Дейвид Балдачи
Колекционерите (49)

49

Анабел и Кейлъб крачеха по един от многобройните коридори на сградата „Джеферсън“. Тя беше облечена с червена, дълга до коленете пола, черен жакет и бежова блузка. Беше спокойна и съсредоточена като истинска професионалистка. За разлика от нея Кейлъб изглеждаше готов да си пререже вените.

— Искам да бъдеш тъжен и депресиран, нищо повече — успокояваше го тя.

— Това не би трябвало да е трудно, защото наистина съм тъжен и депресиран! — нервно отвърна той.

Анабел спря пред вратата на шефа на охраната и окачи на носа си очилата, които висяха на тънка верижка на шията й.

— Сигурна ли си, че ще се получи? — неспокойно прошепна Кейлъб.

— При тези неща съм сигурна само когато номерът мине.

— Страхотно, няма що!

Минута по-късно вече седяха пред бюрото на шефа на охраната. Кейлъб мълчеше и гледаше обувките си, предоставил цялата инициатива на Анабел.

— Аз съм психолог и съм поела ангажимент за възстановяване на психическото му състояние — довърши обясненията си младата жена.

— И твърдите, че има проблем с влизането в хранилището? — учудено я изгледа шефът на охраната.

— Точно така. Ако не сте забравили, там той откри тялото на свой колега и близък приятел. При нормални обстоятелства винаги му е било приятно да работи в хранилището, правил го е години наред… — Стрелна с очи Кейлъб, който изпусна тежка въздишка и попи очите си с кърпичка. — Но внезапно мястото на приятните му спомени се превръща в източник на дълбока тъга и дори ужас.

Очите на началника пробягаха по сгърченото лице на Кейлъб.

— Явно ви е било много тежко, мистър Шоу — съчувствено промърмори той.

Ръцете на младия мъж трепереха толкова силно, че Анабел се протегна и ги стисна между дланите си.

— Наричайте го Кейлъб, моля, тук всички сме приятели — окуражително подхвърли тя и отправи многозначителен поглед към човека зад бюрото. В същото време пръстите й стегнаха в желязна хватка китката на партньора й.

— Ами да, всички тук сме приятели — сковано повтори шефът. — Но какво общо с това има моят отдел?

— Искам да покажа на Кейлъб записи от читалнята. Да види как хората влизат и излизат, да му покажа хранилището в нормален вид, както е било винаги досега. Надявам се така да му помогна да възстанови предишните си представи и да върне позитивната си нагласа към тази част от работното си място.

— Не знам дали мога да разреша това — поклати глава шефът на охраната. — Молбата ви е твърде необичайна.

Кейлъб се надигна с очевидното намерение да напусне стаята, но леденият поглед на Анабел го спря.

— Цялата ситуация е необичайна — въздъхна тя. — Но аз съм убедена, че ще направите всичко възможно, за да помогнете на колегата си да се върне към нормалния живот.

— Естествено, но…

— Удобно ли е да ни ги покажете още сега? — прекъсна го тя и хвърли свиреп поглед към Кейлъб, който все още стоеше полуизправен. — Сам виждате колко е отчаян.

Кейлъб рухна на стола.

Очите на Анабел огледаха униформата на шефа и се спряха върху табелката с името му.

— Вижте, Дейл… Нали мога да ви наричам Дейл?

— Разбира се.

— И така, Дейл, обърнете внимание на облеклото ми… Очите му пробягаха по стройната й фигура и той кимна.

— Да, добре…

— Полата ми е червена — един позитивен и вдъхновяващ цвят, Дейл. В същото време жакетът ми е черен, което означава обратното, а блузата ми е неутрален бежов цвят. Всичко това означава, че съм изминала едва половината път към възстановяването на нормалното състояние на този човек. За да измина и другата половина, се нуждая от вашата помощ, Дейл. Искам Кейлъб да ме вижда изцяло в червено. Сигурна съм, че и вие го искате, затова нека го направим! — В погледа, който му отправи, се четяха одобрение и надежда. — Знам, че сте на моя страна, Дейл!

Шефът се извърна към сломения Кейлъб, помълча малко, после кимна.

— Добре, отивам да донеса лентите.

— Държа се много професионално! — похвали я Кейлъб, след като човекът напусна стаята.

— Много ти благодаря — напрегнато отвърна тя.

Кейлъб я изчака да добави още нещо, после тръсна глава.

— Ама и аз се представям добре, а?

— Наистина ли мислиш така? — изгледа го с недоверие тя.

Няколко часа по-късно двамата уморено се облегнаха в креслата. Бяха изгледали всички записи от часовете преди и след смъртта на Дехейвън.

— Нищо особено — отбеляза Кейлъб. — Това е нормалният поток посетители, в който не виждам нищо необичайно.

Анабел върна лентата, натисна бутона за спиране и попита:

— Кой е този?

— Кевин Филипс, временно изпълняващ длъжността началник-отдел след смъртта на Джонатан. Идва да ме разпита. А онзи там е Оливър, който се прави на немски учен.

— Браво на него — усмихна се с уважение Анабел. — Наистина е добър.

Прехвърлиха няколко кадъра, после Кейлъб посочи с пръст.

— Тук получавам писмото, с което ме определят за изпълнител на литературното наследство на Джонатан. — Наведе се, опипа корема си и учудено добави: — Наистина ли съм толкова дебел?

— Кой ти изпрати писмото?

— Кевин Филипс.

Анабел мълчаливо изгледа кадрите, на които Кейлъб се спъва и чупи очилата си.

— Обикновено не съм толкова несръчен — отбеляза той. — Но ако не беше Джуъл Инглиш, която ми услужи с очилата си, нямаше да мога да прочета проклетото писмо.

— Това го разбирам, но защо ги сменя?

— Моля?

— Не ти предлага очилата, които ползва, а вади други от чантата си — поясни Анабел, върна лентата и подхвърли: — Ето, гледай… Всъщност прави го много добре. От нея би излязъл добър „механик“… Искам да кажа, че има много сръчни пръсти.

Кейлъб гледаше с огромна изненада как Джуъл Инглиш скрива едните очила с дланта си и ловко вади другите от чантата си.

— Не знам, сигурно са били с различен диоптър — сви рамене той. — Но бяха добри и аз с лекота прочетох писмото.

— Коя е тази Джуъл Инглиш?

— О, тя е възрастна дама, която е луда по книгите и е редовен посетител на библиотеката.

— Защо тогава ръцете й се движат като на дилър на блекджек от Вегас? — замислено каза Анабел.