Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (119)

118.
Бойното поле

Опитахме се да разкажем за ужасните събития, които се случиха на Марсово поле през следобеда на 17 юли 1791 година. Сега ще се опитаме да дадем представа за зрелището, което представляваше театърът, след като представихме на читателите ни картината на драмата, която току-що се беше разиграла и в която главни участници бяха Байи и Лафайет.

Това зрелище порази един младеж, облечен като офицер от Националната гвардия, който, излизайки от улица „Сен Оноре“, беше пресякъл моста на Луи XV и наближаваше Марсово поле по улица „Грьонел“. Това зрелище, осветявано от луната, която беше в трета четвърт на нарастване и се търкаляше между дебели черни облаци, в които от време на време се губеше, представляваше зловеща гледка!

Марсово поле приличаше на бойно поле, покрито с трупове и ранени, между които скитаха като сенки хората, натоварени да изхвърлят мъртвите в Сена и да отнесат ранените във военната болница в Гро-Кайу.

Младият офицер, когото следваме от улица „Сен Оноре“, се спря за миг при входа на Марсово поле и сплитайки в наивен ужас ръце, прошепна:

— О, Боже! Значи е по-зле, отколкото ми казаха?…

После, след като наблюдава няколко минути странните действия, които се извършваха, се приближи до двама души, мъкнещи един труп по посока на Сена.

— Граждани — попита ги той, — ще благоволите ли да ми кажете какво ще правите с този човек?

— Последвай ни — отвърнаха двамата мъже — и ще видиш.

Младият офицер ги последва. Стигнали на дървения мост, двамата мъже разлюляха трупа, броейки: „Едно, две, три!“, и на третото залюляване хвърлиха тялото в Сена. Младият офицер нададе вик на ужас.

— Ама какво правите, граждани? — попита той.

— Както виждате, господин офицер — отвърнаха двамата мъже, — разчистваме мястото.

— И имате ли заповед за това?

— Така изглежда.

— От кого?

— От общината.

— О! — изрече смаяно младият човек.

После, след миг мълчание, като се върнаха на Марсово поле, попита отново:

— Много ли трупове вече сте изхвърлили в Сена? Извинете, граждани — продължи младият човек, — но се интересувам от отговора на въпроса, който ще ви задам — между тези пет или шест трупа, имаше ли един мъж на около четирийсет и шест или четирийсет и осем години, висок близо пет стъпки и пет палеца, набит, як, полуселянин, полубуржоа?

— Бога ми — каза единият от мъжете, — гледаме да видим само едно — дали легналите хора са живи или мъртви. Ако са мъртви, ги хвърляме в реката. Ако не са мъртви, ги откарваме в болницата в Гро-Кайу.

— Аха! — каза младежът. — Един от моите добри приятели не се е прибрал тази вечер и понеже ми казаха, че е бил тук и че са го видели през деня, много се страхувам, че може да е между ранените или мъртвите.

— По дяволите! — каза единият от двамата носачи, докато другият го осветяваше с фенер. — Ако е бил тук, е вероятно все още да е тук. Ако не се е прибрал у дома си, вероятно няма да се прибере.

После, разтърсвайки още по-силно тялото, проснато в краката му, човекът на общината извика:

— Ей! Мъртъв ли си, или си жив? Ако не си умрял, опитай се да отговориш!

— О, колкото до това, съвсем е мъртъв! — каза вторият. — Получил е куршум точно в средата на гърдите.

— Тогава в реката! — каза първият.

И двамата мъже повдигнаха трупа и тръгнаха към дървения мост.

— Граждани — каза офицерът, — нямате нужда от фенера, за да хвърлите този човек във водата — имайте добрината да ми го предоставите за момент. Докато отидете и се върнете, аз ще потърся приятеля си.

Носачите се съгласиха с искането и фенерът премина в ръцете на младия офицер, който започна грижливо търсенето и с израз на лицето, показващ, че званието, което беше дал на ранения или мъртвия, когото издирваше, е не само на устата, но и в сърцето му.

Десетина-дванайсет души, снабдени като него с фенери, се отдаваха на мрачно дирене.

От време на време сред тишината — тъй като ужасната тържественост на смъртта изглежда заглушаваше гласовете на живите, — някое име, произнесено на висок глас, прекосяваше пространството. Понякога някоя жалба, някое стенание, някой вик отговаряха на този глас. Но най-често отговорът беше зловещо мълчание!

Младият офицер, след като се поколеба, сякаш гласът му бе скован от ужас, последва примера, който му беше даден, и извика три пъти:

— Господин Бийо!… Господин Бийо!… Господин Бийо!…

Но никакъв глас не му отговори.

— О, сигурно е мъртъв! — прошепна той, избърсвайки с ръкав сълзите, които се стичаха по лицето му. — Бедният господин Бийо!

В този момент край него минаха двама мъже, които отнасяха един труп към Сена.

— Ей! — каза онзи, който го държеше откъм торса и който, следователно, беше по-близо до главата. — Струва ми се, че нашият труп току-що въздъхна!

— Хубаво! — каза другият, смеейки се. — Ако слушаш всички тези веселяци, няма да има нито един мъртъв.

— Граждани — каза младият офицер, — за Бога, оставете ме да видя човека, когото носите.

— О, на драго сърце, господин офицер! — казаха двамата мъже.

И те поставиха трупа в седнало положение, за да улеснят осветяването на лицето му.

Младежът приближи фенера и нададе вик. Въпреки ужасната рана, която го обезобразяваше, той мислеше, че е познал човека, когото търсеше. Само че жив ли беше или мъртъв?

Онзи, който вече беше изминал половината път до своя влажен гроб, беше с разцепена от удар на сабя глава. Както казахме, раната беше ужасна! Тя беше отсякла цялата окосмена кожа от лявата страна на темето, която висеше над бузата, оставяйки открита костта на черепа. Артерията на слепоочието беше прерязана, така че цялото тяло на ранения или мъртвия беше обляно в кръв. От страната на раната раненият беше неузнаваем. Младежът поднесе с трепереща ръка фенера към другата му страна.

— О, граждани! — провикна се. — Това е той!… Това е този, когото търся — това е господин Бийо!

— А! По дяволите! — каза единият от мъжете. — Е, какво пък, малко е ранен вашият господин Бийо!

— Не казахте ли, че е въздъхнал?

— Поне ми се стори, че го чух.

— Тогава направете ми едно удоволствие…

Офицерът извади едно екю от джоба си.

— Какво? — попита носачът, изпълнен с добра воля при вида на монетата.

— Изтичайте до реката и ми донесете вода в шапката си.

— На драго сърце.

Човекът хукна по посока на Сена. Младият офицер бе заел мястото му и крепеше ранения.

След пет минути пратеникът се върна.

— Плиснете вода на лицето му — каза младежът.

Носачът се подчини. Той потопи ръка в шапката си и размахвайки я, както се прави с ръсило, напръска лицето на ранения.

— Той потрепна! — извика младежът, който придържаше умиращия в ръцете си. — Той не е мъртъв!… О, скъпи господин Бийо! Какво щастие е, че дойдох!

— Ах, Бога ми, да, това си е щастие! — казаха двамата мъже. — Още двайсет крачки и вашият приятел щеше да дойде на себе си в мрежите на свети Клу.

— Напръскайте го пак с вода!

Носачът повтори действието. Раненият потрепери и изпусна една въздишка.

— Хайде, хайде — каза вторият носач, — със сигурност не е мъртъв.

— Е, добре, какво ще правим? — попита първият.

— Помогнете ми да го отнесем до улица „Сен Оноре“, при господин доктор Жилбер и ще ви заплатя добре! — каза младежът.

— Не можем.

— Защо?

— Имаме заповед да хвърляме мъртвите в Сена и да отнасяме ранените в болницата в Гро-Кайу… Понеже той твърди, че не е мъртъв, от това следва, че не можем да го хвърлим в Сена и трябва да го отнесем в болницата.

— Е, добре, да го отнесем в болницата — каза младежът, — и то възможно най-бързо!

Той се огледа наоколо.

— Къде е болницата?

— На триста крачки оттук, близо до Военното училище.

— Тогава значи е натам?

— Да.

— Значи трябва да пресечем цялото Марсово поле?

— По дължина.

— Боже мой! Ама нямате ли носилка?

— По дяволите! Може да се намери — отвърна вторият носач. — Както и водата, с някое дребно екю…

— Това е справедливо — каза младият човек, — вие нищо не получихте… Вземете, ето още едно дребно екю — намерете ми носилка.

Десет минути по-късно носилката беше намерена. Раненият беше проснат на един дюшек. Двамата носачи хванаха дръжките и печалното шествие се запъти към болницата в Гро-Кайу, съпровождано от младежа с фенера в ръка, вървящ до главата на ранения.

Ужасно преживяване си беше нощното преминаване по залятото с кръв място, сред неподвижни и вцепенени трупове, с които се сблъскваха на всяка крачка или пък с ранени, които се повдигаха, за да извикат за помощ, и падаха обратно. След четвърт час преминаха прага на болницата в Гро-Кайу.