повлича дървета, стада, овчарници, къщи.

Още в същия миг постановиха:

Ако Луи-Станислас-Ксавие, френски принц, не се завърне до два месеца, той абдикира от правото на регентство.

После, на 8 ноември:

Ако емигрантите не се завърнат на 1 януари, ще бъдат обявени за виновни в заговор, преследвани и наказани със смърт.

След това, на 29 ноември, дойде ред на свещениците:

Гражданската клетва ще бъде изискана в срок от една седмица.

Онези, които откажат да я положат, ще бъдат заподозрени в бунт и предадени за наблюдение от властите.

Ако се намират в община, където стават религиозни размирици, директорът на департамента може да ги изсели от обичайното им местоживеене.

Ако не се подчинят, ще бъдат затворени най-много до една година. Ако подбуждат към неподчинение — за две години.

Ако общината или въоръжените сили бъдат принудени да се намесят, ще понасят разноските.

Църквите ще служат само на вероизповеданието, заплащано от държавата; онези, които няма да бъдат необходими, могат да бъдат закупени от други вероизповедания, но не от такива, които отхвърлят клетвата.

Общините да изпратят на департаментите, а те на Събранието списък на свещениците, които са положили клетва, и на онези, които са отказали да я положат, със забележки за техните отношения помежду им и с емигрантите, за да може Събранието да одобри начините за изкореняване на бунта.

Събранието ще гледа като на услуга на добрите съчинения, които могат да осветлят въпросите, обявени за религиозни. То ще накара да ги отпечатат и на авторите ще бъде заплатено възнаграждение.

Ние разказахме какво се случи с учредителите или, иначе казано, конституционалистите. Показахме с каква цел бе създаден клубът на фьойаните. Те действаха напълно в духа на Париж.

Това беше духът на Барнав, на Лафайет, на Ламет, Дюпор и Байи, който все още беше кмет, но скоро нямаше да бъде. Те видяха в декрета за свещениците, „декрет — казваха те, — приет против обществената съвест“, видяха в декрета за емигрантите „декрет, приет срещу връзките в семейството“, начини да изпитат властта на краля.

Клубът на фьойаните изготви, а Париж подписа един протест срещу тези два декрета, в който умоляваха Луи XVI да наложи вето на декрета, отнасящ се до свещениците.

Както си спомняте, конституцията запазваше на Луи XVI правото на вето.

Кой подписа този протест? Човекът, който пръв нападна духовенството, онзи Мефистофел, който със своя крив крак бе строшил леда — Талейран^[1]! Човекът, на когото от толкова много дипломация не му беше твърде ясна революцията. Слухът за ветото се разпространи предварително.

Корделиерите хвърлиха напред Камий Демулен, този копиеносец на революцията, който винаги успяваше да забие копието си в целта. Той също изготви своя петиция. Но тъй като речта му беше бърза и неясна до неразбираемост, той натовари Фоше да я прочете.

Фоше я прочете.

И тя беше аплодирана от началото до края.

Беше трудно да се изложи въпросът с повече ирония и в същото време по-задълбочено.

„Ние не се оплакваме — казваше другарят по колеж на Робеспиер и приятел на Дантон, — нито от конституцията, която дава правото на вето, нито от краля, който използва това право, спомняйки си максимата на големия политик Макиавели: «Ако принцът трябва да се откаже от върховенството си, нацията ще бъде твърде несправедлива, твърде жестока, ако намери, че е лошо това, че той постоянно се противопоставя на общата воля, защото е твърде трудно и противоестествено да паднеш доброволно от толкова високо.»^[2]

Проникнати от тази истина и вземайки пример от самия Бог, чиито заповеди съвсем не са невъзможни за изпълнение, ние никога няма да изискаме от бившия суверен една невъзможна любов към върховенството на нацията и изобщо няма да решим, че прави лошо с това, че налага своето вето върху най-добрите декрети.“

Както казахме, Събранието го аплодира, прие петицията, постанови вписването й в протокола и разпращането на този протокол по департаментите.

Вечерта фьойаните се развълнуваха.

Множество членове на клуба, представители в Законодателното събрание, въобще не бяха присъствали на заседанието. Отсъствалите предишния ден нахлуха на следващия в Събранието. Те бяха двеста и шейсет.

Анулираха декрета от предния ден под дюдюкането и освиркването на трибуните.

Това означаваше война между клуба и Събранието, която се опря още повече на якобинците, представяни от Робеспиер, и на корделиерите, представяни от Дантон.

Наистина, Дантон печелеше по отношение на популярността. Чудовищната му глава започваше да се издига над тълпата. Той израстваше като гиганта Адамастор^[3] пред монархията, като й казваше: „Внимавай! Морето, по което плаваш, се нарича Море на бурите!“

Освен това кралицата изведнъж се притече на помощ на якобинците срещу фьойаните.

Омразата на Мария-Антоанета беше за революцията онова, което за Атлантика бяха лошото време и бурите.

Мария-Антоанета мразеше Лафайет; Лафайет, който я беше спасил на шести октомври и заради двора бе загубил популярността си на седемнайсети юли. Лафайет се домогваше да замени Байи като кмет на Париж.

Вместо да помогне на Лафайет, кралицата накара роялистите да гласуват за Петион. Странна слепота! В полза на Петион, нейния брутален спътник от завръщането от Варен!

На 19 декември кралят се яви в Събранието, за да наложи своето вето на декрета против свещениците.

Предишната вечер при якобинците се бе състояло едно важно събитие.

Един швейцарец от Ньошател, Виршо, същият, който на Марсово поле пишеше петицията за републиката, бе предложил на обществото една дамаска сабя, предназначена за първия генерал, който победи враговете на свободата.

Инар беше там. Той взе сабята от младия републиканец, извади я от ножницата и се изкачи на трибуната, викайки:

— Ето го меча на ангела унищожител! Той ще бъде победоносен! Франция ще нададе силен вик и народите ще й отвърнат. Тогава земята ще се покрие с борци и враговете на свободата ще изчезнат от числото на човечеството!

Езекиил не би могъл да го каже по-добре^[4].

Изваденият меч не биваше да се прибира в ножницата — беше обявена двойна война и вътре в страната, и навън. Сабята на републиканеца от Ньошател трябваше да порази най-напред краля на Франция. После и чуждите крале.