Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (118)

117.
Сбогуванията на Барнав

На 2 октомври, сиреч на следващия ден след разтурянето на Учредителното събрание, в часа, когато обикновено отиваше да види кралицата, Барнав беше въведен, но вече не в мецанина на госпожа Кампан, а в помещението, което наричаха големия кабинет.

Вечерта на същия ден, през който кралят се закле в конституцията, часовите и адютантите на Лафайет изчезнаха от вътрешността на двореца и ако кралят не беше станал отново могъщ, то поне беше станал свободен.

Това беше малка компенсация за онова унижение, от което видяхме как кралицата горчиво се оплакваше.

Без да бъде приет публично и с блясъка на една тържествена аудиенция, този път Барнав не бе подложен на предпазните мерки, които дотогава изискваше присъствието му в Тюйлери. Той беше много блед и изглеждаше много тъжен. Тази тъга и бледност поразиха кралицата.

Тя го прие права, въпреки че й беше известно уважението, което хранеше към нея младият адвокат и че беше съвсем сигурна, че ако седне, той изобщо няма да постъпи така, както бе постъпил председателят Труе, виждайки, че кралят не става.

— Е, какво, господин Барнав — каза тя, — ето че сте доволен, кралят послуша мнението ви и се закле в конституцията.

— Кралицата е много добра — отвърна Барнав, покланяйки се, — щом казва, че кралят се е вслушал в мнението ми. Ако това мнение в същото време не беше и мнение на император Леополд и принц Дьо Кониц, може би Негово величество би бил изложен на по-голямо колебание, преди да предприеме тази стъпка, която при все това единствено би могла да спаси краля, ако кралят можеше…

Барнав се спря.

— Можеше да бъде спасен… Нали така, господине? Това искахте да кажете? — подхвана кралицата, пристъпвайки към въпроса с онази смелост и бихме могли да добавим, дързост, които й бяха присъщи.

— Опазил ме Бог, госпожо, да ставам пророк на подобно нещастие! И все пак, преди да напусна Париж, преди да се отдалеча завинаги от кралицата, не бих искал нито твърде много да отчайвам Ваше Величество, нито пък да й оставям твърде много надежди.

— Вие напускате Париж, господин Барнав? Вие се отдалечавате от мен?

— Работата на Събранието, чийто член бях, приключи, госпожо, и понеже Събранието реши, че нито един член на Учредителното събрание не бива да участва в Законодателното, вече нямам никаква причина да остана в Париж.

— Дори и тази, да ни бъдете полезен, господин Барнав?

— Дори и тази, да ви бъда полезен, госпожо. Защото в действителност от днес или по-скоро от вчера, аз вече не мога да ви бъда полезен с нищо.

— О, господине! — каза кралицата. — Вие нямате твърде високо мнение за себе си.

— Уви, не, госпожо! Преценявам се и се намирам твърде слаб… Измервам се и се намирам за твърде незначителен… Онова, което представляваше силата ми, сила, която коленопреклонно умолявах монархията да използва като лост, беше моето влияние в Събранието, ръководното ми положение при якобинците. Беше в края на краищата моята така трудно придобита популярност. Но Събранието се разтури, якобинците станаха фьойани и много се страхувам, да не би фьойаните да са изиграли твърде лош номер, отделяйки се от якобинците… Най-накрая, госпожо, моята популярност…

Барнав се усмихна още по-тъжно, отколкото първия път.

— Най-накрая моята популярност е загубена!

Кралицата изгледа Барнав и един странен проблясък, който приличаше на триумфална светкавица, премина през очите й.

— Е, какво пък, господине — каза тя, — виждате, че популярността се губи.

Барнав въздъхна. Кралицата разбра, че току-що е допуснала една от онези привични за нея малки жестокости.

Действително, ако Барнав бе загубил популярността си, ако за това беше достатъчен един месец, ако беше принуден да сведе глава пред думите на Робеспиер, чия беше грешката? Не беше ли на тази фатална монархия, която повличаше всичко, до което се докоснеше, със себе си в бездната, където пропадаше самата тя? Не беше ли на ужасната съдба на Мария-Антоанета, която, както Мария Стюарт приличаше на нещо като ангел на смъртта, обричащ на гроб всички онези, пред които се явяваше?

Така че тя се върна назад към собствените си постъпки и признателна на Барнав, че й е отвърнал с една проста въздишка, когато би могъл да й отговори с изпепеляващите думи: „За какво загубих популярността си, госпожо, ако не заради вас?“, подхвана:

— Но вие все пак няма да заминете, нали, господин Барнав?

— Разбира се — каза Барнав, — ако кралицата ми нареди да остана, ще остана, както остава под знамето войникът, когото са пуснали в отпуск и когото задържат заради битката. Но ако остана, знаете ли какво ще стане, госпожо? Вместо да бъда слаб, ще бъда предател!

— Как така, господине? — учуди се леко уязвена кралицата. — Обяснете ми — не ви разбирам.

— Ще ми позволи ли кралицата да я поставя не само лице в лице с положението, в което се намира, но и с това, в което ще се окаже?

— Направете го, господине. Свикнала съм да надничам в бездните и ако толкова лесно ми се замайваше главата, отдавна да съм паднала там.

— Кралицата гледа може би на Събранието, което се оттегля, като на неприятел?

— Нека разделим нещата, господин Барнав. В това Събрание имах и приятели. Но вие няма да отречете, че мнозинството беше настроено враждебно към монархията.

— Госпожо — каза Барнав, — Събранието извърши само една враждебна постъпка спрямо краля и вас. Тя беше в деня, когато постанови, че никой от членовете му не може да участва в Законодателното събрание^[1].

— Не ви разбирам добре, господине. Обяснете ми го — каза кралицата с усмивка, изразяваща съмнение.

— Много е просто, тя изтръгна щита от ръцете на приятелите ви.

— И, струва ми се, шпагата от ръката на моите неприятели.

— Уви, госпожо, лъжете се! Ударът идва от Робеспиер и е ужасен, както всичко, идващо от този човек! Най-напред при срещата ви с новото Събрание той ви хвърля срещу непознатото. При Учредителното събрание вие знаехте с кого и с какво се борите, при Законодателното събрание ще трябва наново да се учите. После, отбележете добре това, госпожо, предлагайки нито един от нас да не може да бъде преизбран, Робеспиер поиска да постави Франция пред този избор — да избира хора с по-високо потекло от нашето или с по-ниско. Над нас не съществува нищо — емиграцията дезорганизира всичко. А и дори да предположим, че благородничеството би останало във Франция, народът изобщо няма да тръгне да търси своите представители измежду благородниците. Под нас, може! Народът намери своите депутати под нас — тогава цялото Събрание ще бъде демократично. Ще има само нюанси в тази демокрация и това е всичко.

По лицето на кралицата се виждаше, че тя следи със задълбочено внимание думите на Барнав и започвайки да разбира, се плашеше.

— Вижте — продължи Барнав, — аз съм ги виждал тези депутати, защото от три-четири дни те прииждат в Париж. Видях в частност онези, които идват от Бордо. Почти всички са хора без име, но бързащи да си го създадат и бързат още повече, защото са млади. Освен Кондорсе, Брисо и неколцина други, най-възрастните от тях са едва на трийсет години. Възшествието на младостта прогонва зрялата възраст и детронира традицията. Без бели коси! Нова Франция ще заседава с черни коси.

— И вие мислите, господине, че повече трябва да се страхуваме от тези, които идват, отколкото от тези, които си отиват?

— Да, госпожо. Защото тези, които идват, идват въоръжени с поръчение — да обявят война на благородниците и свещениците! Колкото до краля, засега за него не казват нищо, ще видят… Ако иска да се задоволи с това да бъде изпълнителна власт, може би ще му простят миналото.

— Какво! — провикна се кралицата. — Какво! Да му простят миналото?… Но аз предполагам, че кралят ще бъде този, който ще прощава!

— Е, добре, точно така. Вие виждате, ето къде никога няма да се постигне разбирателство. Онези, които идват, госпожо — и за нещастие вие ще получите доказателство за това, — няма да запазят дори лицемерната предпазливост на онези, които си отиват… За тях — чух това от един депутат от Жиронд, от един от моите колеги, наречен Вернио, — за тях кралят е враг!

— Враг ли? — каза с учудване кралицата.

— Да, госпожо, враг! — повтори Барнав. — Ще рече волен или неволен център за всички вътрешни и външни врагове. Уви, да! Трябва да си признаем, че не грешат съвсем тези новопристигнали, които мислят, че са открили една истина и които нямат друга заслуга, освен че казват на висок глас онова, което и най-усърдните ви противници не се осмеляваха да кажат съвсем тихичко…

— Враг? — повтори кралицата. — Кралят — враг на народа си? О, господин Барнав, ето това е нещо например, в което вие никога няма да ме убедите да повярвам, но и отгоре на това няма и да ме убедите да разбера!

— И все пак е истина, госпожо. Враг по природа, враг по темперамент! Изминаха три дни, откакто той прие конституцията, нали?

— Да. Е, какво от това?

— Е, добре, прибирайки се тук, на краля му е станало почти лошо от гняв и вечерта е писал на императора.

— Но, все пак, как искате да понасяме подобни унижения?

— Ах, сама го потвърждавате, госпожо! Враг, съдбоносен враг. Враг по волята си, защото, възпитан от господин Дьо Вогийон, генерала на йезуитския орден^[2], кралят е отдал сърцето си в ръцете на свещениците, които са врагове на нацията! Неволен враг, тъй като по задължение е водач на контрареволюцията. И предположете дори, че изобщо да не напусне Париж, той е с емиграцията в Кобленц, във Вандея със свещениците, във Виена и в Прусия със своите съюзници Леополд и Фридрих. Кралят не прави нищо… Допускам, че той не прави нищо, госпожо — каза тъжно Барнав, — е, добре, по липса на личността му, използват името му — в колибата, от амвона, в замъка той е бедният крал, добрият крал, светият крал! Така че на царството на революцията противопоставят един ужасен бунт, госпожо — бунтът на милосърдието!

— Наистина, господин Барнав, добре ли е да ми казвате всички тези неща и не сте ли вие първият, който ни оплаква?

— О, да, госпожо! Да, оплаквам ви! Да, все още ви оплаквам и то твърде искрено! Но между мен и онези, за които говоря, я има тази разлика, че те ви оплакват, за да ви погубят, а аз ви оплаквам, за да ви спася!

— Но, в края на краищата, господине, измежду тези, които идват, и които, ако трябва да ви вярвам, идват, за да водят срещу нас война до пълно унищожение, има ли някаква предварителна уговорка, някакъв обмислен план?

— Не, госпожо, и все още не съм изненадан от друго, освен от неясни преценки — премахването на титлата Величество за първото заседание, вместо трон ще бъде поставен един обикновен фотьойл вляво от председателя.

— Виждате ли в това нещо повече от онзи случай, когато господин Type си седна, защото кралят бил седнал?

— Това е поне нова крачка напред, вместо крачка назад… После, има още нещо плашещо, госпожо, и то е, че господата Дьо Лафайет и Байи ще бъдат сменени!

— О! Колкото до това — каза бързо кралицата, — не съжалявам за тях!

— И бъркате, госпожо. Господин Байи и господин Дьо Лафайет са ваши приятели…

Кралицата се усмихна горчиво.

— Ваши приятели, госпожо! Може би вашите последни приятели! Така че пазете ги. Ако са запазили някаква популярност, използвайте ги, но побързайте — тяхната популярност ще си замине, както стана с моята.

— В крайна сметка, господине, вие ми показвате бездната, водите ме чак до кратера й, карате ме да измеря дълбочината й, но не ми казвате по какъв начин да я избегна.

За миг Барнав остана безмълвен. После въздъхна, прошепвайки:

— Ах, госпожо! Защо ли ви арестуваха по пътя за Монмеди!

— Хубава работа! — каза кралицата. — Ето, че господин Барнав одобрява бягството във Варен!

— Не го одобрявам, госпожо, защото положението, в което се намирате днес, е следствие от това бягство. Но тъкмо защото това бягство, имаше такива последици, съжалявам, че не беше по-успешно.

— Излиза, че днес господин Барнав, член на Националното събрание, изпратен от това Събрание заедно с господата Петион и Ла Тур Мобурж, за да доведе краля и кралицата в Париж, съжалява, че кралят и кралицата не са в чужбина?

— О, да се разберем, госпожо! Този, който съжалява за това, изобщо не е членът на Събранието, изобщо не е колегата на господата Ла Тур Мобурж и Петион. Това е бедният Барнав, който вече не е нищо друго, освен ваш скромен слуга, готов да даде за вас живота си, сиреч всичко, което притежава.

— Благодаря, господине — каза кралицата. — Тонът, с който ми правите това предложение, ми доказва, че сте човек, който ще удържи на думата си. Но се надявам, че няма да се наложи да доказвате предаността си.

— Толкова по-зле за мен, госпожо! — отвърна простичко Барнав.

— Как така, толкова по-зле?

— Да… След като тъй и тъй ще се пада, бих искал поне да падна, борейки се, защото ето какво ще стане, госпожо. Докато от дълбините на моята Дофине^[3], където ще ви бъда безполезен, аз ще изпращам своите благопожелания най-вече на красивата и млада жена, на нежната и предана майка, а не толкова на кралицата, грешките, които създадоха миналото, ще подготвят бъдещето. Вие ще разчитате на чуждестранна помощ, която или няма да пристигне, или ще пристигне твърде късно. Якобинците ще се докопат до властта в Събранието и извън Събранието. Вашите приятели ще напуснат Франция, за да избегнат преследванията. Онези, които останат, ще бъдат арестувани и хвърлени в затвора. Аз ще бъда от тях, тъй като не желая да бягам! Тогава ще бъда съден и осъден. Може би моята мрачна смърт ще ви бъде безполезна, дори ще остане неизвестна за вас или пък, ако слухът за тази смърт стигне до вас, ще съм ви бил толкова малко в помощ, че вие ще сте забравили няколкото часа, през които съм могъл да се надявам, че съм ви бил полезен…

— Господин Барнав — отвърна с голямо достойнство кралицата, — изобщо не зная какъв жребий е отредило бъдещето на краля и на мен. Но това, което зная, е, че имената на хората, които са ни оказвали услуги, са най-внимателно записани в паметта ни и че каквото и щастие или нещастие да ги постигне, то няма да ни бъде чуждо… Докато чакаме, господин Барнав, можем ли да направим нещо за вас?

— Много… Лично вие, госпожо… Вие можете да ми докажете, че не съм бил някое същество без стойност в очите ви.

— И какво трябва да направя за тази цел?

Барнав коленичи на едно коляно.

— Да ми дадете ръката си за целувка, госпожо.

Една сълза стигна чак до сухите клепки на Мария-Антоанета. Тя протегна към младия човек онази бяла и студена ръка, която в течение на една година трябваше да докоснат най-красноречивите устни на Събранието — тези на Мирабо и на Барнав.

Барнав само лекичко я докосна. Виждаше се, че бедният безумец се страхуваше, че ако допре устни до тази хубава, сякаш мраморна ръка, не би имал сили да ги отлепи от нея. После, ставайки, каза:

— Госпожо, нямам високомерието да ви кажа: „Монархията е спасена!“, но ви казвам: „Ако монархията е загубена, онзи, който няма никога да забрави милостта, току-що оказана му от една кралица, е загубен заедно с нея!“

И след като се поклони на кралицата, той излезе. Мария-Антоанета го изгледа как се отдалечава, въздишайки, и когато вратата се затвори след него, каза:

— Бедният изстискан лимон! Не им е било необходимо много време, за да оставят само кората от теб!…