Дейвид Балдачи
Колекционерите (41)

41

Анабел си поръча вечеря в стаята, после взе душ, загърна се в широка хавлия и седна пред огледалото да среше косата си и да обмисли случилото се през последните дни. Четвъртият ден настъпи и Джери Багър вече знаеше, че е обеднял с четирийсет милиона долара. Това означаваше, че тя би трябвало да е на десет хиляди километра от мястото на събитието, но на практика беше едва на два часа полет от него. Никога досега не си беше позволявала да нарушава плановете за изтегляне, но и никога досега не се беше случвало да убият съпруга й, макар и бивш.

Оливър и Милтън пробуждаха любопитството й, докато Кейлъб беше малко „специален“, а Рубън — откровено досаден с кучешки преданото си ухажване. Признаваше пред себе си, че се чувства добре в тази странна компания. Макар че в личния си живот бе самотница, тя винаги бе работила в екип. Началото на този процес поставиха родителите й, а на по-късен етап тя го доразви, организирайки свои собствени екипи. Оливър и приятелите му отлично запълваха тази празнина в живота й, макар и по различен начин. Което все пак не означаваше, че трябва да е тук.

Остави гребена, свали хавлията и облече дълга тениска. После пристъпи към прозореца и насочи поглед към оживената улица десет етажа по-долу. Докато очите й следяха оживения трафик и забързаните пешеходци, мислено започна да подрежда нещата, които бе направила до този момент: беше влязла в ролята на издател на списание, беше помогнала на Оливър да проникне в Библиотеката на Конгреса, беше престъпила закона, превъплъщавайки се в агент на ФБР, а сега й предстоеше да измисли начин за достъп на Кейлъб до записите на охранителните камери, които може би щяха да дадат отговор на въпроса какво се е случило с Джонатан. А ако Оливър се окажеше прав, срещу тях със сигурност щяха да се изправят хора, далеч по-опасни от Джери Багър.

Отстъпи от прозореца, седна на леглото и започна да разтрива краката си с лосион. Това е лудост, Анабел — рече си тя, — Багър със сигурност ще преобърне земята, за да те ликвидира, а ти още стоиш тук, в тази проклета страна! Но вече беше обещала да помогне на новите си приятели. Всъщност сама им беше предложила услугите си.

— Трябва ли да рискувам с надеждата, че радарите на Джери Багър ще пропуснат Вашингтон? — попита на глас тя.

Някой беше убил Джонатан и тя искаше да отмъсти поради единствената причина, че този някой си беше позволил да прекъсне живота му далеч преди естествения му край.

Изведнъж й хрумна нещо, което я накара да си погледне часовника. Нямаше представа в коя часова зона се намира Лио, но трябваше да го узнае. Изтича до бюрото в другия край на стаята и грабна джиесема си. Набра няколко цифри и нетърпеливо забарабани с пръсти по бюрото. Беше му дала този номер и телефон с роуминг, за да осъществят контакт известно време след измамата. Уговорката беше онзи, който чуе нещо за Джери, веднага да уведоми другия.

— Хей — обади се най-сетне Лио.

— Ти си „хей“. Вече си мислех, че няма да вдигнеш.

— Бях в басейна.

— Прекрасно. А в коя част?

— В дълбоката.

— Имах предвид в коя част на света.

— Няма да ти кажа. Страх ме е, че Багър може да стои до теб.

— Правилно. Чу ли се с някой от другите?

— Не.

— Нещо за Багър?

— Не. Вече задрасках името на стария Джери от бележника си — отвърна с мрачна ирония Лио.

— Имах предвид нещо, свързано с операцията.

— Дреболии, но предпочетох да стоя далеч от тях. Обзалагам се, че мръсникът е побеснял.

— Нали знаеш, че ще ни издирва, докато е жив?

— В такъв случай да се помолим на Господ да му изпрати един хубав инфаркт. Не искам да страда, горкичкият… — Лио замълча за момент, после добави: — Отдавна искам да ти призная нещо, но все отлагам. Само не се ядосвай.

— Какво си направил? — изпъна гръб Анабел.

— Имах глупостта да разкажа на Фреди някои неща от биографията ти.

— Какви неща? — скочи на крака тя.

— Ами, фамилното ти име, отношенията ти с Пади…

— Полудял ли си, да те вземат мътните?! — изкрещя неистово Анабел.

— Ох, знам, че беше голяма глупост, но… — въздъхна Лио. — Исках да му покажа, че не си като баща си. Все пак не проявих тази глупост и по отношение на Тони.

— Много ти благодаря, Лио! Адски мило от твоя страна!

Изключи апарата и замръзна в средата на хотелската стая. Фреди знаеше фамилното й име! Знаеше, че е дъщеря на Пади Конрой — смъртния враг на Джери Багър! Ако Джери се добереше до него, със сигурност щеше да го накара да пропее, след което съдбата й беше ясна: Джери ще я накълца на парчета с първата моторна резачка, която му попадне пред очите.

Тръсна глава, отвори гардероба и започна си да събира багажа. Съжалявам, Джонатан!

 

 

Прибирайки се у дома, Кейлъб с изненада откри, че на паркинга отпред го чака посетител.

— Какво правите тук, мистър Пърл?

Тази вечер Винсънт Пърл не приличаше на професор Дъмбълдор главно защото не беше облечен в дълга пурпурна роба. Беше я заменил с костюм, риза с отворена яка и лъснати обувки. Косата и дългата му брада бяха старателно сресани, а костюмът го правеше доста по-слаб. Това накара Кейлъб да си напомни никога да не облича роба, но тази мисъл бързо се изпари, защото изпита неясна тревога от снизходителния поглед на неканения гост, който мълчаливо го наблюдаваше над очилата си.

— Е? — нетърпеливо подхвърли той.

— Не отговорихте на многобройните ми обаждания — рече с плътен, натежал от обида глас Пърл. — И това ме принуди да потърся лична среща с вас.

— Ясно, разбирам — кимна Кейлъб.

— Бих искал да обсъдим някои въпроси, но… — Очите на едрия мъж пробягаха наоколо. — Мисля, че този паркинг не е най-подходящото място, когато става въпрос за една от най-ценните книги в историята.

— Моля, заповядайте горе — въздъхна Кейлъб.

Качиха се с асансьора и седнаха един срещу друг в малката всекидневна.

— Страхувам се от евентуалното ви решение да предложите на търг оригинала на псалтира, най-вероятно чрез „Кристис“ или „Сотбис“ — започна Пърл.

— Нищо подобно — отвърна Кейлъб. — Дори не съм ходил в къщата, след като бяхме заедно там. Не ви се обадих, защото все още не съм взел решение.

Върху лицето на Пърл се изписа видимо облекчение.

— Е, в такъв случай ще имаме възможност да направим последните решаващи тестове — промърмори той. — Имам контакт с няколко фирми с безупречна репутация, които могат да ги направят. Не виждам причина да отлагаме.

— Ами… — колебливо проточи домакинът.

— Колкото повече протакате, толкова по-голяма е вероятността да се разчуе за съществуването на дванайсети екземпляр на псалтира.

— Какво искате да кажете? — рязко се приведе напред Кейлъб.

— Не съм сигурен, че си давате реална сметка за значението на това откритие, Шоу.

— Напротив, отлично съзнавам неговата огромна важност.

— Ще кажа, че е възможно да изтече информация.

— По какъв начин? Лично аз не съм казал на никого.

— Освен на приятелите си.

— Вярвам им като на себе си.

— Разбирам. Ще ме извините, но аз не споделям вашето доверие. В случай че все пак изтече информация, вероятно ще се стигне и до конкретни обвинения и репутацията на Джонатан силно ще пострада.

— Какви обвинения?

— За бога, човече, оставете ме да довърша! — нетърпеливо изпъшка Пърл. — Обвинения в кражба, разбира се!

В главата на Кейлъб мигом се появиха собствените му подозрения, че екземплярът на псалтира в Библиотеката на Конгреса може да се окаже фалшификат.

— Кражба ли? — невинно попита той. — Кой би повярвал на подобно нещо?

Пърл си пое дълбоко въздух.

— В света съществуват единайсет екземпляра на Масачусетския псалтир! И никой от техните щастливи собственици в нито един момент от дългата и славна история на тази книга не е запазил притежанието си в тайна! До днес!

— А вие заключавате, че Джонатан го е направил, защото е откраднал книгата, така ли? Това вече е прекалено! Той може да бъде крадец точно толкова, колкото и аз!

Моля те, Господи, нека това да е истина!

— Което не изключва възможността да я е купил от крадец, независимо дали го е съзнавал — отбеляза Пърл. — А фактът, че е запазил мълчание, говори за наличието на известни подозрения у него, нали?

— Но откъде по-точно е била открадната книгата? Сам казахте, че сте проверили всички собственици.

— А какво, по дяволите, очаквате да ми отговорят те? — прогърмя гостът. — Нима допускате, че ще признаят за кражбата на псалтира?! Много вероятно е дори да не подозират, че изданието им липсва. Ами ако на негово място е поставен добре изработен фалшификат? Коя колекция от редки издания се проверява всеки ден за автентичност? — Пърл замълча, после, вече далеч по-спокойно, попита: — Открихте ли някакви документи — фактура или нещо друго, което да сочи произхода на книгата?

— Не — призна със свито сърце Кейлъб. — Но не съм преглеждал личните документи на Джонатан, защото задълженията ми са свързани единствено с колекцията.

— Не е така. Задълженията ви се разпростират върху всички документи, доказващи, че е собственик на книгите в тази колекция. Нима допускате, че „Кристис“ или „Сотбис“ ще обявят търг за Масачусетския псалтир, без да са абсолютно сигурни в неговата автентичност и законното основание за продажбата му от страна на изпълнителите на завещанието?

— Зная, че ще изискат всички документи от подобен характер — кимна Кейлъб.

— Ако бях на ваше място, Шоу, аз веднага щях да ги потърся — мрачно го изгледа Пърл. — И ако не ги открия, ще стигна до заключението, че Джонатан се е сдобил с въпросното издание по начин, който се разминава със закона. А в света на колекционерите на редки книги това се нарича кражба, независимо дали я е извършил лично, или е закупил книгата от крадеца.

— Предполагам, че трябва да поискам разрешение от адвокатите за достъп до личния архив на Джонатан — промърмори Кейлъб. — Или да им кажа какво търся и те да го прегледат вместо мен.

— Ако изберете този път, адвокатите ще ви попитат за причините. А след като ги разкриете, почти сигурно ще изпуснете ситуацията от контрол.

— Нима очаквате да го направя лично? — втренчи се в него Кейлъб.

— Точно това очаквам! Вие сте изпълнител на литературното му завещание и е крайно време да започнете да действате като такъв!

— Няма да позволя на никого да ме притиска по този въпрос! — гневно отвърна Кейлъб.

— Ще вземете ли процент от продажбата? — присви очи Пърл.

— Не съм длъжен да ви отговарям! — отсече домакинът.

— Приемам това за положителен отговор, затова чуйте какво ще ви кажа: ако предложите псалтира на търг без неоспорими доказателства, че Дехейвън го е придобил по законен начин, а след това се окаже обратното, не само неговата репутация ще отиде по дяволите! А когато става въпрос за много пари, хората винаги си мислят най-лошото.

Кейлъб замълча. Този човек говореше отвратителни неща, но в тях имаше логика. Страхуваше се дори да помисли, че репутацията на покойния му приятел може да бъде разбита на пух и прах, но още по-малко можеше да допусне същото да се случи и с неговата.

— Мисля, че ще успея да прегледам личните вещи на Джонатан — глухо промърмори той. Прекрасно знаеше, че Оливър и останалите са преровили къщата, но те не бяха търсили документи за собственост на редки печатни издания.

— Още тази вечер?

— Не, вече е късно.

А и ключът е в Рубън.

— Тогава утре.

— Да, утре ще го направя.

— Много добре — кимна едрият мъж. — Моля ви да ми съобщите какво сте открили. Или какво не сте открили.

Кейлъб изпрати неканения гост и си наля пълна чаша шери. За мезе използва купа с мазен картофен чипс — една от любимите му вредни храни. В момента беше прекалено притеснен, за да мисли за здравословно хранене. Докато хрускаше чипса, очите му се плъзнаха по собствената му малка колекция, подредена на рафтовете край отсрещната стена.

Кой би допуснал, че събирането на книги може да доведе до такива усложнения?