Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (107)

106.
Ударът с копието

Няколко секунди по-късно прислужникът съобщи за господин граф Дьо Шарни и той се появи в отвора на вратата, осветен от златния отблясък на един лъч на залязващото слънце. Той също като кралицата беше използвал времето, изминало от влизането му в двореца, за да се погрижи за следите от дългия път и от страхотната схватка при пристигането. Графът беше облякъл старата си униформа, сиреч мундира на фрегатен капитан, с червени ревери и дантелено жабо.

Това беше онзи същият костюм, който носеше в деня, когато срещна кралицата и Андре дьо Таверне на площада пред Пале Роаял и откъдето, след като ги качи на един фиакър, ги отведе чак до Версай.

Никога преди не е бил така елегантен, така спокоен и така хубав и кралицата с мъка можа да повярва, когато го видя, че това е същият човек, който преди час едва не бе накълцан на парчета от народа.

— О, господине! — извика кралицата. — Би трябвало да ви кажат колко се безпокоях за вас и как бях пратила навсякъде да разпитват за вас.

— Да, госпожо — каза Шарни, покланяйки се, — но повярвайте ми, че не се прибрах, преди да съм се уверил, разпитвайки вашите дами, че сте жива и здрава.

— Твърдят, че дължите живота си на господин Петион и господин Барнав. Истина ли е?

— Истина е, госпожо, и дори дължа двойна признателност на господин Барнав, защото не желаейки да ме напусне, преди да стигна до стаята си, той имаше добрината да ми каже, че сте били заета с мен през целия път.

— Заета с вас, графе! И по какъв начин?

— Ами, излагайки пред краля безпокойствата, които сте помислили, че изпитва вашата бивша приятелка от моето отсъствие… Не вярвам да са много големи тези безпокойства, госпожо, но все пак…

Той се спря, защото му се стори, че и без това бледа, кралица пребледня още повече.

— Все пак?… — повтори кралицата.

— Все пак — продължи Шарни, — без да приемам в цялата му продължителност отпуска, който Ваше Величество имаше намерение да ми предложи, мисля, че действително, сега, когато съм спокоен за живота на краля и за вашия, госпожо, а също така и за живота на августейшите деца, е редно да осведомя лично относно себе си госпожа графиня Дьо Шарни.

Кралицата притисна лявата ръка до сърцето си, сякаш за да се убеди, че то още бие след удара, получен току-що, и с глас, съвсем сподавен от сухотата в гърлото, каза:

— Съвсем справедливо е, наистина, господине. Само че се питам защо изчакахте толкова дълго време, за да изпълните това си задължение!

— Кралицата забравя, че й дадох думата си да не се виждам с графинята без нейно разрешение.

— И вие идвате да искате от мен това разрешение? Без което, в усърдието си да видите отново госпожа Дьо Шарни, бихте минали и без него, нали?

— Да, госпожо — каза Шарни, — но умолявам Ваше Величество да ми разреши. Мисля, че кралицата е несправедлива по отношение на мен. В момента, когато напусках Париж, мислех, че го напускам за дълго време, ако не и завинаги. По време на цялото пътуване правих всичко по силите си, за да бъде то успешно. Не е моя грешката, както Ваше Величество си спомня, ако не загинах като брат си във Варен или не бях разкъсан на парчета като господин Дьо Дампиер по пътя или в градините на Тюйлери… Ако бях имал удоволствието да отведа Ваше Величество до границата или да умра заради нея, щях да живея в изгнание или да умра, без да видя отново графинята… Но, повтарям ви, Ваше Величество, не мога да се отнеса към жената, която носи името ми — а вие знаете как тя го носи, госпожо — с подобно безразличие, да не я осведомя за себе си, особено след като го няма брат ми Изидор, за да ме замести… Впрочем или господин Барнав се е излъгал, или такова беше все още онзи ден мнението на Ваше Величество.

Кралицата остави ръката й да се плъзне по облегалката на шезлонга и като следваше с цялата горна част на тялото си това движение, което я приближаваше до Шарни, каза:

— Значи обичате много тази жена, господине, щом ми причинявате хладнокръвно подобна болка?

— Госпожо — каза Шарни, — скоро ще станат шест години, откакто вие — в момент, в който и не помислях, защото за мен не съществуваше друга жена на земята освен една, която Бог бе поставил толкова над мен, че не можех да я достигна, — ще станат шест години, откакто вие ме дадохте за съпруг на госпожица Андре дьо Таверне и която вие ми наложихте за жена. През тези шест години ръката ми не е докоснала и два пъти нейната. Не съм се обърнал към нея с дума и десет пъти, без да е необходимо, а няма и десетина пъти погледите ни да са се срещали. Моят живот беше зает, изпълнен с друга любов, зает с онези хиляди грижи, с онези хиляди работи, с онези хиляди битки, които вълнуват човешкото съществувание. Живях в двора, измервайки големите пътища и заплитайки, що се отнася до мен, и с нишките, които кралят ми повери, гигантската интрига, която съдбата сама разплете. Обаче не броях дните, не броях месеците. Времето минаваше толкова по-бързо, колкото по-зает бях с всички тези приятелства, всички тези грижи, всички тези интриги, които току-що споменах. Но за графиня Дьо Шарни не беше така, госпожо. Откакто изпита мъката да ви напусне, след като е имала нещастието да ви стане неприятна, тя живее сама, изолирана, изгубена в онзи павилион на улица „Кок-Ерон“. Тази самота, изолацията, изоставянето тя приема, без да се оплаква, защото със сърце, свободно от любов, тя няма нужда от същите приятелства както другите жени. Но онова, което може би няма да приеме безропотно, е забравянето от моя страна по отношение на нея на най-обикновените задължения, на най-простото благоприличие.

— Ех, Боже мой! Господине, ето че твърде много се занимавате с това какво ще помисли или няма да помисли госпожа Дьо Шарни според това дали ще ви види или не! Преди да се погрижите за всичко това, би било добре да разберете дали тя е мислила за вас в момента на вашето заминаване или дали мисли за часа на вашето завръщане.

— Не зная дали графинята мисли за мен в часа на моето завръщане, госпожо. Но в момента на заминаването ми е мислила, сигурен съм в това!

— Значи сте я видели, когато заминавахте?

— Имах честта да кажа на Ваше Величество, че не съм виждал госпожа Дьо Шарни, откакто дадох на кралицата думата си, че няма да я виждам.

— Тогава тя ви е писала?

Шарни запази мълчание.

— Хайде — провикна се Мария-Антоанета, — тя ви е писала, признайте!

— Тя е предала на брат ми Изидор едно писмо за мен.

— И вие сте чели това писмо?… Какво ви казва тя? Какво е могла да ви напише?… Ах! При това тя ми се закле… Хайде, отговаряйте бързо… Е, какво ви пише тя в това писмо?… Говорете де! Виждате, че кипя.

— Не мога да повторя на Ваше Величество онова, което графинята ми пише в това писмо — не съм го чел.

— Вие сте го скъсали? — извика радостно кралицата. — Вие сте го хвърлили в огъня, без да го четете? Шарни! Шарни! Ако сте направили това, вие сте най-лоялният сред мъжете и аз съм сгрешила, оплаквайки се, и не съм изгубила нищо!

И кралицата протегна двете си ръце към Шарни, сякаш за да го повика при себе си. Но Шарни остана на мястото си.

— Изобщо не съм го късал или хвърлял в огъня — каза той.

— Но, тогава — каза кралицата, стоварвайки се обратно на стола си, — как така не сте го прочели?

— Писмото не е трябвало да ми бъде предавано от брат ми, освен в случай, че съм смъртно ранен. Уви! Не аз, а той трябваше да умре… Когато умря, ми донесоха книжата му. Сред тях беше и писмото на графинята… И ето тази бележка… Вижте, госпожо.

И Шарни подаде на кралицата бележката, написана от ръката на Изидор, която беше прибавена към писмото. Мария-Антоанета взе тази бележка с трепереща ръка и позвъни. По време на сцената, която току-що разказахме, бе настъпила нощта.

— Светлина! — каза тя. — Веднага!

Камериерът излезе. Настъпи едноминутна тишина, в която не се чуваше друг шум, освен задъханото дишане на кралицата и стремителните удари на сърцето й.

Камериерът се върна с два свещника, които постави на полицата на камината.

Кралицата не му даде дори време да се оттегли и докато той се отдалечаваше и затваряше вратата след себе си, тя се доближи до камината с бележката в ръка.

Но на два пъти хвърли поглед към хартията, без да вижда нищо.

— О! — прошепна тя. — Това не е хартия, това е пламък.

И прокарвайки ръка по очите си, сякаш за да им възвърне загубената способност да виждат, тя каза, тропайки с крак от нетърпение:

— Боже мой! Боже мой!

Най-накрая с помощта на силата на волята й, ръката й престана да трепери, а очите й започнаха да виждат. Тя прочете с пресипнал, нямащ нищо общо с обикновения й глас:

Това писмо изобщо не е адресирано до мен, а до брат ми, граф Оливие Дьо Шарни…

Кралицата спря за няколко секунди, после продължи:

Ако ме постигне нещастие, моля този, който намери това писмо, да го предаде на граф Оливие Дьо Шарни или да го изпрати обратно на графинята.

Кралицата спря за втори път, поклати глава и продължи:

Получих го от нея със следното нареждане.

— Аха! Да видим — прошепна кралицата.

И отново прекара ръка по очите си.

Ако в започващото начинание графът успее безпрепятствено, писмото да се върне на графинята.

Гласът на кралицата ставаше все по-задъхан, колкото повече четеше. Тя продължи:

Ако бъде ранен тежко, но без опасност от смърт, да бъде помолен да окаже на жена си благоволението да отиде при него.

— О! Това е ясно! — избърбори кралицата.

После, с почти ясен глас добави:

Най-накрая, ако е смъртно ранен, да му се даде това писмо и ако не може да го прочете сам, да му се прочете, за да може да узнае преди смъртта си тайната, която то съдържа.

— Е, добре, сега ще го отречете ли? — извика Мария-Антоанета, оглеждайки графа с пламнал поглед.

— Кое?

— Ех, Боже мой!… Това, че тя ви обича!…

— Кого! Мен! Графинята да ме обича?… Какво говорите, госпожо? — извика на свой ред Шарни.

— О! Колко съм нещастна, че казвам истината!

— Графинята ме обича! Мен? Невъзможно!

— И защо не? Аз също ви обичам!

— Но ако графинята ме обича от шест години, тя би ми казала, би ме оставила да забележа.

За бедната Мария-Антоанета беше дошъл моментът, в който тя страдаше толкова, че усещаше нужда да забие като кинжал страданието в най-дълбокото място на сърцето си.

— Не — извика тя, — тя не ви е оставила да забележите нищо. Не, тя не ви е казала нищо. Но ако не ви е казала нищо, ако не ви е оставила да забележите нищо, то е защото добре знае, че не може да бъде ваша жена.

— Графиня Дьо Шарни не може да бъде моя жена? — повтори Оливие.

— Това е така — продължи кралицата, опиянявайки се от собствената си болка, — това е така, защото тя знае добре, че между вас има една тайна, която ще убие любовта ви.

— Една тайна, която ще убие любовта ни?

— Тя много добре знае, че в момента, когато заговори, вие ще я презрете!

— Аз! Да презра графинята?

— Поне както се презира девойка-жена без годеник, майка без съпруг!!!

Беше ред на Шарни да пребледнее като мъртвец и да потърси опора в най-близкия до ръката му фотьойл.

— О, госпожо, госпожо! — извика той. — Вие казвате или твърде много, или твърде малко, и аз имам право да искам обяснение.

— Обяснение, господине! Обяснение от мен, от кралицата?

В този момент вратата се отвори.

— Какво искате? — викна нетърпеливо кралицата.

— Ваше Величество беше казала някога, че винаги е на разположение за доктор Жилбер — отвърна камериерът.

— Е, какво?

— Доктор Жилбер настоява за честта да поднесе скромните си почитания на Ваше Величество.

— Доктор Жилбер! — каза кралицата. — Вие сигурен ли сте, че това е доктор Жилбер?

— Да, госпожо.

— О! Да влиза, да влиза тогава! — каза кралицата.

После, като се обърна към Шарни, каза, повишавайки глас:

— Вие искахте обяснение по отношение на госпожа Дьо Шарни. Вижте, поискайте това обяснение от господин доктор Жилбер. Никой не може да ви обясни по-добре от него.

В това време Жилбер беше влязъл. Той бе чул думите, току-що произнесени от Мария-Антоанета и беше останал прав и неподвижен на прага на вратата. Що се отнася до кралицата, тя му хвърли обратно бележката и направи няколко крачки, за да влезе в тоалетната стая. Но, по-бърз от нея, графът й прегради пътя и като я хвана за китката, каза:

— Простете, госпожо, но това обяснение трябва да стане пред вас.

— Господине — каза Мария-Антоанета с трескав поглед и стиснати зъби, — забравяте, струва ми се, че аз съм кралицата!

— Вие сте една неблагодарна жена, която клевети приятелката си, вие сте една ревнива жена, която оскърбява друга жена, жената на един човек, който от три дни насам рискува двайсет пъти живота си за нея — жената на граф Дьо Шарни! Това ще стане пред вас, която я оклеветихте, която я оскърбихте, ще й бъде въздадена справедливост… Така че седнете и почакайте.

— Е, добре, така да бъде — каза кралицата. — Господин Жилбер — продължи тя, опитвайки неуспешно да се изсмее, — виждате какво желае господинът.

— Господин Жилбер — каза Шарни с глас, изпълнен с учтивост и достойнство, — вие чухте какво нареди кралицата.

Жилбер влезе в стаята и тъжно погледна кралицата.

— О, госпожо! Госпожо!… — прошепна той.

После се обърна към Шарни:

— Господин графе, това, което трябва да ви кажа, е срам за един мъж и слава за една жена. Един нещастник, един селянин, един земен червей обичаше госпожица дьо Таверне. Един ден той я намери припаднала и без уважение към младостта й, към красотата и невинността й, негодникът я изнасили и така младото момиче стана жена без годеник и майка без съпруг… Госпожица дьо Таверне е ангел! Госпожа Дьо Шарни е мъченица!

Шарни избърса потта, която течеше по челото му.

— Благодаря, господин Жилбер — каза той.

После, обръщайки се към кралицата, каза:

— Госпожо, не знаех, че госпожица дьо Таверне е била толкова нещастна. Не знаех, че госпожа Дьо Шарни е толкова достойна за уважение. Моля да ми вярвате, че поради това съм прекарал шест години, без да падна в краката й и без да я обожавам, както заслужава да бъде обожавана!

И покланяйки се пред вцепенената кралица, той излезе, без нещастната жена да се осмели да направи някакво движение, за да го задържи. Само чу вика на болка, който тя нададе, когато видя вратата да се затваря между него и нея. Тя разбираше, че над тази врата, както над вратата на ада, ръката на демона на ревността току-що бе написала тази ужасна мисъл: Lasciate ogni speranza^[1]!