Дейвид Балдачи
Колекционерите (42)

42

Рано сутринта на другия ден Рубън докладва, че нощта е преминала спокойно, без никакви събития около къщата на Дехейвън. Също като предишната нощ.

— Нищо не се случи, така ли? — скептично попита Стоун.

— В спалнята нямаше екшън, ако това имаш предвид. Бихан и жена му се прибраха около полунощ, но вероятно не използват тази стая, защото лампата изобщо не светна. По всичко личи, че тя е запазена за стриптизьорките.

— Не видя ли нещо друго? Например бял микробус?

— Не. Освен това съм сигурен, че никой не ме забеляза нито на влизане, нито на излизане. Беше лесно, защото задният двор е заграден от триметров жив плет, а от вътрешната страна на вратата има аларма.

— Сигурен ли си, че не видя нещо, което може да ни бъде от полза?

— Не знам дали има някакво значение, но около един след полунощ ми се стори, че зърнах някакъв отблясък в прозореца на къщата, която е от другата страна на улицата — колебливо отвърна Рубън.

— Може би собствениците са били будни — предположи Стоун.

— Там е работата, че къщата изглежда необитаема. Отпред няма нито коли, нито контейнер за боклук. А днес беше ден за събиране на боклука, защото всички останали обитатели бяха изнесли контейнерите си на тротоара.

— Това е интересно — изгледа го с любопитство Стоун. — Възможно ли е отблясъкът, за който говориш, да е бил от някаква оптика?

— Със сигурност не беше оптически мерник, ако това имаш предвид — поклати глава Рубън. — По-скоро бинокъл.

— Дръж къщата под око. Обади ли се в полицията?

— Да, от външен телефон, както ми каза. Но телефонистката ме посъветва да престана да правя фалшиви обаждания и това ми се струва лош знак.

— Ясно. Утре сутринта ще чакам следващия ти рапорт.

— Страхотно, няма що! — изръмжа Рубън. — А кога ще спя, Оливър? След малко тръгвам за товарната рампа, без дори да съм мигнал!

— Кога излизаш от работа?

— В два.

— Е, ще спиш след това. Не е нужно да се появяваш в къщата на Дехейвън преди десет.

— Много ти благодаря. Ще може ли поне да хапна нещо от запасите на домакина?

— Да, стига да ги възстановиш.

— Човече, животът в резиденция не е това, което беше — недоволно изръмжа Рубън.

— Гледай да не изпуснеш нещо.

— А какво ще прави кралят, докато аз си скъсвам задника от бачкане?

— Кралят все още мисли.

— Чу ли се със Сюзан? — попита с надежда в гласа едрият мъж.

— Не съм.

 

 

Половин час по-късно Стоун излезе да поработи в тревните площи на гробището, но малко след това пред портала спря такси, от което слезе Милтън. Той се надигна, изтупа праха от крачолите си и го покани да влезе. Наля по чаша лимонада, а Милтън включи лаптопа си и измъкна някаква папка.

— Открих много неща за Корнилиъс Бихан и Робърт Брадли — обяви той. — Но не знам дали ще ни бъдат от полза.

Стоун седна на бюрото и разтвори папката. Двайсет минути по-късно вдигна глава.

— По нищо не личи, че Бихан и Брадли са били приятели.

— По-скоро врагове — кимна Милтън. — Компанията на Бихан действително е спечелила две големи поръчки, но Брадли го е отрязал за други три поради подозрения за купуване на влияние. Получих информацията от двама приятели, които работят на Капитолийския хълм. Разбира се, те няма да я потвърдят официално, но по всичко личи, че Брадли е предприел широкомащабна атака срещу Бихан. Не по-малко ясно е, че е смятал Бихан за корумпиран тип. Едва ли са били част от общ шпионски кръг.

— На пръв поглед е така — кимна Стоун. — Разбира се, ако не става въпрос за преднамерено поведение. Но аз съм съгласен с покойния председател — Бихан действително е корумпиран. Питам се обаче дали това е достатъчно, за да извърши убийство. В случая с Дехейвън бих казал да.

— Може би е ликвидирал и Брадли. Имал е всички мотиви да го стори, след като председателят е пречел на бизнеса му.

— Установихме, че Дехейвън е убит с въглероден двуокис, а смъртоносният контейнер е собственост на една от фирмите на Бихан — каза Стоун и удари с длан върху бюрото. — Вчера се обади Кейлъб, който проверил вентилационната решетка в хранилището и открил дупка за винт във вътрешността на шахтата, на който най-вероятно е била закачена наблюдателна камера. Болтчетата на решетката се развили подозрително лесно, сякаш са били използвани съвсем наскоро. Все пак това не е достатъчно да докажем, че вътре е имало камера.

— Но след като Брадли и Бихан са били врагове, Джонатан не би могъл да ги види заедно в къщата отсреща — отбеляза Милтън. — Защо тогава са го убили?

— Честно казано, не знам — въздъхна Стоун.

След като Милтън си тръгна, той отново излезе навън, измъкна косачката изпод навеса и започна да коси тревата вляво от къщичката. Когато изключи мотора и се изправи, насреща му стоеше самотна женска фигура, която мълчаливо го наблюдаваше. На главата й имаше шапка с широка периферия, а очите бяха скрити зад големи слънчеви очила. Беше облечена с кожено манто до коленете, под което се виждаше къса поличка. Взетата под наем кола беше паркирана на метър встрани от портала.

Стоун избърса потта от лицето си и избута косачката към предната веранда, където го чакаше Анабел. Тя бавно свали очилата си.

— Как вървят нещата, Оливър?

Той не отговори, а очите му внимателно оглеждаха облеклото й.

— Май се каниш да ходиш някъде.

— Затова дойдох — обясни тя. — Плановете ми се промениха. Налага се да напусна града, полетът ми е след два часа. И няма да се върна.

— Така ли?

— Да — твърдо отвърна тя.

— Е, не мога да ти се сърдя. Нещата наистина започват да стават опасни.

Очите й се заковаха върху лицето му.

— Ако мислиш, че това е причината да си тръгна, значи не си толкова умен, колкото предполагах.

Той изпитателно я огледа, помълча малко и промърмори:

— Онзи, който те преследва, трябва да е много опасен.

— Като те гледам, и на теб не ти липсват врагове — каза тя.

— Не ги предизвиквам с нищо — сви рамене той. — Но все става така, че те ме откриват.

— Бих желала да съм като теб, но аз явно умея да си създавам врагове.

— Ще кажеш ли и на другите?

— Надявам се ти да им кажеш от мое име — поклати глава тя.

— Ще бъдат разочаровани, най-вече Рубън. А Милтън не съм го виждал толкова щастлив от години. Кейлъб, разбира се, никога няма да признае, че му е приятно да си около него, но дълго време ще се цупи.

— А ти? — тихо попита тя, избягвайки погледа му.

Той вдигна крак и почисти колелото на косачката от сплъстената трева.

— Бих казал, че притежаваш някои наистина забележителни качества…

— Но ти успя да ме хванеш, докато пусках ръка в джоба ти — контрира тя. — А това не ми се беше случвало от осемгодишна възраст… — В погледа й се появи мълчалив въпрос.

— Убеден съм, че си била много надарено дете — отвърна той.

— Във всеки случай беше забавно — подсмихна се тя. — Грижете се за себе си, момчета. Ти също, особено след като враговете ти демонстрират склонност да те откриват навсякъде.

Обърна се да си върви, но гласът на Стоун я спря:

— Хммм, Сюзан… Искаш ли да се свържем с теб в случай, че открием истината за Джонатан?

— Смятам, че е най-добре да оставя миналото там, където е — обърна се да го погледне тя.

— Помислих, че ще искаш да знаеш. Не е лесно да изгубиш брачен партньор по такъв начин.

— Казваш го от личен опит, така ли?

— Жена ми — кимна Стоун. — Беше отдавна.

— Бяхте ли разведени?

— Не.

— При мен и Джонатан беше друго. Той реши да прекрати брака ни. А аз изобщо не съм сигурна защо дойдох тук.

— Разбирам — промърмори Стоун. — Ще ми дадеш ли онази снимка?

— Какво? — стреснато го погледна тя.

— Снимката на Джонатан. Искам да я върна в дома му.

— Ооо… Съжалявам, но не е у мен.

— В такъв случай ми я изпрати оттам, където отиваш.

— Ти си твърде доверчив човек, Оливър. Нищо не може да ме накара да ти я изпратя.

— Права си — кимна той. — Абсолютно нищо.

— Ти си един от най-странните хора, които съм срещала — любопитно го погледна Анабел. — И държа да ти кажа, че това означава нещо.

— Трябва да тръгваш, ако не искаш да си изпуснеш полета.

— Заобиколен си от смърт — промълви тя, плъзгайки поглед по надгробните камъни. — Доста потискащо. Май се налага да си потърсиш друга работа.

— В тези хлътнали дупки ти виждаш смърт и тъга, но за мен те са символ на един достойно изживян живот от поколение, което е оказало силно влияние върху следващото.

— Това е прекалено алтруистично за човек като мен — сви рамене Анабел.

— Едно време и аз мислех така.

— Окей, желая ти късмет — обърна се тя.

— Знаеш къде да ме намериш, ако някога ти потрябва приятел — подхвърли след нея Стоун.

Раменете й леко потръпнаха, а в следващия миг вече я нямаше.

Стоун прибра косачката и седна на верандата. Очите му обиколиха надгробните плочи с мрачна тържественост. Подухна хладен вятър.