Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (117)

116.
Без господар! Без господарка!

Преди да последваме Жилбер в онази болница в Гро-Кайу, където го викаха грижите около онзи страдащ непознат, препоръчан му от Калиостро, да хвърлим един последен поглед към Събранието, което щеше да се разпусне след приемането на тази конституция, чрез която беше отсрочено свалянето на краля от престола, и да видим каква полза ще извлече дворът от фаталната победа от 17 юли, която две години по-късно ще струва главата на Байи. После ще се върнем при героите на тази история, които изпуснахме за малко от поглед, понесени от политическата вихрушка, която ни принуждава да поднасяме пред очите на читателя тези големи улични безредици, в които индивидите изчезват, за да направят място на масите.

Видяхме опасността, която заплашваше Робеспиер, и знаем как благодарение на намесата на столаря Дюпле той се отърва от може би смъртоносния триумф, който щеше да му бъде устроен поради неговата популярност.

Докато той вечеря семейно в една малка трапезария, гледаща към задния двор, заедно със съпруга, съпругата и двете дъщери, неговите приятели, научили за гибелната опасност, на която е бил изложен, се безпокояха за него.

Тревожеше се най-вече госпожа Ролан. Преданото създание беше забравило, че е видяно и разпознато на олтара на родината и че рискува също толкова, колкото и другите. Тя започна с това, че прие у дома си Робер и госпожица Кералио. После, когато й казаха, че Събранието през същата тази нощ ще изготви обвинителен акт срещу Робеспиер, тя отиде в Маре, за да го предупреди, и като не го намери, се върна обратно на Кея на театинците при Бюзо.

Бюзо беше един от поклонниците на госпожа Ролан. На нея й беше известно цялото влияние, което имаше върху Бюзо. Затова и се обърна към него.

Бюзо незабавно предаде няколко думи на Грегоар. Ако нападнеха Робеспиер при фьойаните, Грегоар щеше да го защити там. Ако нападнеха Робеспиер в Събранието, той, Бюзо, щеше да го защити в Събранието. Това беше още по-похвално от негова страна, тъй като Грегоар не обичаше Робеспиер.

Грегоар отиде при фьойаните, а Бюзо в Събранието — не ставаше въпрос да бъде обвиняван нито Робеспиер, нито някой друг. Депутати и фьойани бяха изплашени от собствената си победа, изумени от кървавата стъпка, която бяха предприели в полза на роялистите. По липса на обвинение срещу хората, внесоха едно срещу клубовете.

Един член на Събранието поиска тяхното незабавно затваряне. За миг помислиха, че ще има единодушие по този въпрос. Но Дюпор и Лафайет протестираха — да се закрият клубовете, означаваше да се закрие и клубът на фьойаните. Лафайет и Дюпор ни най-малко не бяха изгубили илюзиите си относно силата, която това оръжие поставяше в ръцете им. Те мислеха, че фьойаните ще заменят якобинците и чрез тази огромна машина те ще направляват духа на Франция.

На другия ден Събранието получи двойния доклад от кмета на Париж и командващия Националната гвардия. Всички имаха интерес да бъдат измамени — беше лесно да се изиграе комедията.

Комендантът и кметът говореха за голямата безредица, която трябвало да потушат. За обесването сутринта и за изстрелите вечерта — две неща, които нямаха никаква връзка, — за опасността, заплашваща краля, Събранието и цялото общество, опасност, за която те по-добре от всекиго знаеха, че не съществува.

Събранието им благодари за енергичността, която не им бе идвало и на ум да разгръщат, поздрави ги с победата, която всеки от тях оплакваше в дъното на сърцето си, и благодари на небето, че е позволило с един-единствен удар да бъдат унищожени и въстанието и въстаниците. Ако слушаш поздравените и поздравяващите, революцията беше приключена. Но революцията започваше!

В това време старите якобинци, съдейки за утрешния ден от навечерието, се мислеха за нападнати, преследвани, гонени и се приготвиха да се простят с истинското си значение чрез мнимо смирение. Робеспиер, все още цял треперещ от това, че е бил предложен за крал на мястото на Луи XVI, съчиняваше едно обръщение от името на присъстващи и отсъстващи.

В това обръщение той благодареше на Събранието за неговите „великодушни усилия“, за „мъдростта“, за „твърдостта“, за „бдителността“ и за неговата „безпристрастна справедливост и неподкупност“.

Как фьойаните да не наберат смелост и да не се почувстват всемогъщи, виждайки това смирение на техните неприятели? За миг те се помислиха за господари не само на Париж, но и господари на Франция.

Уви! Фьойаните изобщо не бяха разбрали положението. И като се отделиха от якобинците, те просто си направиха второ Събрание, дублиращо първото. Приликата беше толкова голяма, че и при фьойаните, както и в камарата се влизаше с плащане на такса, както и с условието да си активен гражданин, избирател на избиратели.

Народът имаше две буржоазни камари вместо една. А това изобщо не беше онова, което той искаше. Той искаше една народна камара, която да бъде не съюзник, а неприятел на Националното събрание. Която да не я подпомага във възстановяването на монархията, а да я принуждава, да я събори.

Така че фьойаните изобщо не отговаряха на обществените настроения. Затова обществото ги изостави по краткия път, който изминаха. Тяхната популярност изчезваше с пресичането на улицата.

През юли в провинцията се наброяваха четиристотин общества. От тези четиристотин общества триста кореспондираха поравно с фьойаните и якобинците. Сто имаха отношения само с якобинците. От юли до септември се създадоха други шестстотин общества, от които нито едно не поддържаше кореспонденция с фьойаните.

И колкото повече фьойаните отслабваха, толкова повече якобинците се обединяваха под водачеството на Робеспиер. Робеспиер се превръщаше в най-популярния човек във Франция. Предсказанието на Калиостро, направено на Жилбер, се изпълни по отношение на дребния адвокат от Арас. Може би ще го видим да се сбъдва и по отношение на малкия корсиканец от Аячо^[1].

Докато това се очакваше, часът, когато трябваше да настъпи краят на Националното събрание, идваше. Наистина, той се задаваше бавно, както за старците, при които животът угасва и се източва капка по капка.

След като бе гласувало три хиляди закона, Събранието щеше да довърши редакцията на конституцията. А основният закон беше една желязна клетка, в която, почти въпреки волята си, почти без да го знае, то беше затворило краля.

Събранието бе позлатило решетките на клетката, но в крайна сметка, макар и позлатени, решетките не можеха да прикрият затвора.

Наистина кралската воля бе станала безсилна. Това беше едно колело, което биваше задвижвано, вместо да задвижва. Цялата съпротива на Луи XVI беше в неговото вето, което в продължение на три години отлагаше изпълнението на приетите декрети, ако тези декрети не се харесваха на краля. Тогава колелото спираше да се върти и със своята неподвижност спираше цялата машина. С изключение на силата на инерцията, по време на царуването на Луи XVI и на Анри IV всяка инициатива беше една величествена безполезност.

При все това денят, когато кралят трябваше да се закълне в конституцията, наближаваше. Англия и емигрантите пишеха на краля:

Погинете, ако е необходимо, но не се унижавайте, заклевайки се!

Леополд и Барнав казваха:

Закълнете се все пак. Пък който ще да изпълнява после.

Заявявам, че изобщо не виждам в конституцията достатъчно начини за действие и за единство. Но понеже мненията по въпроса са различни, съгласен съм, че само опитът може да покаже кое е вярно.

Оставаше да се узнае на кое място конституцията ще бъде представена за приемане от краля — в Тюйлери или в Събранието? Кралят разреши затруднението, съобщавайки, че ще се закълне в конституцията там, където е била приета.

Денят, определен от краля, беше 13 септември.

Събранието прие това съобщение с единодушни аплодисменти. Кралят идваше при него!

В порив на ентусиазъм Лафайет стана и поиска обща амнистия за онези, които бяха обвинени, че са подпомогнали бягството на краля. Събранието гласува амнистията с овации. Така че облакът, който беше затъмнил за миг небето над Шарни и Андре, се разпръсна още с образуването си.

Една шейсетчленна депутация беше избрана, за да благодари на краля за писмото му. Пазителят на държавните печати стана и изтича, за да съобщи на краля за тази депутация.

Същата сутрин един декрет беше ликвидирал ордена „Свети Дух“, разрешавайки единствено на краля да носи синия му кордон като емблема на висшата аристокрация.

Депутацията завари краля закичен единствено с кръста на „Свети Луи“ и щом Луи XVI забеляза въздействието, което оказа на депутатите отсъствието на синия кордон, каза:

— Господа, тази сутрин вие сте ликвидирали ордена „Свети Дух“, запазвайки го единствено за мен. Но една заповед, каквато и да била тя, има в моите очи сила като за всеки друг, на когото бъде съобщена, и от днес смятам този орден за ликвидиран за мен също така, както и за останалите.

Кралицата, дофинът и принцесата стояха изправени до вратата. Кралицата беше бледа, със стиснати зъби и всяка фибра на тялото й трепереше. Принцесата, вече пламенна, буйна, високомерна, беше впечатлена от миналите, настоящи и бъдещи унижения. Дофинът беше безгрижен като дете — единствено той с усмивката си и движенията си приличаше на живо същество сред мраморна група от статуи.

Колкото до краля, няколко дни преди това той беше казал на господин Дьо Монморен:

— Зная добре, че съм изгубен… Всичко, което отсега нататък се прави в полза на монархията, нека бъде заради сина ми.

Луи XVI отговори с видима искреност на речта на депутацията. После, когато свърши, той се обърна към кралицата и кралското семейство.

— Ето жена ми и децата ми — каза той, — които споделят моите чувства.

Да, жена му и децата му ги споделяха, понеже когато депутацията се оттегли, кралят я проследи с неспокоен поглед, кралицата ги изгледа с омраза, двамата съпрузи се приближиха един към друг и като положи бялата си и студена като мрамор ръка на ръката на краля, Мария-Антоанета каза, поклащайки глава:

— Тези хора не искат повече господари. Те камък по камък разрушават монархията и от тези камъни ни градят гробница!

Бедната жена, тя се лъжеше! Закопана в гробищата за бедни, тя дори не биваше да има гроб. Но онова, в което не се лъжеше, бяха всекидневните посегателства върху кралските пълномощия.

Господин Дьо Малуе беше председател на Събранието, а той беше чистокръвен роялист. Все пак се сметна задължен да постави на обсъждане дали Събранието трябва да стои право, или да бъде седнало, докато кралят произнася клетвата си.

— Седнало! Седнало! — завикаха от всички страни.

— А кралят? — попита господин Дьо Малуе.

— Прав и с непокрита глава! — извика един глас.

Цялото Събрание потръпна. Този глас бе самотен, но чист, силен и вибриращ. Той приличаше на гласа на народа, който караше да го слушат единствено него, за да се чува по-добре. Председателят побледня.

Кой беше произнесъл тези думи? От залата ли бяха долетели или от трибуните?

Нямаше значение! Те притежаваха такова могъщество, че председателят беше принуден да им отговори.

— Господа — каза той, — няма обстоятелства, при които нацията, събрана в присъствие на краля, да не го признава за свой вожд. Ако кралят полага клетвата си прав, искам Събранието да го изслуша в същото положение.

Тогава се разнесе същият глас:

— Предлагам — каза той — една поправка, която ще удовлетвори всички. Да постановим, че е разрешено на господин Дьо Малуе и на всеки, който предпочете тази поза, да изслушат краля на колене. Но да подкрепим предложението.

Предложението беше отклонено.

На другия ден след тази дискусия кралят трябваше да положи клетва. Залата беше препълнена. Трибуните преливаха от зрители. На обяд съобщиха за идването на краля.

Кралят говори прав. Събранието го изслуша право. После, след като речта беше произнесена, подписаха конституционния акт и всички седнаха.

Тогава председателят — това беше Труе — стана, за да произнесе своята реч. Но след две-три изречения, като видя, че кралят изобщо не става, самият той седна.

Това действие предизвика аплодисменти от трибуните.

При тези аплодисменти, повторени многократно, кралят не можа да се сдържи да не побледнее. Той извади от джоба си кърпичка и попи потта, която струеше от челото му.

Кралицата присъстваше на заседанието в отделна ложа. Тя не можа да понесе повече. Стана и излезе, затръшвайки свирепо вратата, като заповяда да я отведат в Тюйлери. Тя се прибра, без да каже нито дума дори на най-близките си. Откакто Шарни не беше до нея, сърцето й поглъщаше жлъчта, но не я отделяше. Кралят се прибра половин час след нея.

— Кралицата? — попита той веднага.

Показаха му къде е. Един прислужник поиска да върви пред него. Той го отстрани с един знак, отвори вратите сам и изведнъж се появи на прага на стаята, в която се намираше кралицата. Той беше толкова блед, толкова посърнал, потта течеше на такива широки вадички по челото му, че когато кралицата го видя, стана права и нададе вик.

— О, сир! — каза тя. — Какво се е случило?

Без да отговори, кралят се хвърли в един фотьойл и избухна в ридания.

— О, госпожо, госпожо! — провикна се той. — Защо присъствахте на това заседание? Беше ли необходимо да станете свидетел на моето унижение? Нима за това, под предлог да бъдете кралица, ви накарах да дойдете във Франция?

Подобно избухване от страна на Луи XVI беше толкова по-сърцераздирателно, защото беше рядкост. Кралицата не можа да издържи и като притича до краля, падна на колене пред него.

В този момент шумът от отварянето на една врата я накара да се обърне. Влизаше госпожа Кампан. Кралицата протегна ръка към нея.

— О, оставете ни, Кампан! — каза тя. — Оставете ни!

Госпожа Кампан не се излъга изобщо относно чувството, което караше кралицата да я отдалечи. Тя почтително се оттегли. Но застанала права зад вратата, тя дълго време чуваше двамата съпрузи да си разменят фрази, прекъсвани от ридания.

Най-накрая събеседниците млъкнаха, риданията утихнаха, след половин час вратата се отвори отново и кралицата сама повика госпожа Кампан.

— Кампан — каза тя, — погрижете се да предадете това писмо на господин Дьо Малден. То е адресирано до брат ми Леополд. Нека господин Дьо Малден замине на мига за Виена. Необходимо е това писмо да пристигне преди новината за онова, което се случи днес… Ако има нужда от двеста-триста луи, дайте му. Аз ще ви ги върна.

Госпожа Кампан взе писмото и излезе. Два часа по-късно господин Дьо Малден заминаваше за Виена. Това, което беше най-лошо в цялата работа, бе, че трябваше да се усмихват, да бъдат ласкави и да имат радостен вид.

През целия остатък от деня Тюйлери беше изпълнен от огромни тълпи. Вечерта целият град заискри в илюминации. Поканиха краля и кралицата да се поразходят по „Шан-з-Елизе“ с кола, ескортирани от адютантите и командирите на парижката армия.

Едва се появиха и се разнесоха викове „Да живее кралят!“ и „Да живее кралицата!“ Но в един интервал, когато виковете стихнаха и колата беше спряла, един човек от народа със свиреп израз, който стоеше до стъпенката със скръстени ръце, каза:

— Не им вярвайте. Да живее нацията!

Колата отново потегли ходом. Но човекът от народа с ръка, опряна на вратичката й, вървеше със същата скорост и всеки път, когато народът извикаше: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“, повтаряше със същия пронизителен глас:

— Не им вярвайте… Да живее нацията!

Кралицата се прибра със сърце, разбито на прах от тези непрекъснати удари на чука, който блъскаше с упорство и омраза. В различни театри се организираха представления — най напред в операта, после в „Комеди-Франсез“, после в „Италиен“.

В операта и в „Комеди-Франсез“ подготвиха залата и кралят и кралицата бяха посрещнати с единодушни овации. Но когато поискаха да вземат същите предпазни мерки и в „Италиен“, вече нямаше време — партерът беше продаден накуп.

Разбраха, че в „Италиен“ няма да е като в операта и в „Комеди-Франсез“ и че вероятно вечерта ще настане шумотевица. Страхът се превърна в увереност, когато видяха състава на публиката, изпълнила партера.

Дантон, Камий Демулен, Лежандр и Сантер заемаха местата на първия ред. В момента, когато кралицата влизаше в ложата си, галериите се опитаха да я аплодират. Партерът им изшътка.

Кралицата с ужас хвърли поглед към този своеобразен кратер, зинал пред нея — тя видя, сякаш през атмосфера от пламък, очи, изпълнени с гняв и заплаха. Тя не познаваше никого от тези хора нито по външен вид, нито по име.

— Ама какво съм им направила, Боже мой? — питаше се тя, мъчейки се да прикрие смущението си с усмивка. — И защо ме мразят така?

Изведнъж погледът й се спря с ужас на един човек, стоящ прав до една от колоните, поддържащи галерията. Този човек я гледаше с ужасяваща втораченост.

Това беше човекът от замъка Таверне, човекът от завръщането от Севър, човекът от градината в Тюйлери, това беше човекът със заплашителните думи и тайнствените ужасни действия!

Веднъж спрели се върху този човек, очите на кралицата не можеха да се отместят. Той упражняваше върху нея обаянието на змията върху птичката.

Спектакълът започна. Кралицата направи усилие, разруши магията и успя да извърне глава, за да гледа към сцената. Играеха „Непредвидени събития“ от Гретри.

Но каквито и усилия да правеше Мария-Антоанета, за да отвлече мислите си от тайнствения мъж, въпреки волята й и сякаш под въздействието на някаква магнетична сила, по-силна от волята й, тя се обръщаше и хвърляше уплашен поглед в тази посока.

А мъжът беше непрестанно на същото място, неподвижен, сардоничен, насмешлив. Това беше една съдбоносна, интимна мъчителна натрапчива мисъл, нещо подобно на навечерие преди нощен кошмар.

Впрочем нещо като електричество се плискаше из залата. Тези две страни със сдържан гняв нямаше да пропуснат да се сблъскат, както в бурните августовски дни два облака, идващи от двата края на хоризонта, и като тези два облака щяха да хвърлят светкавици, гръмотевици.

Най-накрая се представи случай. Госпожа Дюгазон, тази очарователна жена, която даде името си на едно актьорско амплоа, пееше дует с тенора и в този дует тя казваше тези стихове:

О! Как обичам моята господарка!

Храброто създание се устреми към предния край на сцената, вдигна очи и ръце към кралицата и хвърли фаталната провокация. Кралицата разбра, че бурята е на път да се разрази. Тя се обърна изплашена и очите й неволно се прехвърлиха на човека до колоната. Тя помисли, че го вижда как прави заповеден знак, на който се подчинява целият партер. И наистина в един-единствен, в един страшен глас партерът извика:

— Без господар! Без господарка! Свобода!…

Но при този вик ложите и галериите отвърнаха:

— Да живее кралят! Да живее кралицата! Да живеят завинаги нашият господар и нашата господарка!

— Без господар! Без господарка! Свобода! Свобода! — ревна за втори път партерът.

После, след като войната беше обявена двустранно, започна борбата.

Кралицата нададе вик на ужас и затвори очи. Тя чувстваше, че няма повече сили да гледа този демон, който изглеждаше като крал на безредието, като дух на разрушението.

В същия миг офицерите от Националната гвардия я обкръжиха, правейки с телата си укритие за нея, и я измъкнаха навън от залата. Но по коридорите продължи да я преследва викът:

— Без господар! Без господарка! Без крал! Без кралица!

Отнесоха я припаднала до колата й. Това беше последният път, когато кралицата отиде на представление.

На 30 септември Учредителното събрание чрез бюлетина на председателя си Type обяви, че е изпълнило задачата си и приключва заседанията си.

Ето в няколко реда резултата от неговата работа, която продължи две години и четири месеца:

пълна дезорганизация на монархията;

организиране на народна власт;

премахване на всички привилегии на благородничеството и духовенството;

постановени един милиард и двеста милиона съкровищни бона;

ипотека срещу националните богатства;

призната свобода на вероизповеданията;

освобождаване от монашески обет;

отменени заповедите за заточение;

установено равенство при заемане на обществени длъжности;

премахване на вътрешните митници;

създаване на Националната гвардия;

и най-накрая гласуване на конституцията и подлагането й на приемане от страна на краля.

Би трябвало да имат твърде тъжни предвиждания, за да помислят — кралят или кралицата на Франция, — че трябва повече да се боят от Събранието, което ще се събере, отколкото от това, което току-що се беше разотишло.