Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (123)

122.
Дъщерята и майката

През това време Катрин продължи да върви по пътя си. Като излезе от уличката, тя сви наляво, премина по улица „Лорме“ и от края й по един черен път, прокаран през полето, стигна на пътя за Писльо.

Целият път бе изпълнен с болезнени спомени за Катрин. Най-напред стигна малкия мост, където Изидор й беше казал „сбогом“ и където бе останала припаднала до момента, когато Питу я беше открил студена и вцепенена.

После, приближавайки до фермата, мина покрай кухата върба, в която Изидор криеше писмата си.

Приближавайки още, стигна до малкия прозорец, през който Изидор влизаше при нея и където Бийо се беше прицелил в него през онази нощ, когато за щастие пушката му засече.

После, срещу голямата порта на фермата се простираше онзи път за Бурсон, който Катрин толкова често беше изминавала и който познаваше толкова добре, пътят, по който идваше Изидор…

Колко пъти нощем, облегната на този прозорец, с очи вперени в пътя, тя беше чакала задъхана и забелязвайки в тъмнината любимия си, винаги точен, винаги верен, чувстваше как гръдта й се отпуска и после разтваряше ръце насреща му! Днес той беше мъртъв. Но поне ръцете й, събрани пред гръдта й, притискаха неговото дете.

Какво разправяха всички тези хора за нейното безчестие, за нейния срам?

Едно толкова хубаво дете можеше ли да бъде срам и безчестие за една майка?

Така че тя бързо и без боязън влезе във фермата.

Едно едро куче залая при минаването й. После, изведнъж познало младата си господарка, то се приближи до нея, доколкото му позволяваше дължината на синджира, изправи се с лапи във въздуха надавайки радостни изквичавания. При лая на кучето на вратата се появи един човек, дошъл да види причината за този лай.

— Госпожице Катрин! — провикна се той.

— Дядо Клуис! — каза Катрин на свой ред.

— Ах, бъдете добре дошла, скъпа госпожице! — каза старият горски. — Домът се нуждае от присъствието ви, хайде!

— А бедната ми майка? — попита Катрин.

— Уви! Ни добре, ни зле или по-скоро зле, отколкото добре. Тя угасва, бедната скъпа жена!

— И къде е?

— В стаята си.

— Съвсем сама ли е?

— Не, не, не… Ах! Не бих позволил това. По дяволите! Ще трябва да ме извините, госпожице Катрин, в отсъствието на всички вас, бях малко нещо господар тук. Времето, което прекарахте в бедната ми колиба, ме направи като член на семейството ви — толкова ви обичах вас и бедния господин Изидор!

— Научихте ли?… — каза Катрин, избърсвайки две сълзи.

— Да, да, убит за кралицата, както господин Жорж… Какво искате в края на краищата, госпожице! Нали ви остави това хубаво дете? Трябва да плачете за бащата, но да се усмихвате на сина.

— Благодаря, дядо Клуис — каза Катрин, протягайки ръка на стария горски пазач. — Ами майка ми?

— Тя е, както ви казах, в стаята си, заедно с госпожа Клеман, същата болногледачка, която се грижеше за вас.

— И… — Катрин се колебаеше — в съзнание ли е бедната ми майка?

— Има случаи, когато може да се помисли, че е — каза дядо Клуис. — Тогава тя произнася името ви… А! Това беше основният начин и действаше чак до завчера. От завчера не дава вече признаци, че разбира, дори когато й се говори за вас.

— Да влезем, да влезем, дядо Клуис! — каза Катрин.

— Влезте, госпожице — каза старият горски пазач, отваряйки вратата на стаята на госпожа Бийо.

Катрин хвърли поглед в стаята. Майка й, легнала в леглото си със завеси от зелен серж^[1], осветена от една от онези лампи с три фитила, каквито виждаме и днес по фермите, беше наглеждана, както бе казал дядо Клуис, от госпожа Клеман.

Тя, седнала в един голям фотьойл, дремеше в онова сънливо състояние, присъщо на болногледачките, което е нещо средно между съня и бдението. Бедната стрина Бийо не изглеждаше променена. Само цветът на лицето й беше станал блед като слонова кост.

Би могло да се каже, че спи.

— Майко! Майко! — извика Катрин, устремявайки се към леглото.

Болната отвори очи и направи движение с глава към Катрин. Светкавица на разум проблесна в погледа й. Устните й изпелтечиха неразбираеми звуци, не достигайки дори до откъслечни думи. Ръката й се повдигна, търсейки да допълни чрез осезанието почти угасналите сетива на слуха и зрението. Но това усилие пропадна, движението притихна, очите се затвориха отново, ръката натежа като бездушно тяло върху главата на Катрин, застанала на колене пред леглото, и болната се върна към своята неподвижност, от която бе излязла за кратко при галваничното разтърсване, причинено й от гласа на нейната дъщеря.

Двете летаргии — на бащата и на майката, приличаха на две светкавици, тръгнали от две противоположни посоки на хоризонта, избухнали от две съвсем противоположни чувства.

Бащата Бийо бе излязъл от припадъка си, за да отблъсне Катрин далеч от себе си.

Майката Бийо бе излязла от вцепенението си, за да притегли дъщеря си към себе си.

Пристигането на Катрин бе като революция във фермата.

Бяха очаквали Бийо, а не дъщеря му. Катрин разказа за случилото се с Бийо и каза как в Париж съпругът е толкова близо до смъртта, колкото и жена му в Писльо.

Само че беше очевидно, че всеки един от двамата умиращи следва различен път. Бийо отиваше от смъртта към живота, жена му — от живота към смъртта.

От този момент, впрочем, Катрин пое в дома, който беше в безпорядък, цялата власт, отстъпена от баща й преди в ущърб на майка й.

След като беше възнаграден и му бе благодарено, дядо Клуис пое по пътя към своето леговище, както наричаше колибата си в Клуисовия камънак.

На другия ден доктор Рейнал дойде във фермата. Той идваше и през двата дни, повече от добросъвестност, отколкото с надежда. Той знаеше много добре, че няма какво да направи и че този живот, който угасва, както това прави една лампа, която използва остатъците от маслото, не може да бъде спасен с никакво човешко усилие. Той много се зарадва, като видя, че девойката е пристигнала, и засегна големия въпрос, който не би се осмелил да обсъжда с Бийо — въпроса за последното причастие.

Както се знае Бийо беше яростен волтерианец.

Доктор Рейнал не беше от онези примерни набожници. Не, напротив — към духа на времето той прибавяше духа на науката. Защото ако времето беше това на съмнението, науката вече бе стигнала до отричане. И все пак при обстоятелства, аналогични на тези, в които се намираше, доктор Рейнал гледаше като на свое задължение да предупреди роднините.

Благочестивите роднини се възползваха от предупреждението и изпращаха да търсят свещеника. Неблагочестивите роднини нареждаха, ако свещеникът се яви, да затръшнат вратата под носа му.

Катрин беше от благочестивите. Тя не знаеше за разногласията между Бийо и абат Фортие или по-скоро не им отдаваше голямо значение. Затова натовари госпожа Клеман да отиде при абат Фортие и да го помоли да дойде и да донесе последно причастие на майка й. Писльо — твърде малка махала, за да има своя църква и отделно кюре, принадлежеше към Виле-Котре. Дори в гробището на Виле-Котре погребваха мъртвите от Писльо.

Един час по-късно звънчето на носещия последното причастие свещеник звънеше пред портата на фермата.

Светото причастие бе прието от Катрин на колене. Но едва абат Фортие бе влязъл в стаята на болната, едва бе забелязал, че тази, за която са го повикали, вече нито говори, нито вижда, когато заяви, че дава опрощение само на хора, които могат да се изповядат, и колкото и да настояваха, той си тръгна заедно с причастието. Абат Фортие беше свещеник от мрачна и ужасна школа — той би бил свети Доминик^[2] в Испания и Валверде^[3] в Мексико.

Нямаше друг освен него, към когото да се обърнат. Писльо, както казахме, принадлежеше към неговата енория и никой свещеник от околностите не би се осмелил да посегне над правата му.

Сърцето на Катрин беше изпълнено с нежност и благочестие, но в същото време и със здрав разум. Тя възприе отказа на абат Фортие като още една грижа, с която да се нагърби, надявайки се, че Бог ще бъде по-снизходителен в милостта си към бедната умираща, отколкото неговият слуга.

Цяла седмица тя не се отдели от леглото на майка си, освен за да отиде до люлката на детето си.

През нощта на осмия срещу деветия ден, докато девойката бдеше при възглавието на леглото на умиращата, която подобно на потъващ кораб, потапящ се все по-дълбоко в морето, малко по малко се оставяше да бъде погълната от вечността, вратата на стаята на госпожа Бийо се отвори и на прага се появи Питу.

Той пристигаше от Париж, откъдето беше тръгнал сутринта, както му беше навик.

Като го видя, Катрин потрепери. За миг тя помисли да не би баща й да е умрял. Но лицето на Питу, без да е точно весело, не приличаше на лицето на човек, който носи новини за смърт.

Наистина Бийо се подобряваше, от четири или пет дни докторът гарантираше за него и в утрото на заминаването на Питу трябваше да бъде пренесен от болницата в Гро-Кайу при доктора.

От момента, в който Бийо престана да е в опасност, Питу бе обявил изричното си решение да се върне в Писльо. Той вече не се страхуваше за Бийо, а за Катрин.

Питу беше предвидил момента, когато ще съобщят на Бийо онова, което все още не бяха поискали да му съобщават, сиреч състоянието, в което се намираше жена му.

Той беше убеден, че в този момент, колкото и да е слаб, Бийо ще тръгне за Виле-Котре. И какво ще се случи, ако завари Катрин във фермата?…

Доктор Жилбер изобщо не беше скрил какво въздействие беше оказало на ранения влизането на Катрин и оставането й за миг до леглото на болния. Беше очевидно, че видението е останало в ума и паметта му, когато се беше събудил, като спомен от лош сън.

Постепенно, с възвръщането на разума, раненият беше започнал да хвърля около себе си погледи, които бяха преминали фазата от безпокойство към омраза.

Несъмнено очакваше всеки момент фаталното видение да се появи отново.

Впрочем той не бе казал нито дума. Нито веднъж не беше произнесъл името на Катрин. Но доктор Жилбер беше твърде задълбочен наблюдател, за да не се досети, да не разчете всичко.

Така че щом Бийо започна да оздравява, той тутакси изпрати Питу във фермата.

Питу разполагаше с два-три дни, за да отдалечи Катрин от фермата. Докторът не искаше да рискува още два-три дни да съобщи на оздравяващия лошата новина, донесена от Питу.

Той сподели своите страхове с Катрин с цялата тревога, която характерът на Бийо му вдъхваше на него самия. Но Катрин заяви, че дори ако баща й я убие при възглавницата на леглото на умиращата, тя няма да се махне, преди да е затворила очите на майка си.

Питу изстена дълбоко при това решение. Но не каза нито думица против него.

Така че остана там, готов, в случай на нужда, да застане между бащата и дъщерята.

Изминаха още два дни и две нощи. През тези два дни и две нощи животът на стрина Бийо сякаш отлиташе дъх след дъх.

Вече от десет дни болната не се хранеше. Поддържаха я само с вкарването от време на време на по някоя лъжица сироп в устата. Не можеха да повярват, че едно тяло може да живее с толкова малко. Вярно е, че това бедно тяло живееше толкова малко!

През нощта на десетия или единайсетия ден, в момента, когато всяко дишане изглеждаше, че е спряло, болната сякаш се съживи, ръцете й направиха няколко движения, устните и се размърдаха, очите се отвориха големи и втренчени.

— Майко! Майко! — извика Катрин.

И се хвърли към вратата, за да отиде да потърси детето си. Би могло да се каже, че Катрин теглеше със себе си душата на майка си — когато се върна, държейки малкия Изидор на ръце, умиращата направи едно движение, за да се обърне към вратата. Очите й бяха останали широко отворени и втренчени. При връщането на девойката очите хвърлиха една светкавица, устата нададе вик. Ръцете се протегнаха. Тогава стана едно странно събитие — стрина Бийо се повдигна от възглавницата си и протегна бавно двете си ръце над главата на Катрин и над сина й. После, след усилие, подобно на онова на младия син на Крез, каза:

— Деца мои, благославям ви!

И падна обратно на възглавницата, ръцете й се отпуснаха, гласът й затихна. Тя беше мъртва. Само очите й останаха отворени, сякаш бедната жена, не могла да й се нагледа приживе, беше поискала да гледа все още дъщеря си и от другата страна на гроба.