Дейвид Балдачи
Колекционерите (43)

43

Кейлъб се изправи, поздрави посетителя и попита:

— С какво мога да ви помогна?

Роджър Сийгрейвс му подаде читателската карта, която всеки можеше да си извади от сградата „Мадисън“ от другата страна на улицата срещу паспорт или шофьорска книжка, независимо дали са фалшиви, или не. На нея под собствената му снимка беше изписано името Уилям Фоксуърт. Съответната информация беше вкарана и в централната компютърна система на библиотеката.

Очите на Сийгрейвс пробягаха по масите, зад които тук-там имаше хора.

— Търся една определена книга — обясни той и назова заглавието.

— Много добре — кимна Кейлъб. — Проявявате ли специален интерес към тази епоха?

— Имам много интереси, този е просто един от тях — отвърна Сийгрейвс и го огледа с изучаващ поглед, сякаш се колебаеше дали да добави още нещо. На практика следваше предварително обмислен сценарий, който включваше и задълбочено проучване на лицето Кейлъб Шоу. — Всъщност аз съм и колекционер, но все още новак. Притежавам няколко наскоро закупени екземпляра на английски книги, които бих искал да бъдат оценени от специалист. Зная, че това би трябвало да стане преди покупката, но, както вече споменах, все още съм новак. Преди време се сдобих с известни средства, а майка ми цял живот е работила в библиотека. Винаги съм проявявал интерес към книгите, но наскоро открих, че тяхното колекциониране е съвсем друга игра.

— Прав сте, това е друга игра, която понякога става твърде ожесточена — кимна Кейлъб и побърза да добави: — Разбира се, без да излиза от рамките на почтеността. — Замълча за момент, после с усмивка продължи: — По случайност английската литература от осемнайсти век е една от моите специалности.

— Страхотно! — светна Сийгрейвс. — Значи имам късмет!

— За кои книги става въпрос, мистър Фоксуърт?

— Наричайте ме Бил, моля. Става въпрос за едно първо издание на Дефо.

— „Робинзон Крузо“, „Мол Фландърс“?

— „Мол Фландърс“ — отвърна Сийгрейвс.

— Много добре. Друго?

— „Животът на Ричард Наш“ на Голдсмит и един Хорас Уолпол.

— „Замъкът Отранто“, отпечатан през 1765-а?

— Точно той. В много добро състояние.

— Човек не среща много често такива. С удоволствие ще му хвърля едно око. Вероятно знаете, че различните издания не са еднакви. Човек купува някое с убеждението, че е първо издание, но впоследствие се оказва, че става въпрос за съвсем друго нещо. Случва се дори и на опитни специалисти. — Замълча за миг и побърза да добави: — Естествено, това е нормално.

— Ще ги донеса при следващото си посещение — кимна Сийгрейвс.

— Не съм сигурен, че идеята е добра, Бил — поклати глава Кейлъб. — Ще ви бъде трудно да ги вкарате тук без предварителна уговорка, а още по-трудно да ги изнесете. Вероятно разбирате за какво става въпрос: ще бъдете заподозрян в кражба и със сигурност ще ви арестуват.

— О, не бях се сетил за това — пребледня Сийгрейвс. — Полицията, господи! До ден-днешен не съм бил глобяван дори за забранено паркиране!

— Спокойно, няма страшно — погледна го снизходително Кейлъб. — Светът на редките книги може да бъде, как да кажа… доста комплициран, с опасен привкус. Но ако сте със сериозни намерения да колекционирате книги от осемнайсти век, трябва да имате предвид няколко автора, които са задължителни. Например Джонатан Суифт и Александър Поуп, смятани за най-големите майстори през първата половина на века. Разбира се и „Том Джоунс“ на Хенри Филдинг, Дейвид Хюм, Тобаяс Смолет, Едуард Гибън, Фани Бърни, Ан Радклиф и Едмънд Бърк. Бих казал, че това не е евтино хоби.

— О, вече го разбрах — мрачно кимна Сийгрейвс.

— Не е като да събираш капачки от бутилки, нали? — засмя се Кейлъб. — О, пропуснах да спомена гиганта на тази епоха — мистър Самюъл Джонсън, смятан за най-големия майстор от втората половина на века. Разбира се, списъкът съвсем не е пълен, но представлява добро начало.

— Вие наистина сте експерт по литературата на осемнайсти век — с уважение го погледна Сийгрейвс.

— Би трябвало, след като съм защитил докторат по нея — усмихна се Кейлъб. — А ако действително желаете да оценя вашите книги, можем да го уредим, но някъде навън. Просто ми се обадете. — Той извади от джоба си картичка със служебните телефони и я подаде на Сийгрейвс, след което бодро го потупа по рамото. — А сега ще донеса изданието, което ви интересува.

Минута по-късно се върна с дебелия том и се усмихна.

— Наслаждавайте му се.

Сийгрейвс отвърна на усмивката и кимна. Бъдете сигурен в това, мистър Шоу, бъдете абсолютно сигурен!

 

 

След работа Кейлъб се срещна с Рубън и двамата се отправиха към къщата на Дехейвън. Претърсването продължи около два часа, а резултатите бяха колкото категорични, толкова и разочароващи: разписки и фактури за всички книги в колекцията на покойния, но не и документ, доказващ законното притежание на Масачусетския псалтир.

После Кейлъб слезе в хранилището. Трябваше да провери дали въпросният екземпляр не носи печата на Библиотеката на Конгреса, което би доказало, че Джонатан го е откраднал. Въпреки това Кейлъб не помръдна. Ами ако печатът беше там? Не можеше да го понесе. И Кейлъб постъпи така, както действаше, когато се намираше под напрежение. Просто избяга. Книгата щеше да почака. Кейлъб се бе свързал с адвокатите на Дехейвън, но те бяха отхвърлили категорично съществуването на банкова касета.

— Нищо не разбирам — промърмори той. — Джонатан беше честен човек.

— Сам казваш, че колекционерите бързо се пристрастяват — вдигна глава Рубън. — А книга като тази може да накара всеки от тях да загуби ума си. И това обяснява защо Дехейвън е държал притежанието си в тайна.

— Но той си е давал сметка, че рано или късно ще умре и тайната ще излезе наяве — възрази Кейлъб.

— Очевидно не е очаквал да умре толкова рано. Вероятно е имал някакви планове по отношение на ценната книга, но не е имал шанса да ги реализира.

— Но как ще я предложа на търг без документ за собственост? — отчаяно попита Кейлъб.

— Знам, че сте били приятели, Кейлъб — съчувствено рече Рубън. — Но рано или късно истината ще излезе на бял свят.

— Ще стане скандал.

— Не виждам как можеш да го избегнеш. Само гледай да не се забъркаш в него.

— Май си прав — въздъхна библиотекарят. — Благодаря ти за помощта. Тук ли ще останеш?

— Още ми е рано — отвърна Рубън след кратка справка с часовника си. — Ще изляза с теб, а по-късно ще се промъкна обратно. Слава богу, че следобед успях да подремна.

Напуснаха къщата. Три часа по-късно, малко преди единайсет, Рубън се върна, използвайки задния вход. Отби се в кухнята, направи си сандвич и пое по стълбите към горния етаж. Освен отличната гледка към „любовното гнезденце“ на Корнилиъс Бихан сърповидният тавански прозорец предлагаше и добър изглед към Гуд Фелоу Стрийт. Нея Рубън възнамеряваше да наблюдава с бинокъла, който си носеше, докато телескопът остана фиксиран върху прозореца на спалнята.

Някъде към един след полунощ пред съседната къща спря кола. От нея излезе Бихан, следван от млада жена, облечена с дълго черно кожено палто. Зад тях спря тъмнозеленият джип „Кадилак“ на личните му бодигардове. Стопанката очевидно отсъства, помисли си Рубън, докато заемаше позиция за наблюдение на къщата.

Не се наложи да чака дълго. Лампите в спалнята светнаха и на вратата се появиха оръжейният търговец и дамата с коженото палто.

Бихан се отпусна в креслото и плесна с ръце. Младата жена прие сигнала и започна да разкопчава дрехата си. Когато приключи, от устата на Рубън се изтръгна въздишка на възхищение. Под палтото, както очакваше, се показаха миниатюрни бикини под мрежест чорапогащник плюс дълбоко изрязан сутиен.

Миг по-късно отчете появата на кратък червеникав отблясък в прозореца на къщата отсреща, но го възприе като стоп светлини на преминаваща кола и побърза да залепи очи за телескопа. Младата дама беше захвърлила сутиена си на пода и в момента бавно смъкваше чорапогащника от дългите си бедра, седнала на крайчеца на стола. Силиконовият бюст съблазнително се поклащаше над стегнатия плосък корем.

— Никога не използвай картонени подплънки, когато имаш на разположение пластмаса — доволно въздъхна Рубън. После очите му за миг се насочиха към съседния прозорец, в който се отразяваше алено сияние. Това не може да са стоп светлини, помисли си с тревога той, скочи и надникна към къщата отсреща.

— Господи, проклетата къща гори!

Стори му се, че чува далечен вой на сирени и напрегна слух. Дали някой вече е успял да повика пожарната?

Нямаше възможност да получи отговор на този въпрос, тъй като силен удар отзад го повали на пода. Роджър Сийгрейвс го заобиколи и пристъпи към прозореца. Дори без телескоп имаше възможност да види, че младата дама е приключила процедурата по разсъбличането и в момента се отпуска на колене пред безспорно много доволния Корнилиъс Бихан.

За твое съжаление това няма да продължи дълго, помисли си Сийгрейвс.

 

 

В първия момент, след като дойде в съзнание, Рубън нямаше представа къде се намира. Надигна се бавно до седнало положение и замаяно се огледа. Стаята дойде на фокус и той осъзна, че все още е на тавана. Изправи се на омекналите си крака и в същия миг си спомни какво се беше случило. Грабна някаква дъска, която се търкаляше наблизо, и внимателно се огледа. Помещението беше празно. Но болката в тила беше недвусмислено доказателство, че някой е бил тук и го е ударил по главата.

Привлечен от шума на улицата, той бавно пристъпи към прозореца. На платното бяха спрели няколко пожарни коли, а пожарникари с каски обливаха с вода насрещната къща, обхваната от буйни пламъци. По платното се движеха и няколко полицейски коли.

Рубън разтърка тила си и погледна към къщата на Бихан. Всички лампи светеха, а униформените полицаи пред входа накараха сърцето му да се свие от неприятно предчувствие. Запрепъва се към телескопа. В спалнята все още светеше, но между стените й течеше екшън от коренно различен характер.

Напълно облечен, Корнилиъс Бихан лежеше по очи на пода. Благодарение на дупката в тила косата му беше придобила още по-червен цвят. Младата дама беше облегната на леглото, а лицето и хубавите й гърди бяха покрити с кръв. Изглежда, беше убита с куршум в главата. Огледът се извършваше от двама цивилни и няколко униформени ченгета. Колко дълго съм бил в безсъзнание? — запита се Рубън, но това, което видя в следващия миг, прогони всякакви мисли от главата му.

В прозореца на спалнята ясно личаха две дупки от куршуми — абсолютно идентични с тези, които бяха пробили стъклото, през което гледаше в момента.

— Мамка му! — възкликна той и се втурна към вратата, но се спъна в нещо и тежко се строполи на пода. Ръката му механично опипа препятствието, което го беше препънало, после се дръпна като опарена. Беше пушка, с която по всяка вероятност току-що бяха убити двама души. Рубън скочи и с бясна скорост се понесе надолу по стълбите. Прекоси кухнята, отбелязвайки мимоходом наличието на остатъците от храна по масата. Цялата къща беше пълна с отпечатъците му, но сега нямаше време да мисли за това. Отвори задната врата и излетя навън.

Блесна прожектор и той неволно вдигна ръка пред очите си.

— Не мърдай, полиция! — долетя изпълнен с напрежение глас.