Дейвид Балдачи
Колекционерите (64)

64

Денят настъпи топъл и ясен. Групата на Стоун напусна хотела. Сандъкът с Трент бе натоварен в голям микробус. Вътре Стоун приклекна до окования в белезници шпионин и му направи инжекция с една от спринцовките, доставени от Алекс Форд. Изчака десет минути и вкара във вената му иглата на другата спринцовка. Миг по-късно клепачите на пленника потрепнаха и се отвориха. Той се огледа и направи опит да седне.

Стоун го бутна обратно и измъкна дълъг нож от колана си. Пъхна острието под лепенката на устата му и рязко дръпна.

— Какво правите?! — избухна Трент. — Аз съм държавен служител! За тая работа със сигурност ще попаднете в затвора!

— Спести си дъха, Трент — хладно отвърна Стоун. — Знаем всичко. Ако се държиш както трябва, ще те разменим с Кейлъб Шоу и косъм няма да падне от главата ти. Но ако се опиташ да създаваш проблеми, ще те ликвидирам със собствените си ръце! Или ще те предам на властите, които ще те тикнат в затвора до живот по обвинение в държавна измяна!

— Нямам представа какво…

— Започваш зле! — изръмжа Стоун и вдигна ножа. — Разполагаме с неопровержими доказателства, че ти си организирал убийството на Брадли. Знаем всичко и за участието ти в отстраняването на Джонатан Дехейвън и Корнилиъс Бихан. Да не говорим, че едва не ликвидира мен и присъстващата тук дама, но ние решихме, че още не ни е дошло времето. — Главата му леко кимна към Анабел, която безмълвно наблюдаваше развоя на събитията.

— След като си правиш труда да водиш горили, за да ликвидираш неканените гости в дома си, би трябвало да внимаваш с огледалата, Ал — хладно се усмихна тя. — Ако зависеше от мен, отдавна да съм ти прерязала гърлото и да съм захвърлила трупа ти на някое сметище. Нали там е мястото на боклука?

Стоун отключи белезниците, стегнали ръцете и краката на Трент.

— Ще направим директна размяна: получаваме Кейлъб и те пускаме да си вървиш.

— Как мога да съм сигурен, че ще стане така?

— Като ни повярваш. Същото се отнася и за Кейлъб. Ставай!

Трент се изправи на омекналите си крака и хвърли колеблив поглед към хората, които го бяха заобиколили в задната част на микробуса.

— Само вие ли сте в течение? — попита той. — Защото, ако сте се обадили в полицията…

— Млъквай! — прекъсна го Стоун. — Надявам се, че разполагаш с фалшив паспорт и самолетна резервация.

Рубън дръпна вратата на микробуса и групата се изсипа навън, заобиколила Трент от всички страни.

— Господи! — ахна Трент, озовал се сред море от хора. — Какво става?!

— Не четеш ли вестници? — поинтересува се Стоун. — Тук се провежда Националният фестивал на книгата.

— Плюс акция срещу бедността — добави Милтън.

— Двеста хиляди души на едно място! — пропя Рубън. — Какъв прекрасен празник за нашата столица! Да четем повече книжки и да помагаме на бедните! — Пристъпи към Трент и безцеремонно го смушка в ребрата. — Да вървим, задник! Не бива да закъсняваме!

Огромната площ от почти три километра между Мемориала на Линкълн на запад и Капитолия на изток бе заобиколена от музеи и внушителни държавни учреждения.

Фестивалът на книгата бе ежегодно събитие, което привличаше повече от сто хиляди посетители. Откритото пространство бе изпъстрено с шатри, над които се вееха флагове с надписи: художествена литература, история, детска литература, трилъри и поезия. Стотици хора се тълпяха тук, привлечени от писатели, художници илюстратори и поети, които разказваха за своята работа или просто сипеха анекдоти.

На Конститюшън Авеню вече се събираха участниците в Похода срещу бедността, чиято крайна точка беше Капитолийският хълм. След края на шествието повечето участници в него щяха да се върнат на фестивала на книгата, достъпът до който беше свободен.

Планирал хода на операцията съвместно с Алекс Форд, Стоун избра за място на размяната входа на института „Смитсониън“ на Джеферсън Стрийт. Хилядното множество наоколо изключваше употребата на оръжие, включително и от скрит снайперист. Носеше със себе си и специално приспособление, което щеше да помогне за успешното приключване на операцията след освобождаването на Кейлъб. Нямаше никакво намерение да изпуска от очи Албърт Трент и колегите му шпиони.

— В два нула-нула, ей там, до стоянката за велосипеди — посочи с ръка Рубън.

Стоун кимна. В следващия миг засече фигурата на Кейлъб, който стоеше в тревната площ пред малък фонтан, заобиколен от старателно подрязани храсти, които бяха нещо като буфер между него и забързаните тълпи. Зад него стояха двама мъже със слънчеви очила и качулки на главите. Стоун беше сигурен, че са въоръжени, но знаеше и нещо друго — благодарение на Алекс Форд на покрива бяха заели позиция снайперисти на ФБР, които без съмнение държаха похитителите на мушка. Но те щяха да стрелят само в краен случай.

Заби настойчив поглед в лицето на Кейлъб, надявайки се да привлече вниманието му. Но при толкова много хора наоколо това съвсем не беше лесно. Кейлъб беше напрегнат, на ръба на паниката — което при създалите се обстоятелства беше нормално. Но Стоун не хареса изражението на безнадеждност в очите му.

Една секунда беше достатъчна, за да открие причината около шията на приятеля му имаше нещо като нашийник.

— Господи! — промърмори той. — Рубън, виждаш ли това, което виждам аз?

Едрият мъж напрегна взор, после изригна:

— Мръсни копелета!

— Останете на място! — рязко се обърна Стоун. Заповедта му беше предназначена за Милтън и Анабел, които бяха на крачка след тях.

— Какво има? — вдигна вежди Анабел.

— Оливър, моля те! — изрази протеста си Милтън.

— Изпълнявай!

Двамата се подчиниха. Анабел изглеждаше засегната от грубата заповед, а Милтън просто се парализира. Рубън, Стоун и Трент продължиха напред и спряха на няколко крачки от Кейлъб и похитителите му.

Библиотекарят ги видя, вдигна ръка към шията си и опипа нещо, което наподобяваше кучешки нашийник.

— Оливър! — простена той.

— Спокойно, Кейлъб — подвикна Стоун и се обърна към мъжете зад него: — Свалете това от шията му! Веднага!

Похитителите едновременно поклатиха глави. Единият измъкна малка черна кутийка, от която стърчаха два бутона.

— Само след като се отдалечим на безопасно разстояние — изръмжа той.

— Нима си въобразявате, че ще ви пусна да си тръгнете с бомба на шията на приятеля ми?

— Ще я дезактивираме само след като се отдалечим на безопасно разстояние — отсече мъжът.

— И аз трябва да ви повярвам, така ли?

— Точно така.

— В такъв случай няма да мръднете оттук! — отсече Стоун. — Ако детонирате бомбата, всички ще умрем!

— Това не е бомба — уточни онзи и вдигна черната кутийка пред очите си. — Ако натисна червеното копче, в организма му ще нахлуе отрова, достатъчна да убие слон. Ще бъде мъртъв още преди да съм пуснал копчето. Ако натисна черния бутон, системата се дезактивира и тогава ще можете да свалите яката. Не се опитвайте да ми отнемете дистанционното по насилствен начин. Ако бъда улучен от снайперист, рефлексът ми ще бъде достатъчен за натискането на червения бутон. — Пръстът му легна върху споменатото копче, а на лицето му се появи усмивка.

— Това май ти харесва, кретен такъв! — кресна Рубън.

Очите на мъжа останаха заковани върху Стоун.

— Знаем, че районът е блокиран от ченгета, които ще ни приберат в мига, в който освободим вашия човек — изръмжа той. — Затова трябва да приемете предохранителните ни мерки.

— А как да приема риска, че можеш да натиснеш копчето в момента, в който пуснем вашия човек? — контрира Стоун. — Само не ми казвай, че трябва да ти имам доверие. Това наистина започва да ме дразни.

— Заповедта е да не го убивам, ако никой не попречи на оттеглянето ни. Което означава, че ти ни пускаш да си вървим, а той остава жив.

— Докъде точно искате да стигнете, преди да дезактивирате отровата?

— Не много далеч. Трябват ни само три минути. Но ако продължаваме да са бавим, ще натисна червения бутон.

Стоун погледна Кейлъб, премести очи към кипящия от гняв Рубън, после отново ги закова в лицето на приятеля си.

— Чуй ме, Кейлъб! — извика той. — Налага се да им се доверим.

— За бога, Оливър, помогни ми! — проплака Кейлъб, а от изражението му личеше, че не вярва на никого.

— Бъди спокоен, ще ти помогна — извика в отговор Стоун, после, обзет от отчаяние, изведнъж попита: — Колко ампули с отрова има в проклетия нашийник?

— Какво? — стреснато го погледна мъжът.

— Попитах колко!

— Две. Едната отляво, другата отдясно.

Стоун се обърна, подаде раницата си на Рубън и прошепна:

— Ако ще умираме, поне да не бъде напразно!

Рубън пое раницата и кимна с каменно лице.

Стоун отново се обърна с лице към похитителите и вдигна лявата си ръка.

— Позволете ми да вкарам ръката си под нашийника. Искам лявата ампула да улучи мен, а не приятеля ми.

Двамата мъже объркано се спогледаха.

— Но така ще умрете и двамата! — извика единият от тях.

— Точно така, ще умрем заедно!

Кейлъб престана да трепери и се втренчи в него.

— Не прави това, Оливър!

— Млъквай! — сряза го Стоун и се обърна към мъжете зад него. — Кажете къде точно да пъхна ръката си!

— Не знам дали… — започна единият.

— Казвай! — изкрещя Стоун.

Онзи се подчини и посочи мястото. Стоун пъхна пръстите си и докосна шията на Кейлъб.

— Как ще разбера кога е дезактивирано оръжието? — извика той.

— Когато червената лампичка светне зелено — отговори единият от мъжете и посочи малката мигаща точица встрани на нашийника. — Тогава откачаш скобите и яката пада. Но ако я насилиш преди това, тя автоматично ще се задейства.

— Ясно — кимна Стоун и стрелна Трент, който стоеше неподвижно на крачка от него. — Вземайте тоя боклук и изчезвайте!

Албърт Трент се отскубна от ръцете на Рубън и тръгна към похитителите. Минута по-късно тримата се смесиха с тълпата, а той се обърна и ухилено им махна с ръка.

— Адиос!

Стоун не му обърна внимание, заковал очи в лицето на Кейлъб. Привлечени от необичайната гледка, минувачите започнаха да се спират.

— Дишай дълбоко, Кейлъб! — настоятелно прошепна той. — Те няма да ни убият, няма! — Погледна часовника си. От оттеглянето на похитителите бяха изминали около шейсет секунди. — След две минути ще сме свободни. Добре сме, намираме се в отлична форма. — Очите му отново се заковаха в циферблата. — Деветдесет секунди. Още малко, дръж се. Дръж се, Кейлъб!

Библиотекарят се беше вкопчил в ръката му със зачервено лице, въздухът излиташе от гърдите му с остро свистене. Но краката му стояха твърдо на земята.

— Добре съм, Оливър — прошепна най-сетне той.

Забелязал нещо нередно, към тях се насочи униформен полицай. Двама мъже с бели комбинезони, които почистваха тревните площи, бързо му препречиха пътя. Вече бяха информирали скритите в засада снайперисти за промяната в ситуацията.

Милтън и Анабел незабелязано се приближиха до Рубън, който с напрегнат шепот им обясни за какво става въпрос. Лицето на младежа се разкриви от ужас, от очите му рукнаха сълзи. Анабел ахна и прикри устата си с длан, заковала поглед в неподвижните фигури на приятелите си.

— Трийсет секунди, Кейлъб — обади се Стоун, заковал очи в червената лампичка на нашийника. — Десет секунди и сме свободни.

Започнаха да отброяват едновременно и скоро стигнаха до нулата. Но лампичката не светна зелено.

— Няма ли да свалиш този нашийник, Оливър? — нетърпеливо попита Кейлъб, който не можеше да я види.

Стоун усети как нервите му се опъват докрай, но изобщо не помисли да издърпа ръката си. Затвори очи и се приготви за боцването на автоматично задействаната спринцовка.

— Оливър, виж! — изкрещя в следващия миг Анабел.

Стоун отвори очи и се втренчи в малката точица, грейнала с наситено зелен цвят.

— Помогни ми, Рубън! — извика той.

Едрият мъж се стрелна напред и двамата заедно разкопчаха нашийника. Кейлъб рухна на колене, а приятелите му се струпаха около него. Миг по-късно той вдигна глава, грабна ръката на Стоун и яростно я разтърси.

— Постъпката ти беше невероятна, Оливър! — изкрещя извън себе си той. — Никога не съм виждал подобно нещо!

Стоун вдигна глава и огледа лицата на приятелите си. Изведнъж всичко му стана ясно. Реакцията му беше светкавична.

— Лягайте долу! — изкрещя той и запрати с всичка сила нашийника над оградата, по посока на фонтана.

Миг по-късно бомбата експлодира, вдигайки във въздуха високи пръски вода, примесени с парчета бетон. Събралата се на тротоара тълпа панически се разбяга. Изтекоха няколко секунди, преди групичката да се надигне от тревата.

— Господи, Оливър! — прошепна с разтреперан глас Кейлъб. — Как разбра?

— Стара тактика, Кейлъб — обясни Стоун. — Доволни от освобождението ти, ние се струпваме около теб и бомбата ни избива до един. Онзи нещастник ми каза къде са ампулите с отрова, защото е знаел, че всички ще умрем. Ако изобщо е имало такива ампули, разбира се…

Пристъпи към Рубън, взе раницата от ръцете му и измъкна от нея някакъв уред с малък екран, върху който мигаше червена точица.

— А сега е време да сложим край на тази история — обяви той.