Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (109)

108.
Малко сянка след слънцето

На 16 юли 1791, сиреч няколко дни след събитията, току-що разказани от нас, две нови лица, с които до този момент се бавехме да запознаем нашите читатели, за да ги представим в истинската им светлина, пишеха и двамата на една и съща маса в един малък салон, намиращ се на третия етаж на хотел „Британик“ на улица „Генего“.

Една от вратите на този малък салон водеше към скромна трапезария, където впрочем във всичко личеше обзавеждането на мебелираните стаи по хотелите, а през друга врата се достигаше до спалнята, където бяха поставени едно до друго две еднакви легла. Двамата пишещи бяха от различен пол и всеки от тях заслужава отделно описание.

Мъжът изглеждаше на около шейсет години или малко по-малко. Той беше висок и кльощав. Имаше едновременно сериозно и страстно изражение. Правилните черти на лицето му издаваха един спокоен и сериозен мислител, у когото строгите и праволинейни качества на разума надделяваха над фантазиите на въображението.

На жената изобщо не можеха да й се дадат повече от трийсет-трийсет и две години, въпреки че в действителност тя беше на повече от трийсет и шест. По някои черти и по здравия телесен цвят беше лесно да се разбере, че произхожда от простолюдието. Тя имаше очарователни очи с онзи неопределен цвят, който приема различни оттенъци на сивото, зеленото и синьото, очи едновременно нежни и твърди. Устата й беше голяма, но украсена със свежи устни и бели зъби. Брадичката и носът й бяха вирнати. Ръцете й бяха хубави, макар и малко силни. Тялото й беше богато на пищни извивки, имаше прекрасна шия и ханш като на Венера от Сиракуза.

Мъжът беше Жан-Мари Ролан дьо ла Платиер, роден през 1732 година във Вилфранш, близо до Лион.

Жената беше Манон-Жана Флипон, родена в Париж през 1754 година.

Те се бяха оженили единайсет години преди това, сиреч през 1780 година.

Казахме, че жената произхождаше от простолюдието. Имената й го доказваха: Манон-Жана Флипон, кръщелните и фамилното име издаваха произхода. Дъщеря на гравьор, самата тя се занимаваше с гравьорство, докато на двайсет и пет години се омъжи за Ролан, който беше двайсет и две години по-възрастен от нея. Тогава от гравьор тя стана копист, преводач и компилатор. Книги като „Изкуството на копача на торф“, „Изкуството на производителя на чиста и суха вълна“ и „Речник на занаятите“ бяха погълнали в тежка и неблагодарна работа най-хубавите години на тази жена с богата натура, останала непорочна за всеки грях, ако не и за всяка страст, не поради безплодие на сърцето, а поради душевна чистота. В чувствата, които отдаваше на мъжа си, надделяваше уважението на момичето, пред любовта на жената. Тази любов беше нещо като крехка вяра извън физическите отношения. Мъжът стигаше дотам, че я караше да изоставя работата си през деня и да я наваксва през нощните часове, за да приготвя лично храната на стареца, чийто отслабнал стомах не можеше да понася друго, освен определени видове храна.

През 1789 година госпожа Ролан водеше този неизвестен и изпълнен с труд живот в провинцията. Мъжът й тогава живееше в имението Ла Платиер, чието име прие. Това имение беше разположено във Вилфранш, близо до Лион. Точно там ги накара да потреперят и двамата гърмът на оръдието на Бастилията.

С оръдейния гръм всичко, което беше велико, патриотично, свещено, френско, се пробуди в сърцето на благородното създание. Франция вече не беше кралство, беше нация! Вече не живееха просто в една страна — тя беше родината им! Дойде и федерацията от 1790 година. Както си спомняте тази от Лион предшестваше тази в Париж. Жана Флипон, която в бащината си къща на кея Орлож виждаше всеки ден, поглеждайки през прозореца, как слънцето се издига в дълбоката синева на небето, което тя можеше да проследи чак до покрайнините на „Шан-з-Елизе“, където то изглеждаше, че слиза чак до зелените, обрасли с листа върхове на дърветата, беше видяла от три часа сутринта да се надига от височината на Фурвиер онова друго, съвсем различно слънце, което светеше по-иначе, което наричаха свобода. Оттам погледът й обхвана целия този грамаден градски празник. Оттам сърцето й се потопи в този океан от братство и излезе като Ахил, навсякъде неуязвимо, с изключение на едно място. В това място я порази любовта. Но тази рана ни най-малко не я повали.

Вечерта на този велик ден, много ентусиазирана от всичко, което беше видяла, чувствайки се поет, чувствайки се историк, тя написа описание на този празник. Това описание тя изпрати на своя приятел Шампаньо, главен редактор на „Журнал дьо Лион“. Учуден, заслепен, очарован, младият човек го отпечата във вестника си. И на другия ден вестникът, който обикновено се печаташе в тираж хиляда и двеста-хиляда и петстотин екземпляра, беше отпечатан в шейсет хиляди екземпляра.

Нека обясним как това поетично въображение и това женско сърце се захванаха толкова усърдно с политиката: това стана, защото бащата на Жана Флипон се отнасяше към нея като към работник гравьор; защото мъжът на госпожа Ролан се отнасяше към нея като към секретар и в бащината си къща или в съпружеския дом тя се докосваше само до сериозните неща в живота; защото в ръцете на госпожа Ролан никога не беше попадала фриволна книга; госпожа Ролан гледаше, да си го кажем, като на голямо развлечение, като на великолепно прекарване на времето на „Актът на избирателите от 89-а година“ или на „Разказ за превземането на Бастилията“.

Колкото до Ролан, той представляваше пример как Провидението, случайността или съдбата могат чрез един незначителен факт да доведат до промени както в живота на един човек, така и на цяла империя.

Той беше последният от петима братя. Искаха да направят от него свещеник, той искаше да остане мъж. На деветнайсет години напусна бащината си къща и сам, пеш, без пари прекоси Франция, стигна до Нант, настани се при един корабопритежател и си издейства да бъде изпратен в Индиите. В момента на тръгването, в същия час, в който корабът отплаваше, неочаквано захрачи така изобилно кръв, че лекарят му забрани да пътува по море.

Ако Кромуел беше отплавал за Америка, вместо да остане в Англия, задържан от заповедта на Чарлс I, може би ешафодът пред Уайтхол нямаше да бъде издигнат! Ако Ролан беше заминал за Индиите, може би нямаше да има десети август!

Ролан не оправда очакванията на корабопритежателя, у когото беше отседнал в Нант, и се върна в Руан. Там един от неговите роднини, към които той се обърна, оцени способностите на младежа и му уреди да получи мястото на инспектор на манифактурите.

Оттогава животът на Ролан се превърна в живот на учение и работа. Икономиката беше неговата муза, а търговията — богът вдъхновител. Той пътуваше, събираше материал, пишеше. Написа записки върху обучението на паството, теории върху изкуството на механиката, „Писма от Сицилия“, „Писма от Италия“, „Писма от Малта“, „Френският финансист“ и другите съчинения, които ние вече посочихме и които караше жена си, за която се ожени, както вече казахме, през 1780 година, да преписва. Четири години по-късно той предприе заедно с нея едно пътуване до Англия и при завръщането си я изпрати в Париж, за да ходатайства за препоръчителни писма от благородници и да поиска да бъде инспектор в Лион вместо в Руан. Тя успя за инспекторското място, но се провали с препоръките от благородниците. Така че, пристигайки в Лион, Ролан се оказа въпреки волята си в народната партия, към която впрочем го тласкаха и неговите инстинкти и убеждения. Той изпълняваше функциите на инспектор по търговията и манифактурите при Лионската община, когато избухна революцията, и при тази нова възродителна зора той и жена му усетиха как в сърцата им покълва онова прекрасно растение със златни листа и с цветове от диаманти, което наричат ентусиазъм. Ние видяхме как госпожа Ролан описва празника на 30 май. Как вестникът, който го публикува, достигна тираж от шейсет хиляди екземпляра и как всеки национален гвардеец, който се завръщаше в селото си, в паланката или града си, отнасяше една част от душата на госпожа Ролан.

И понеже вестникът изобщо не бе подписан, както и съчинението, всеки можеше да си помисли, че самата свобода е слязла на земята, за да продиктува на някой непознат пророк описанието на празника, също както един ангел е продиктувал евангелието на свети Йоан.

Двамата съпрузи бяха там, изпълнени с вяра, изпълнени с надежди, живеещи сред един малък приятелски кръг — Шампаньо, Боск, Лантена и може би още двама-трима, когато кръжецът се увеличи с още един нов приятел.

Лантена, който живееше като свой човек у Роланови и прекарваше там дни, седмици и месеци, доведе един от своите избиратели, на чиито отзиви госпожа Ролан толкова се беше радвала. Наричаха новопредставения Банкал де Исар.

Това беше един трийсет и девет годишен, хубав, простодушен, едър и религиозен мъж. Той не блестеше с нищо особено, но имаше добро сърце и състрадателна душа. Преди това бил нотариус, но беше напуснал занаята си, за да се хвърли напълно в политиката и философията.

След едноседмично общуване Лантена, Ролан и той се разбираха така добре. Тази групичка оформи една толкова хармонична троица в предаността си към родината, в любовта си към свободата и в почитта си към всичко свято, че тримата мъже решиха повече да не се разделят и да живеят заедно и на общи разноски.

Събранието усети нуждата от него най-вече когато Банкал ги изостави за кратко.

„Елате, приятелю мой — пишеше му Ролан, — защо се бавите? Вие видяхте нашия откровен и решителен начин на действие. На моята възраст не се променя онова, което не се е променяло в младостта. Ние проповядваме патриотизъм и издигаме душата. Лантена упражнява своя занаят на лекар. Жена ми е болногледачката на кантона. Вие и аз ще управляваме обществените дела.“

Сборът от тези три позлатени посредствености действително представляваше едно малко богатство. Лантена притежаваше двайсет хиляди ливри, Ролан — шейсет хиляди, а Банкал — сто хиляди.

Докато чакаше, Ролан изпълняваше своята апостолска мисия. Той поучаваше при инспекционните си обиколки селяните от околността. Превъзходен пешеходец, с тояга в ръка, този пилигрим на хуманизма вървеше от север на юг, от изток на запад, сеейки по пътя си, наляво и надясно, пред себе си и зад себе си, новото слово, плодоносното зърно на свободата. Банкал, простодушен, красноречив, страстен под студената си външна обвивка, беше за Ролан помощник, послушник, негово второ аз. На бъдещия колега на Клавие и Дюмурие и на ум не му идваше, че Банкал може да обича жена му и жена му да го обича. Нима от пет или шест години съвсем младият Лантена не беше около неговата целомъдрена, трудолюбива, скромна и чиста жена като брат до сестра? Госпожа Ролан, неговата Жана не беше ли самата статуя на Силата и Добродетелта?

Така че Ролан беше много щастлив, когато на писмото, което цитирахме, Банкал отговори със сърдечно писмо, изпълнено с нежна привързаност. Ролан прочете писмото в Лион и веднага го препрати в Ла Платиер, където беше жена му.

О! Не четете мен, четете Мишле, ако искате чрез един обикновен анализ да опознаете добре възхитителното създание, което се нарича госпожа Ролан.

Тя получи писмото през един от онези горещи дни, когато електричеството протича във въздуха, когато и най-студените сърца оживяват, когато дори самият мрамор мечтае и потръпва. Беше вече есен и все пак една силна лятна буря гърмеше по небето.

От деня, когато беше видяла Банкал, нещо непознато се беше пробудило в сърцето на непорочната жена. Това сърце се беше разтворило и като чашката на цвете изпускаше благоухание. Сладка песен, като тази на птица в дълбините на гората, чуруликаше в ухото й. Би могло да се каже, че във въображението й цъфтеше пролетта и че в непознатото поле, което съзираше през мъглата, която все още я обграждаше, ръката на могъщия театрален техник, когото наричат Бог, приготвяше нов декор, изпълнен с дъхави храсти, прохладни водопади, сенчести морави и слънчеви пространства.

Жана не познаваше любовта, но като всички жени я усещаше. Тя разбра опасността и със сълзи на очи, но усмихната, без да се колебае, без заобикалки написа на Банкал, показвайки му като бедната ранена Клоринда^[1] уязвимото място в доспехите си, правейки признание и със същия удар убивайки надеждите, които това признание би могло да породи. Банкал разбра всичко, спря да говори за обединение, отиде в Англия и остана там две години.

Тези две сърца бяха сякаш родени в древността! Така че, помислих си аз, на моите читатели ще им бъде сладко след всичката врява и всички страсти, през които преминаха, да си починат за миг в хладната и чиста сянка на красотата, силата и добродетелта.

Нека не казват, че представяме госпожа Ролан друга, каквато не е, непорочна в ателието на баща си, непорочна до леглото на стария си съпруг, непорочна до люлката на своето дете. В онзи час, когато никой не лъже, тя ще напише пред лицето на гилотината: „Винаги съм командвала чувствата си и никой по-малко от мен не познава сладострастието.“

И нека не отдават на студенината на жената заслугата за нейната почтеност. Не, времето, в което се развива действието, е време на омраза, зная това, но също и време на любов. Франция даваше пример: нещастна пленница, стояла дълго време затворена, беше освободена от оковите и беше върната свободата й. Като Мария Стюарт, излизаща от своя затвор, тя беше поискала да докосне с устни съзиданието, да обедини цялата природа в ръцете си, да я оплоди с дъха си, за да роди свободата на страната и независимостта на света.

Не, всички тези жени обичаха свято, всички тези мъже обичаха пламенно. Люсил и Камий Демулен, Дантон и неговата Луиз, госпожица Дьо Кералио и Робел, Софи и Кондорсе, Вернио и госпожица Кандей. Нямаше човек, дори и студеният и рязък Робеспиер, студен и рязък като ножа на гилотината, който да не усеща как сърцето му се разтапя от великата клада на любовта. Той се влюби в дъщерята на своя хазаин, на столаря Дюпре, с когото ще го видим да се запознава.

Любовта е най-голямата добродетел на сърцата — любовта на госпожа Талиен, любовта на госпожа Дьо Боарне, любовта на госпожа Дьо Жанли, всички онези любови, чийто утешителен полъх караше бледите лица на умиращите да разцъфват дори на ешафода?

Да, всички обичаха по онова блажено време. И вземете тук думата любов във всеки неин смисъл: едни обичаха мисълта, други обичаха материята; тези — родината, онези — човешкия род. От времето на Русо нататък нуждата да се обича беше нарастваща. Би могло да се каже, че трябваше да се бърза, за да бъде хваната всяка преминаваща любов. Би могло да се каже, че с приближаването до гроба, до бездната, до нищото, всяко сърце потрепваше от един непознат, страстен, поглъщащ полъх. Би могло да се каже, най-накрая, че всяка гръд черпеше дъха си от всеобщия огън и че този огън бяха всички любови, претопени в една-единствена любов!

Ето ни далеч от този старец и тази млада жена, пишещи на третия етаж на хотел „Британик“. Да се върнем при тях.