Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (110)

109.
Първите републиканци

На 20 февруари 1791 година Ролан бе изпратен от Лион в Париж като извънреден депутат: поръчението му беше да пледира за каузата на двайсет хиляди работници без хляб. Той беше от шест месеца в Париж, когато се случи онова ужасно събитие във Варен, имащо такова влияние върху съдбите на нашите герои и върху съдбата на Франция, че помислихме, че сме длъжни да му посветим почти цял том.

Обаче от завръщането на краля на 25 юни до деня, до който сме стигнали, 16 юли, бяха станали много неща.

Всички бяха викали: „Кралят бяга!“, всички бяха търчали след краля, всички го бяха връщали в Париж, а когато най-накрая кралят се завърна в Париж, в Тюйлери, никой не знаеше какво да прави с него!

Всеки притежаваше свое мнение, мненията се носеха от всички посоки, сякаш ветрове по време на буря. Нещастие за кораба, намиращ се в морето при подобна буря!

На 21 юни, денят на бягството на краля, корделиерите разпространиха техен афиш, подписан от Лежандр, онзи френски касапин, когото кралицата сочеше като съответстващ на английския касапин Харисън. Афишът носеше епиграф от следните стихове:

Ако сред французите има предател,

който жали кралете и иска владетел,

нека вероломникът пукне сред мъки!

И вятърът нека развее праха му.

Стиховете бяха от Волтер. Те бяха зле римувани и лоши, но имаха заслугата да изразяват точно мислите на патриотите, чийто афиш украсяваха.

Този афиш заявяваше, че корделиерите са готови да убиват тираните, които биха се осмелили да нападнат територията на страната, да застрашат свободата и конституцията.

Колкото до Марат, който винаги вървеше сам и който привеждаше като довод за усамотението си поговорката, че орелът живее сам, а пуйките живеят в стадо, Марат предложи диктатор.

„Вземете — каза той — във вестника си един добър французин, един добър патриот. Вземете гражданина, който от започването на революцията се е оказал най-просветен, най-усърден, най-верен и най-безкористен. Вземете го, без повече да се бавите, или каузата на революцията е загубена!“

Което искаше да каже: „Вземете Марат.“

А пък Прюдом не предлагаше нито нов човек, нито ново правителство. Само се отвращаваше от старото в лицето на краля и потомците му. Да го чуем:

„На по-следващия ден, в понеделник, изведоха на въздух дофина по дължината на терасата на Тюйлери, гледаща към реката. Когато забелязаха една доста многобройна група граждани, един наемен гренадир взе детето на ръце и го постави да седне на перваза на терасата. Кралското детенце, вярно на сутрешния си урок, изпращаше въздушни целувки на народа. Това беше начинът му да благодари за своите мама и татко. Няколко зрители имаха подлостта да извикат: «Да живее дофинът!» Граждани, внимавайте по отношение на подмазването на един раболепстващ двор, когато той не е по-силният.“

След тези редове, веднага идваха следните:

„На 27 януари 1649 година парламентът на Англия осъди Чарлз I на отсичане на главата, защото се опитвал да разшири кралските пълномощия и да поддържа тези, които си присвои баща му, Джейкъб I. На трийсети същия месец той изкупи своите злодеяния, по обичай станали почти законни и утвърдени от голямото им множество. Но народът накара да се чуе гласът му, парламентът обяви кралят за «беглец, предател» и «обществен враг» и Чарлз Стюарт беше обезглавен пред залата за пиршества на двореца Уайтхол.“

Браво, гражданино Прюдом! Поне не закъсняхте и на 21 януари 1793 година, когато на свой ред Луи XVI ще бъде обезглавен, вие ще имате правото да претендирате за инициативата да предложите примера на 27 юни 1791 година.

Вярно е, че господин Прюдом — да не се смесва с нашия духовен приятел Моние, който е глупак, но е почтен човек, — вярно е, че господин Прюдом ще стане по-късно роялист и реакционер и ще публикува „История на престъпленията, допуснати по време на Революцията“.

Хубаво нещо е съвестта!

„Желязната уста“ е по-откровен — без никакво лицемерие, без никакви двусмислени приказки, без никакъв лукав смисъл. Това беше Бонвил, Лоялният, дръзкият, младият Бонвил, един възхитителен безумец, който се луташе в дребните неща, но никога не се лъжеше за големите, той я редактираше. Тя беше отворена, „Желязната уста“, на улица „Ансиен-Комеди“, близо до Одеон, на две крачки от клуба на корделиерите.

„Заличиха обета — каза той, — опозорената от краля дума… Колкото повече крале, толкова повече човекоядци! Често сменят името, дори и тук, и винаги запазват същността. Никакъв регент, никакъв диктатор, никакъв протектор, никакъв Д’Орлеан, никакъв Лафайет. Не обичам този син на Филип Д’Орлеан, който избира точно този ден, за да застъпи на стража в Тюйлери, нито пък баща му, когото никога не виждаме в Събранието и когото постоянно виждаме на терасата при портата Фьойан. Нима една нация има нужда винаги да бъде под настойничество? Нека департаментите ни се обединят и заявят, че не желаят нито тирани, нито монарси, нито протектор, нито регент, нито една от тези сенки на краля, сенки, толкова пагубни за обществените дела, колкото сянката на онова проклето дърво, анчарът, която е смъртоносна.

Но не е достатъчно да се каже: «Република!» Венеция също беше република. Необходима е една национална общност, едно национално правителство. Съберете народа пред лицето на слънцето. Провъзгласете, че законът е единствен суверен и се закълнете, че ще царува единствено той… Няма приятел на свободата по земята, който да не повтори тази клетва.“

Камий Демулен пък се бе покачил на един стол насред Пале Роаял, обичайния театър за неговите ораторски подвизи, и беше казал:

„Господа, ще бъде нещастие този вероломен мъж да ни бъде доведен обратно. Какво ще го правим? Той ще дойде като Терсит^[1] да пролива мазни сълзи, за които говори Омир. Ако ни го доведат обратно, правя предложение да бъде изложен три дни на обществена подигравка, с червена кърпичка на главата, и след това да бъде отведен по етапен ред до границата.“

Да си признаем, от всичките предложения това на „ужасното дете“, както наричаха Камий Демулен, не беше най-налудничавото.

Ето още една реч, която ще обрисува добре общите чувства. Произнесе я Дюмон, женевец, получаващ пенсия от Англия, който по тази причина не може да бъде заподозрян в пристрастие към Франция.

„Народът изглежда вдъхновен от някаква върховна мъдрост. Ето че една голяма пречка си замина“, казваше той весело. Или още, „ако кралят ни е напуснал, нацията остава. Би могло да има нация без крал, но не и крал без нация.“

Както се вижда, след всичко това думата „република“ не беше произнесена от никого другиго, освен от Бонвил — нито Брисо, нито Дантон, нито Робеспиер, нито дори Петион се осмеляваха да произнесат тази дума. Тя стряскаше корделиерите и възмущаваше якобинците.

На 13 юли Робеспиер се провикна от трибуната: „Не съм нито републиканец, нито монархист.“

Ако бяха опрели Робеспиер до стената, той би бил, както се вижда, твърде затруднен да каже какво е. Е, добре, всички бяха стигнали почти дотам, с изключение на Бонвил и онази жена, която, седейки срещу мъжа си, преписваше един протест на онзи трети етаж на улица „Генего“.

На 22 юни, следващия ден след заминаването на краля, тя пишеше:

Чувството за република, възмущението срещу Луи XVI, омразата срещу кралете тук се излива отвсякъде.

Чувството, както виждате, чувството за република беше в сърцата, но името на републиката беше едва в устата на неколцина. Най-вече Събранието бе враждебно настроено към него. Голямото нещастие на събранията е, че от момента, в който бъдат избрани, те престават изобщо да държат сметка за събитията, да вървят в крак с духа на страната, да следват народа там, където той отива, и да претендират, че продължават да представляват народа. Събранието казваше:

Нравите във Франция не са републикански!

Събранието спореше с господин Дьо ла Палис и по наше мнение вземаше връх над знаменития говорител на истини. Кой би създал републикански нрави във Франция? Нима монархията? Не, монархията не беше толкова глупава. Монархията има нужда от подчинение, сервилност и корупция и тя създава нрави на корупция, сервилност и подчинение. Републиката е тази, която създава републикански нрави. Създайте най-напред република, републиканските нрави ще дойдат после.

При все това имаше един момент, когато провъзгласяването на република би било лесна работа — това беше моментът, когато всички научиха, че кралят е заминал, отвеждайки дофина. Вместо да търчат след тях и да ги довеждат обратно, би трябвало да им дадат най-добрите коне от пощенските конюшни, яки пощальони с камшици в ръцете и шпори на ботушите. Би трябвало да подкарат след тях дворяните, свещениците след дворяните и да затворят вратата след всички тях.

На Лафайет, който понякога имаше просветления, по-рядко идеи, му хрумна едно такова просветление.

В шест часа сутринта дойдоха да му кажат, че кралят, кралицата и кралското семейство са заминали. Беше голяма мъка, докато го събудят, той спеше с онзи исторически сън, за който вече го бяха упреквали във Версай.

— Заминали ли? — каза той. — Невъзможно! Оставих Гувион да спи, облегнат на вратата на спалнята им.

Все пак той стана, облече се и слезе. На вратата срещна Байи, кмета на Париж, и Боарне, председателя на Събранието — Байи с по-дълъг от всякога нос и жълто като никога лице, а Боарне поразен от новината.

Любопитно, нали? Мъжът на Жозефин, който, умирайки на ешафода, остави жена си по пътя към трона, беше поразен от бягството на Луи XVI.

— Какво нещастие — провикваше се Байи, — Събранието още не е свикано!

— О, да! — казваше Боарне. — Това е голямо нещастие.

— Виж ти — каза Лафайет, — значи е заминал?

— Уви, да! — отвърнаха хорово двамата държавни мъже.

— Защо уви? — попита Лафайет.

— Как! Нима не разбирате? — извика Байи. — Защото ще се върне с прусаците, с австрийците и с емигрантите. Защото ще ни докара както гражданска война, така и война с чужденците.

— Тогава — каза Лафайет, не напълно убеден, — вие мислите, че общественото спасение изисква връщането на краля?

— Да — отвърнаха с един-единствен вик Байи и Боарне.

— В такъв случай — каза Лафайет — да тичаме след него.

И той написа тази бележка:

Враговете на родината са отвлекли краля. Нарежда се на националните гвардейци да ги арестуват.

Действително, отбележете това, цялата политика на 1791 година, цялата работа на Народното събрание се свеждаше до това. Защото кралят беше необходим на Франция, защото трябваше да го доведат обратно, той трябваше да е отвлечен, а не да се е измъкнал.

Всичко това не беше убедило Лафайет. Така че, изпращайки Ромьоф, той му бе наредил да не се притеснява много. Младият адютант беше поел по обратния път на този, по който бягаше Луи XVI, за да бъде сигурен, че няма да го настигне.

За нещастие Бийо беше на верния път.

Когато Събранието узна новината, обхвана го ужас. Наистина, заминавайки, кралят беше оставил едно много заплашително писмо. Той съвършено ясно им даваше да разберат, че отива при неприятеля, за да се върне и да научи французите на ум и разум. Роялистите, от своя страна, надигнаха глава и повишиха тон. Един от тях, струва ми се Сюло, пишеше:

Всички онези, които биха могли да бъдат включени в амнистията, която предлагаме на враговете си от името на принц Дьо Конде, могат да се регистрират в нашите бюра от днес до месец август. Разполагаме с хиляда и петстотин списъка за удобство на обществеността.

Един от онези, които се уплашиха най-много, беше Робеспиер. Заседанието беше отложено от три и половина за пет часа и той изтича при Петион. Слабият търсеше силния. Според него Лафайет беше съучастник на двора. Не ставало въпрос за нищо по-малко от това, да се направи една Вартоломеева нощ^[2] на депутатите.

— Ще бъда един от първите убити! — викаше плачливо той. — Не ми остават повече от двайсет и четири часа!

Петион пък със спокойния си характер и сангвиничния си темперамент, напротив, виждаше нещата по друг начин.

— Хубаво! — каза той. — Сега познават краля и ще действат както трябва.

Пристигна Брисо. Това беше един от най-напредничавите хора на времето. Той пишеше в „Патриот“.

— Основават нов вестник, на който аз ще бъда един от редакторите — каза той.

— Кой? — попита Петион.

— „Републиканец“.

Робеспиер изкриви лице в подобие на усмивка.

— „Републиканец“? — каза той. — Много би ми се искало да ми обясните какво е това република.

Те бяха там, когато у Петион, техния приятел, пристигнаха двамата Ролан, съпругът сериозен и решителен, както винаги, съпругата спокойна, по-скоро усмихната, отколкото стресната, със своите красиви ясни и говорещи очи. Те идваха от дома си на улица „Генего“ и бяха видели афиша на корделиерите. Също като тях и те мислеха, че най-малко от всичко на света на една нация й е необходим крал.

Смелостта на съпрузите повдигна духа на Робеспиер. Той се върна на заседанието като наблюдател, готов да се възползва изцяло от ъгъла, в който се беше разположил, както лисицата дебне на входа на дупката си. Към девет часа вечерта той видя, че Събранието проявява повече сантименталност, че проповядват братство и за да превърнат теорията в практика, ще отидат всички при якобинците, с които се държаха много лошо и които бяха нарекли банда убийци. Тогава Робеспиер се плъзна от пейката си, пропълзя към вратата, ловко се измъкна, без да бъде забелязан, и изтича при якобинците. Там се качи на трибуната и разобличи краля, разобличи министрите, разобличи Байи, разобличи Лафайет, разобличи цялото Събрание, повтори баснята си от сутринта, обрисувайки една въображаема Вартоломеева нощ и свърши, като принесе съществуванието си на олтара на родината.

Когато Робеспиер говореше за себе си, той постигаше известно красноречие. При мисълта, че него, добродетелния, сериозния Робеспиер, го заплашва толкова голяма опасност, се разридаха. „Ако ти умреш, ние всички ще умрем заедно с теб!“, извика един глас. „Да, да, всички, всички!“, заповтаряха хорово присъстващите и едни протягаха ръка, за да се закълнат, други вадеха шпагите си, трети падаха на колене с вдигнати към небето ръце. По онова време често се вдигаха ръце към небето, това беше жестът на епохата. Вижте по-скоро картината „Клетвата в залата за игра на топка“ на Давид.

Госпожа Ролан беше там и не разбираше много добре каква опасност би могла да заплашва Робеспиер. Но в края на краищата тя беше жена, следователно беше податлива на чувства. Вълнението беше голямо, тя беше смутена и сама го признаваше.

В този момент влезе Дантон. На него и на зараждащата му се популярност се падаха да атакува разклатената популярност на Лафайет. За какво беше тази омраза на всички срещу Лафайет? Може би защото той беше почтен човек и винаги партиите го правеха да изглежда глупак, призовавайки към великодушието му.

Така че в момента, когато съобщаваха на Събранието за тях, Ламет и Лафайет, тези двама смъртни врагове, които бяха решили да дадат пример на братство, влизайки там под ръка, от всички страни се понесе вик:

— Дантон на трибуната! На трибуната, Дантон!

Робеспиер не искаше нищо друго, освен да отстъпи мястото. Робеспиер, както вече казахме, беше лисица, а не дог. Той преследваше отсъстващия неприятел, скачаше отгоре му изотзад, покатерваше се на раменете му, прогризваше черепа му чак до мозъка, но рядко атакуваше в лице. Така че трибуната беше празна и очакваше Дантон. Само че на Дантон му беше трудно да се качи.

Ако той беше единственият човек, който трябваше да нападне Лафайет, Лафайет може би беше единственият човек, когото Дантон не можеше да нападне. Защо ли?

А! Ще ви кажем. У Дантон имаше много нещо от Мирабо, както у Мирабо имаше много от Дантон. Същият темперамент, същата нужда от удоволствия, същата необходимост от пари и, следователно, същата лекота да бъде корумпиран.

Уверяваха, че като Мирабо, и Дантон получавал пари от двора. Къде? По какъв път? Колко? Никой не знаеше. Но бяха сигурни, че ги получава. Поне така казваха.

Ето кое от всичко това беше истина:

Дантон току-що беше продал длъжността си на адвокат на кралския съвет и казваха, че е получил от министерството четворна цена за длъжността си.

Това беше вярно. Само че тайната беше между трима души — продавача — Дантон, купувача — господин Дьо Монморен, и посредника — господин Дьо Лафайет.

Ако Дантон обвинеше Лафайет, генералът можеше да хвърли в лицето му и пред всички тази история с длъжността, продадена за четири пъти по-висока цена.

Друг би отстъпил.

Напротив, Дантон тръгна напред — той познаваше Лафайет и великодушието на сърцето му, което понякога се израждаше в глупост. Да си спомним 1830 година.

Дантон си каза, че господин Дьо Монморен, приятел на Лафайет, който подписа паспортите на краля, беше твърде компрометиран в момента, за да му окачи Лафайет и този камък на шията. Той се качи на трибуната. Речта му не беше дълга.

— Господин председателю — каза той, — аз обвинявам Лафайет. Предателят ще дойде. Нека издигнат два ешафода, аз съм съгласен да се кача на единия, ако той не е заслужил да се качи на другия.

Предателят не само щеше да дойде, той идваше, той можа да чуе ужасното обвинение, което излезе от устата на Дантон. Но както последният беше предвидил, прояви великодушието да не отговори.

С това се зае Ламет. Той поръси върху главата на Дантон хладката водица на един от обичайните си пасторали, той проповядваше братство.

После дойде Сийес, който също проповядваше братство.

После Барнав, който отново запроповядва братство.

Популярността на тези тримата надделя над тази на Дантон.

Всички бяха благодарни на Дантон, че нападна Лафайет. Но бяха благодарни и на Ламет, Сийес и Барнав за това, че го защитиха, и когато Лафайет и Дантон излязоха от клуба на якобинците, Лафайет беше този, когото придружиха с факли, когото отведоха до дома му с възгласи. Партията на двора спечели голяма победа с тази овация на Лафайет. Двете големи сили на деня бяха бити в лицето на водачите им.

Якобинците в лицето на Робеспиер.

Корделиерите в лицето на Дантон.

Виждам, че ще трябва да оставя за друга глава да разкажа какъв беше протестът, който преписваше госпожа Ролан, седнала срещу мъжа си в малкия салон на третия етаж на хотел „Британик“.