Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (111)

110.
Мецанинът на Тюйлери

Ще научим какво съдържаше протестът, който преписваше госпожа Ролан. Но за да бъде читателят ни напълно в течение на ставащото и да може ясно да прозре една от най-големите потайности на революцията, ще трябва най-напред да мине заедно с нас през Тюйлери вечерта на 15 юли.

Зад вратата на един апартамент, водеща към един тъмен и пуст коридор, разположен в мецанина на двореца, стоеше права една жена с ръка на бравата, потрепвайки при всяка стъпка, която пробуждаше ехо наоколо.

Ако не знаем коя е тази жена, ще ни бъде трудно да я разпознаем. Защото освен тъмнината, която царуваше дори посред бял ден в този коридор, навън беше нощ и било случайно, било предумишлено, фитилът на единствената лампа, която гореше, беше намален почти до угасване.

Нещо повече, единствено втората стая на апартамента беше осветена, а тази жена чакаше, тръпнеше и се ослушваше пред вратата на първата.

Коя беше тази жена, която чакаше? Мария-Антоанета. Кого чакаше? Барнав.

О, високомерна дъще на Мария-Терезия, кой би могъл да ви каже в деня, когато ви помазваха за кралица на Франция, че ще дойде момент, когато, скрита зад вратата на апартамента на вашата камериерка, вие ще чакате, потрепервайки от страхове и надежди, един дребен адвокат от Гренобъл, вие, която накарахте Мирабо толкова да чака и която благоволихте да го приемете само веднъж!

Но нека не се лъжем, кралицата чакаше Барнав изцяло от политически интерес. В това затаено дишане, в тези нервни движения, в тази ръка, която потреперваше, стискайки ключа, нямаше сърдечен трепет, а само заинтригувана гордост.

Казваме гордост, защото въпреки хилядите преследвания, на които кралят и кралицата се бяха превърнали в цел след завръщането, беше очевидно, че животът им е спасен и целият въпрос се свежда до тези няколко думи: „Ще загубят ли бегълците от Варен остатъка от властта си, или ще възвърнат изгубеното си могъщество?“

След онази фатална вечер, когато Шарни напусна Тюйлери, за да не се върне повече, сърцето на кралицата спря да тупти. Няколко дни тя остана безразлична към всичко, дори и към оскърбленията. Но малко по малко тя забеляза, че има две чувства в могъщата й натура, чрез които още живее — гордостта и омразата, и тя дойде на себе си, за да мрази и да си отмъщава.

Не за да си отмъщава на Шарни, не за да мрази Андре, не, когато мислеше за тях, тя мразеше самата себе си и искаше да отмъсти на самата себе си. Защото тя беше твърде честна, за да не види, че от своя страна е допуснала всички грешки, а те, от своя страна, са й отвръщали с преданост.

О! Ако би могла да ги мрази, тя щеше да бъде твърде щастлива!

Но онова, което мразеше от дъното на душата си, беше народът, сложил ръка на нея като на обикновена бегълка, който я преизпълваше с отвращение, продължаваше да я оскърбява, да я кара да се срамува. Да, тя много мразеше този народ, който я беше нарекъл „Госпожа Дефицит“ и „Госпожа Вето“, който я беше нарекъл „Австрийката“ и който щеше да я нарече „вдовицата Капе“.

И ако можеше да си отмъсти, ох, как би си отмъстила!

Обаче това, което щеше да й донесе Барнав на 15 юли 1791 година в девет часа вечерта, докато госпожа Ролан преписваше, седнала срещу мъжа си в онзи малък салон на третия етаж на хотел „Британик“, този протест, чието съдържание ние все още не знаем, бяха може би безсилието и отчаянието, но може би също така и онзи Божи дар, който наричат отмъщение.

Действително положението беше напечено. Несъмнено благодарение на Лафайет и на Националното събрание първият удар беше париран след намесата на конституционния щит. Кралят бил отвлечен, кралят не бил бягал.

Но вие си спомняте афиша на корделиерите, спомняте си предложението на Марат, спомняте си памфлета на гражданина Прюдом, спомняте си остроумната забележка на Бонвил, предложението на Камий Демулен и очевидната истина на женевеца Дюмон, както си спомняте и че щеше да бъде основан нов вестник, в който щеше да работи Брисо, и че този вестник щеше да се нарича „Републиканец“.

Искате ли да се запознаете с проспекта на този вестник? Той е кратък, но ясен. Негов редактор беше американецът Томас Пейн^[1]. После беше преведен от един млад офицер, който бе участвал във Войната за независимост и се беше подписал като Дюшатле.

Какво странно нещо е съдбата, която от четирите краища на света призовава нови неприятели на трона, който рухва! Томас Пейн! Какво щеше да прави тук Томас Пейн? Този човек, който беше живял във всички страни, англичанин, американец, французин, който беше упражнявал какви ли не занаяти, който е бил фабрикант, учител, митничар, моряк, журналист! Това, което щеше да направи, бе да присъедини дъха си към бурния вятър, който духаше безмилостно над угасващия светилник.

Ето проспекта на „Републиканец“ от 1791 г. — на този вестник, който вече излизаше или щеше да излезе, когато Робеспиер питаше що е това република:

„Ние ще докажем, че отсъствието на краля е по-добро от неговото присъствие. Той дезертира, следователно абдикира. Нацията никога няма да възвърне доверието си към клетвопрестъпника и беглеца. Дали бягството му е негово дело или на други? Няма значение! Мошеник или идиот, той все едно е недостоен. Ние сме свободни от него и той е един от нас. Това е една най-обикновена личност, господин Луи дьо Бурбон. Безопасността му е осигурена, Франция няма да се обезчести. Какво значи това, една длъжност да бъде оставена на случайността на раждането, която може да бъде изпълнявана от някой идиот? Не е ли едно нищо или нещо, сведено до нула?“

Разбирате какво въздействие имаше един подобен афиш, разлепен по стените на Париж. Конституционалистът Малуе се ужаси от него. Подплашен, той влезе тичешком в Националното събрание и като разобличи проспекта, поиска авторите му да бъдат арестувани.

— Става — каза Петион. — Но нека прочетем проспекта.

Петион, един от редките по онова време републиканци във Франция, разбира се, познаваше проспекта. Малуе, който го беше разобличил, отстъпи пред мисълта да бъде прочетен. Ами ако трибуните започнеха да го аплодират! И той беше сигурен, че ще го аплодират. Двама членове на Събранието, Шабру и Шапелие, поправиха недоглеждането на колегата си.

— Има свобода на печата — казваха те — и всеки, мъдрец или безумец, има правото да изложи своето мнение. Нека отминем с презрение съчинението на един безумец и да преминем към дневния ред.

И Събранието премина към дневния ред.

Така да бъде — няма да говорим повече за това.

Но това беше хидрата, заплашваща монархията. Отсечи й едната глава — докато тя пониква, друга някоя хапе.

Не бяха забравили Господина, нито заговора на Фаврас — кралят да бъде отстранен и Господина да бъде назначен за регент. Днес вече не ставаше въпрос за Господина. Той побягна по едно и също време с краля, но с повече щастие от краля успя да достигне границата.

Но господин херцог Д’Орлеан беше останал.

Той беше останал заедно със своя зъл гений, с човека, който го тласкаше напред — Лакло, автора на „Опасни връзки“. Съществуваше един декрет за регентството, един декрет, който плесенясваше по папките. Защо ли пък да не се възползват от този декрет?

На 28 юни един вестник предложи регентството на херцог Д’Орлеан. Луи XVI, както виждате, вече не съществува — каквото и да приказва Народното събрание, — и понеже вече няма крал, предлагат регентството на херцог Д’Орлеан. Разбира се, херцог Д’Орлеан се направи на учуден и отказа.

Но на 1 юли Лакло на своя глава обяви падането на краля и поиска регентство. На трети Реал доказа, че херцог Д’Орлеан е единственият надзорник на младия принц. На четвърти той поиска от трибуната в клуба на якобинците да бъде отпечатан отново и обявен декретът за регентството. За нещастие якобинците, които все още не знаеха какво точно са, поне знаеха какво не са. Те не бяха орлеанисти, въпреки че херцог Д’Орлеан и херцог Дьо Шартър участваха в тяхното общество. Регентството на херцог Д’Орлеан беше отхвърлено от якобинците. Но нощта стигна на Лакло, за да си поеме дъх. Ако не беше господар на якобинците, поне беше господар на вестника си и там той прокламира регентството на херцог Д’Орлеан и понеже думата „протектор“ беше осквернена от Кромуел, регентът, който щеше да има цялата власт, беше наречен „модератор“.

Всичко това, както се вижда, беше една кампания срещу монархията — кампания, в която монархията, сама безсилна, нямаше друг съюзник, освен Националното събрание, — обаче ги имаше и якобинците, които представляваха едно много по-влиятелно обединение и най-вече много по-опасно от Националното събрание.

На 8 юли — виждате ли как се приближаваме! — Петион внесе за обсъждане въпроса за кралската неприкосновеност. Само че той отдели политическата неприкосновеност от личната. Направиха му забележка, че ще се скарат с кралете, ако свалят Луи XVI.

— Ако кралете искат да се сразят с нас — отвърна Петион, — сваляйки Луи XVI, ние ще им отмъкнем най-могъщия съюзник. Докато оставим ли го на трона, ние ще им дадем цялата сила, която бихме му възвърнали.

На свой ред на трибуната се качи Брисо и отиде още по-далеч. Той разгледа въпроса може ли да бъде съден кралят?

— По-късно — каза той — ще обсъдим въпроса в случай на уволнение какво управление ще замени монархията.

Брисо беше чудесен. Госпожа Ролан беше на това заседание. Чуйте какво казва тя:

„Това не бяха аплодисменти, това бяха викове, това бяха възторзи. Увлечено, Събранието на три пъти става цялото на крака, с протегнати ръце, с шапки, полетели във въздуха с неизразим ентусиазъм. Нека завинаги бъде погубен онзи, който е споделил тези велики пориви и би могъл отново да приеме оковите!“

И така, ето че не само кралят можеше да бъде съден, но отгоре на това и аплодираха с ентусиазъм онзи, който реши въпроса. Съдете сами какъв ужасен отзвук би трябвало да имат тези аплодисменти в Тюйлери! Така че беше необходимо Националното събрание на свой ред да разгледа този важен въпрос. Конституционалистите, вместо да отстъпят пред дебата, го предизвикаха — те бяха сигурни в мнозинството. Но мнозинството в Събранието беше далеч от това да представлява мнозинството на нацията. Нямаше значение, събранията по принцип изобщо малко се безпокоят от подобни аномалии. Те създават, а народът трябва да разваля. А когато народът разваля онова, което е направило едно събрание, това се нарича чисто и просто революция.

На 13 юли трибуните бяха изпълнени с хора, въведени предварително със специални пропуски. Това беше направено също така, както днес си набираме клакьорите.

Освен това роялистите пазеха коридорите. За случая бяха издирили рицарите на кинжала.

Най-накрая по предложение на един от членовете затвориха Тюйлери.

О! Несъмнено вечерта на този ден кралицата очакваше Барнав също толкова нетърпеливо, както го очакваше вечерта на петнайсети.

И все пак през този ден нищо не трябваше да се решава. Трябваше само да се прочете докладът, внесен от името на пет комитета. Този доклад казваше:

Случаят с бягството на краля не е предвиден от конституцията. Но кралската неприкосновеност е записана в нея.

Комитетите, разглеждайки краля като неприкосновена фигура, предаваха на правосъдието само господин Дьо Буйе, господин Дьо Шарни, госпожа Дьо Турзел, куриерите, прислужниците и лакеите. Никога остроумната басня за малките и големите^[2] не бе прилагана по-буквално.

В крайна сметка този въпрос се обсъждаше много повече при якобинците, отколкото в Събранието.

Докато не беше обсъждан този въпрос, Робеспиер беше като в мъгла. Тъй като не беше нито републиканец, нито монархист, би могъл да бъде свободен под властта на един крал също така, както и под управлението на един сенат.

Човек като господин Дьо Робеспиер се излага рядко и ние видяхме в края на предходната глава какъв ужас го обхващаше дори когато не е компрометиран.

Но там имаше и хора, които изобщо не притежаваха тази скъпоценна предпазливост. Тези хора бяха бившият адвокат Дантон и касапинът Лежандр, един булдог и една мечка.

— Събранието може и да оправдае краля — каза Дантон. — Правосъдието ще бъде реформирано от Франция, защото Франция го осъжда!

— Комитетите са полудели — каза Лежандр. — Ако са наясно с духа на масите, ще им дойде умът в главата. Впрочем — прибави той, — ако говоря така, то е само за тяхно добро.

Подобни изказвания оскърбяваха конституционалистите. За тяхно нещастие те изобщо не бяха мнозинство при якобинците, както бяха в Събранието.

Затова се задоволиха да си излязат. Но сбъркаха. Хората, които напускат мястото си, винаги грешат и има една стара френска пословица, изпълнена със смисъл. „Който напуска мястото си, го губи“, казва тя.

Не само че конституционалистите загубиха местата си, но техните места бяха заети от народни депутации, които носеха обръщения срещу комитетите.

Ето кои отиваха при якобинците. Депутатите също биваха приемани с акламации.

В същото време едно обръщение, което трябваше да окаже известно влияние на събитията, които ще последват, се правеше на другия край на Париж, в дъното на Мариз в един клуб, или по-скоро в едно братско общество на мъже и жени, което наричаха общество на минимите, по мястото, където се събираха.

Това общество беше клон на корделиерите. То също беше оживено от духа на Дантон. Един млад, едва двайсет и три до двайсет и четири годишен човек, когото Дантон беше вдъхновил и оживил с дъха си, държеше перото и съставяше обръщението.

Този млад човек беше Жан-Ламбер Талиен.

Вместо подпис обръщението носеше едно страшно име — то беше подписано НАРОДЪТ.

На четиринайсети дискусията в Събранието се откри. Този път беше невъзможно да бъде забранен достъпът на публика до трибуните. Невъзможно беше също така да бъдат натъпкани с роялисти и рицари на кинжала коридорите и алеите. Най-накрая беше невъзможно да бъде затворена градината на Тюйлери.

Прологът беше игран пред клакьорите, но комедията щеше да се разиграва пред истинска публика. А трябва да кажем, че публиката беше зле настроена.

Толкова зле настроена, че Дюпор, обичан от масите, беше изслушан в мрачно мълчание, когато предложи престъплението на краля да падне върху обкръжението му. Все пак той отиде докрай, учуден от това, че говори, без да възбуди нито дума и нито знак на одобрение.

Това беше една от звездите на онази тройка, чиято светлина малко по малко изчезваше от политическия небосклон: Дюпор, Ламет и Барнав.

След него на трибуната се качи Робеспиер. Какво ли щеше да каже Робеспиер, предпазливият човек, който така добре умееше да изчезва, когато се наложи? За кое щеше да се произнесе ораторът, който преди седмица беше заявил, че не е нито монархист, нито републиканец?

Той не се произнесе изобщо.

С киселата си благост той се опита да се обяви за адвокат на човечеството. Каза, че е едновременно несправедливо и жестоко да се удрят само слабите. Че той няма да напада краля, защото изглежда, че Събранието гледа на него като на неприкосновен, но че ще защити Буйе, Шарни, госпожа Дьо Турзел, куриерите, лакеите и прислужниците и в крайна сметка всички онези, чието подчинено положение ги е принудило да се подчиняват.

Събранието мърмореше по време на речта му. По трибуните слушаха с голямо внимание, без да разбират дали трябва да ръкопляскат или да изразяват неодобрение. Най-накрая видяха в думите на оратора истинска атака към монархията и мнима защита на дворянството. Тогава трибуните аплодираха Робеспиер. Председателят се опита да наложи тишина по трибуните.

Прийор (от Марна) поиска да пренесе разискването върху почва, напълно чиста от заобикалки и парадокси.

— Ами какво ще направите, граждани — провикна се той, — ако, поставяйки краля извън този случай, ви поискат да му бъде възстановена цялата власт?

Въпросът беше още по-объркващ, защото беше директен. Но има моменти на непредпазливост, в които нищо не обърква реакционните партии.

Демьоние подхвана забележката и сякаш поддържаше във вреда на краля каузата на Събранието.

— Събранието — каза ораторът — е всемогъщо и в своето всемогъщество има правото да прекрати кралската власт и да продължи това прекратяване до момента, в който бъде завършена конституцията.

И така кралят, който изобщо не бил бягал, ами е бил отвлечен, само временно ще бъде с прекратени правомощия и то защото конституцията не беше въобще завършена. Веднъж завършена, той с пълно право ще започне да упражнява своите функции на крал.

— Най-накрая — провикна се ораторът, — понеже ми искат — никой не искаше нищо от него — да превърна обяснението си в проект за декрет, ето моето предложение:

Първо — прекратяването на пълномощията ще продължи, докато кралят приеме конституцията.

Второ — ако не я приеме, Събранието ще го обяви за свален.

— О, бъдете спокоен! — провикна се от мястото си Грегоар. — Не само ще я приеме, но и отгоре на това ще се закълне във всичко, което пожелаете!

И имаше право, макар че би трябвало да каже: „Ще се закълне и ще приеме всичко, което пожелаете.“ Кралете се кълнат още по-лесно в онова, което не приемат.

Събранието може би щеше да се хване в движение за проектодекрета на Демьоние. Но Робеспиер подхвърли от мястото си:

— Внимавайте! Приеме ли се предварително такъв декрет, кралят няма да бъде съден!

Хванати на местопрестъплението, не се осмелиха да гласуват. Шумът, който се чу при вратите, извади Събранието от затрудненото положение. Това беше една депутация от братското общество на минимите, носеща възванието, вдъхновено от Дантон, съставено от Талиен и подписано НАРОДЪТ.

Събранието си го изкара на вносителите на петицията. Тя отказа да изслуша обръщението им. Тогава стана Барнав.

— Нека не бъде прочетено днес — каза той, — но го изслушайте утре и не се оставяйте да бъдете повлияни от престорени убеждения… Законът само трябва да даде своя знак и ще видите как с вашите убеждения се подиграват всички добри граждани!

Читателю, запомни добре тези няколко слова, препрочети тези седем думи, размисли над тази фраза: „Законът само трябва да даде своя знак!“ Фразата беше произнесена на четиринайсети. Клането от седемнайсети е в тази фраза.

Така че не само не се задоволиха да свият от народа всемогъществото, на което той мислеше, че е станал господар чрез бягството на краля или, да го кажем по-точно, чрез бягството на неговия пълномощник. Връщаха публично това всемогъщество на Луи XVI и ако народът протестираше, ако народът пишеше петиции, това бяха само престорени убеждения, срещу които Събранието, този друг пълномощник на народа, би имало повод да постави своя знак!

Какво значеха думите: Поставяне на знака на закона?

Да се обяви военно положение и да бъде издигнато червеното знаме.

Действително на другия ден, на петнайсети, който беше решаващ, Събранието представляваше страшно зрелище. Никой не го заплашваше, но то по своя воля имаше вид на заплашвано. И повика на помощ Лафайет. И Лафайет, който винаги минаваше покрай истинския народ, без да го вижда, изпрати на Събранието пет хиляди души национални гвардейци, към които, за да подбуди народа, има грижата да смеси хиляда пики от предградието Сен Антоан.

Пушките бяха аристокрацията на националната гвардия. Пиките бяха пролетариата й. Убедено като Барнав, че трябва само да развее знака на закона, за да присъедини към себе си не народа, а Лафайет, командващия Националната гвардия, и Байи, кмета на Париж, Събранието беше решено да го завърши.

Обаче, родено едва преди две години, Събранието вече беше безскрупулно като някое събрание от 1829 или 1846 година. То знаеше, че не става въпрос за друго, а да бъдат изтощени членове и слушатели във второстепенни дискусии, а главният въпрос да бъде оставен за края на заседанието, за да бъде решен с лекота. То изгуби половината от времето, за да изслуша четенето на един военен доклад за работата на министерството. После остави благосклонно да държат речи трима или четирима членове, които имаха навика да говорят сред частните разговори на останалите. Най-накрая, достигнало до края на дискусията, млъкна, за да изслуша две речи — едната на Сал, другата на Барнав.

Две речи на адвокати, които убеждаваха Събранието, че щом е поискало от Лафайет да го затвори, може да гласува съвсем спокойно. Наистина, през този ден Събранието нямаше от какво да се страхува, то беше набутало трибуните — нека ни бъде простен този жаргонен израз, използваме го като по-изразителен. Градините на Тюйлери бяха затворени. Полицията беше на заповедите на председателя. Лафайет седеше сред камарата, за да поиска приключване. Байи чакаше на площада начело на общинския съвет, готов да отправи своите призиви. Въоръжената власт навсякъде предлагаше на народа схватка.

Обаче народът, който не беше готов за борба, се измъкна покрай байонетите и пиките и отиде на своя Авентински хълм^[3], сиреч на Марсово поле.

И отбележете добре това, той не отиде на Марсово поле, за да се бунтува, за да започне да стачкува, като римския народ. Не, той отиде на Марсово поле, защото беше сигурен, че ще намери олтара на родината, който след четиринайсети не бяха имали още време да разрушат, така пъргаво, както обикновено правителствата разрушават олтарите на родината.

Тълпата искаше там да състави един протест и да накара да бъде предаден този протест на Събранието. Докато тълпата съставяше протеста си, Събранието гласуваше:

Първо — превантивна мярка:

„Ако кралят се отрече от обета си, ако нападне народа си или пък не го защити, той абдикира, става обикновен гражданин и е обвиняем за престъпления, последвали абдикацията му.“

Второ — репресивна мярка:

„Ще бъдат преследвани: Буйе, като главен виновник, и като второстепенни виновници всички лица, които са взели участие в отвличането на краля.“

В момента, когато Събранието гласуваше, тълпата беше съставила и подписала своя протест. Тя се върна, за да го представи на Събранието и го намери охранявано по-добре от всякога. Всички представители на властта през този ден бяха военни: председател на Събранието беше Шарл Ламет, един млад полковник; командващ Националната гвардия беше Лафайет, един млад генерал; та дори и нашият достоен астроном Байи беше пристегнал върху дрехата си на учен трицветен пояс и беше нахлупил на дълбокомислената си глава тривърхата шапка на общинар и имаше сред тези байонети и пики донякъде войнствен вид, дотолкова, че ако го види госпожа Байи, би могла да го вземе за Лафайет, понеже, както разправяха, тя вземала понякога Лафайет за него.

Тълпата започна преговори. Тя не беше враждебно настроена и нямаше начин да не започнат преговори. Резултатът от тези преговори беше, че щяха да разрешат на депутати да говорят с господата Петион и Робеспиер. Виждате ли нарастването на популярността на новите имена едновременно със спадането на тази на Дюпор, Ламет, Барнав, Лафайет и Байи? Депутатите, шест на брой, тръгнаха към Събранието добре охранявани. Предупредени, Робеспиер и Петион изтичаха да ги приемат в пасажа „Фьойан“. Беше твърде късно, гласуването бе свършило!

Двамата членове на Събранието, които не бяха съгласни с това гласуване, вероятно не дадоха отчет на народните депутати по начин, който да ги накара да го преглътнат тихичко. Така че депутатите се върнаха бесни при онези, които ги бяха изпратили.

Народът беше загубил родината заедно с най-хубавото, което някога играта на съдбата бе поставяла в ръцете на един народ.

Поради същото това народът се разгневи — пръсна се из града и започна да затваря театрите. Театрите затворени ли са, както казваше един от нашите приятели през 1830 година, това означава черно знаме над Париж. Операта имаше гарнизон и той оказа съпротива.

Лафайет, с четирите си хиляди пушки и хилядата си пики, не чакаше нищо по-добро от това да смаже този зараждащ се бунт. Общинските власти отказаха да дадат заповед.

До този момент кралицата беше държана в течение на събитията. Но докладите спряха дотам и следващите се изгубиха в нощта, по-малко тъмна и неясна от тях.

Барнав, когото тя очакваше с такова нетърпение, трябваше да й каже какво се е случило през деня на петнайсети.

Всички, впрочем, очакваха да се случат съдбоносни неща.

Кралят, който също очакваше Барнав във втората стая на госпожа Кампан, беше предупреден за идването на доктор Жилбер и за да отдаде повече внимание на разказа за събитията, се качи в покоите си, запазвайки Жилбер за себе си и оставяйки Барнав на кралицата.

Най-накрая към девет и половина по стълбите отекнаха стъпки, чу се глас, разменящ няколко думи с часовия, който стоеше на площадката. После един млад мъж се появи в края на коридора, облечен в униформата на лейтенант от Националната гвардия. Това беше Барнав.

С тръпнещо сърце, сякаш този мъж беше най-обожаваният любим, кралицата дръпна вратата и Барнав, след като погледна пред и зад себе си, се плъзна през открехнатата врата.