Дейвид Балдачи
Колекционерите (30)

30

След кратка обиколка на първия етаж се насочиха към подземното хранилите. Кейлъб не отвори скрития зад картината сейф, защото нямаше никакво намерение да показва оригинала на псалтира. Гостенката разгледа колекцията и позволи да бъде отведена горе. Елегантно обзаведените стаи очевидно й направиха впечатление.

— Значи сте били тук и преди? — учуди се Стоун.

— Не си спомням да съм казвала подобно нещо — спокойно го изгледа тя.

— Предположих, защото знаехте на коя улица живее Джонатан.

— С предположенията не бива да се прекалява — отвърна тя, след това косвено отговори на въпроса му, като добави: — Тук не се е променило почти нищо. Слава богу, че все пак е изхвърлил грозните мебели. Сигурна съм, че го е сторил след смъртта на майка си, защото Елизабет не би позволила подобно нещо.

— Кога се видяхте за последен път с Джонатан? — попита Кейлъб, но не получи отговор и добави: — Може би е споменавал името ви, но аз никога не съм го знаел…

Замълча, срещнал предупредителния поглед на Стоун.

— Сюзан Фармър — отговори гостенката. — Запознахме се на Западния бряг.

— Вероятно там сте се и оженили — подхвърли Стоун, впечатлен от абсолютната липса на реакция. Поколеба се за момент, после реши да изиграе главния си коз и извади снимката от джоба си. — След като не обичате предположенията, ще ви предложа едно логично заключение. Знаем, че Джонатан Дехейвън е имал кратък, впоследствие анулиран брак, а от тона, с който произнесохте името на Елизабет, заключих, че тя е била в основата на въпросното анулиране. Но Джонатан е запазил тази снимка. Жената на нея поразително прилича на вас. От опит зная, че мъжете не пазят женски снимки просто ей така, от което следва и второто ми заключение: вие сте били много специална за него.

Подаде й снимката и този път получи реакция: желязната в продължение на години ръка на Анабел трепна, очите й се разшириха и ъгълчетата им едва доловимо овлажняха.

— Джонатан беше изключително привлекателен мъж — прошепна тя. — Висок, с гъста кестенява коса и очи, които те карат да се чувстваш добре.

— Аз бих казал, че вие и днес сте толкова привлекателна, колкото и тогава — обади се Рубън.

Тя не го чу. На лицето й бавно изплува усмивка, широка и искрена. От години не се беше усмихвала така.

— Направиха ни я в деня на сватбата. Не носех бяло, макар че би трябвало. Така и не се омъжих повече.

— Къде подписахте? — попита Кейлъб.

— Във Вегас, къде другаде — промърмори тя, без да отделя поглед от снимката. — Джонатан беше пристигнал на някакъв библиотекарски конгрес, после попадна на мен. Всичко стана за една седмица. Знаехме, че е лудост, или поне майка му мислеше така. — Пръстът й пробяга по замръзналата усмивка на Джонатан. — Но бяхме щастливи. Много щастливи, макар и за кратко. За известно време дори живяхме тук, при родителите му, преди да си намерим жилище.

— Е, къщата е достатъчно голяма — вметна Кейлъб.

— Тогава ни се струваше ужасно малка — поклати глава Анабел.

— И вие ли бяхте във Вегас заради библиотекарския конгрес? — любезно попита Стоун.

Тя му върна снимката, изчака го да я прибере в джоба си и едва тогава рече:

— Наистина ли искате да получите отговор на този въпрос?

— Добре, разбрах — отстъпи Стоун. — Поддържахте ли контакти с Джонатан през годините, които последваха?

— А защо трябва да ви отговарям?

— Не сте длъжна, разбира се — намеси се Рубън и сбърчи вежди по посока на Стоун. — Става въпрос за интимни неща.

Слисан от предателството на приятеля си, Стоун побърза да добави:

— Правим всичко възможно да разберем какво е довело до смъртта на Джонатан и приемаме всякаква помощ.

— Сърцето му спира да бие и той умира. Какво странно има?

— Патолозите не успяха да открият причината за смъртта — поясни Кейлъб. — Освен това броени дни по-рано Джонатан си направи пълни изследвания в „Джонс Хопкинс“. Със сигурност не е получил инфаркт.

— От което вие стигате до заключението, че някой го е убил, така ли? Но кой, за бога? Та той беше един обикновен библиотекар!

— Библиотекарите също имат врагове! — засегна се Кейлъб. — Аз съм чувал с ушите си какви ги дрънкат някои колеги след една-две чаши червено вино!

— Сериозно? — погледна го с престорена тревога тя. — Не вярвам, че някой ще извади пищов, защото са го глобили заради невърната книга!

— Да се качим на тавана — намеси се Стоун. — Искам да ви покажа нещо.

Когато се озоваха горе, той махна с ръка към капандурата:

— Онзи телескоп е насочен към съседната къща.

— И гледа право в спалнята на… — започна Рубън, но леденият поглед на приятеля му го накара да млъкне.

— Нека аз да говоря, ако може, Рубън!

— Добре де, давай! — направи гримаса приятелят му. — Хайде, обяснявай, Оливър! Или днес си Франк, а може би Стив…

— Благодаря ти, Рубън! — сряза го с леден глас Стоун, после спокойно продължи: — Както вече казах, телескопът е насочен към съседната къща, която принадлежи на собственика на „Парадайм Текнолъджис“ — една от най-големите компании за военно оборудване в страната. Името му е Корнилиъс Бихан.

— Предпочита да го наричат Кей Би — обясни Кейлъб.

— Ясно — бавно кимна Анабел.

Стоун погледна през телескопа, после внимателно го насочи към къщата на Бихан, от която ги делеше само тясна ивица трева.

— Така си и мислех — промърмори той, после се отдръпна и направи знак на Анабел. Тя се приближи, нагласи окуляра и погледна.

— Прилича ми на кабинет или някакъв офис.

— Точно така.

— Мислите, че Джонатан е шпионирал този човек?

— Вероятно. Или неволно е видял нещо, което го е осъдило на смърт.

— Значи го е убил този Корнилиъс Бихан?

— Нямаме доказателства — поклати глава Стоун. — Но се случиха някои странни неща.

— Какви неща?

Стоун се поколеба. Не искаше да споменава за собственото си отвличане.

— Да кажем, че открихме достатъчно въпросителни, които ни карат да се поразровим. Мисля, че Джонатан Дехейвън го заслужава.

Анабел спря продължителен поглед върху лицето му, после отново се наведе над окуляра.

— Разкажете ми нещо повече за този Кей Би.

Стоун й даде кратко описание на Бихан и компанията му, след което спомена за убийството на председателя на Камарата Боб Брадли.

— Не ми казвайте, че Джонатан има някаква връзка с това — скептично го погледна Анабел. — Във вестниците писаха, че е дело на терористи.

Стоун й каза за големите поръчки, които Бихан е получил при предишния режим.

— Предшественикът на Брадли беше осъден за неетично поведение, което ме кара да си мисля, че Бихан го е държал в джоба си. А после се появява Брадли и заявява, че ще прави чистка. Бихан вероятно има от какво да се опасява и поръчва отстраняването на новия председател.

— А вие приемате, че Джонатан се е натъкнал на тази конспирация и е трябвало да бъде ликвидиран, преди да сподели откритието си, така ли?

Недоверието все още присъстваше в гласа на младата жена, но в значително по-малка степен.

— Това, с което разполагаме, са две неразкрити убийства, свързани с името на Бихан, който освен това е съсед на едната от жертвите — сви рамене Стоун.

— А днес беше и на погребението — добави Кейлъб.

— Кой по-точно? — остро го погледна Анабел.

— Един дребен тип с червеникава…

— Да, надуваше се като пуяк до русокосата си съпруга, която очевидно не може да го понася — довърши вместо него тя.

— Доста бързо преценявате хората — промълви впечатленият Стоун.

— Винаги съм го смятала за предимство — кимна младата жена. — Е, добре. Какъв ще бъде следващият ни ход?

— Следващият ни ход ли? — стреснато я погледна Стоун.

— Точно така. Може би наистина ще постигнем някакъв напредък, ако решите да споделите с мен това, което очевидно криете.

— Но, мис Фармър…

— Наричайте ме просто Сюзан.

— Нали споменахте, че заминавате?

— Промених плановете си.

— Мога ли да попитам защо?

— Можете. Ще се видим ли утре сутринта?

— Разбира се — прогърмя Рубън. — А ако ви трябва място да пренощувате…

— Не ми трябва — прекъсна го тя.

— Можем да се срещнем в моята къща — предложи Стоун.

— Къде се намира?

— На гробищата — услужливо се намеси Милтън.

Анабел прие новината, без да й мигне окото.

Стоун надраска адреса си на лист хартия и обясни как се стига до него. Тя направи крачка напред да поеме листа, но изведнъж се спъна и политна. Наложи се да се хване за дрехата му, за да не падне.

— Извинете — промърмори, докато пръстите й ловко измъкнаха снимката от джоба му. После се случи нещо, което не се беше случвало никога в живота й: пръстите на Стоун светкавично се стегнаха около китката й.

— Достатъчно беше да я поискате — прошепна в ухото й той, после я пусна и тя бързо плъзна снимката в джоба си, без да сваля смаян поглед от намръщеното лице на Стоун.

Миг по-късно се овладя, огледа мъжете насреща си и кимна:

— Ще се видим утре.

Рубън взе ръката й и я целуна като стар френски благородник.

— За мен беше огромно удоволствие да се запозная с вас, Сюзан!

— Благодаря, Рубън! — насмешливо отвърна тя. — Доколкото мога да преценя, оттук се открива хубава гледка към спалнята на Бихан, където в момента влиза едно доста привлекателно маце. Не е зле да погледнеш…

— Защо не си ми споменал за това, Оливър? — рязко се завъртя Рубън.

Забелязала смущението върху лицето на Стоун, Анабел се усмихна и подхвърли:

— Няма проблем, Оливър. Аз също не се казвам Сюзан. Каква изненада, а?

Минута по-късно външната врата меко се захлопна след нея. Рубън скочи към телескопа и се залепи за окуляра.

— По дяволите! — простена в следващата секунда той. — Вече са свършили! — Обърна се към Стоун и с уважение поклати глава. — Каква жена, а?

Да, помисли си Стоун. Наистина страхотна жена.

 

 

Анабел се качи в колата, запали мотора и извади снимката, механично разтърквайки китката си, изтръпнала от хватката на Стоун. Мъжът на име Оливър действително беше успял да я спипа. Това не й се беше случвало дори като дете, когато по нареждане на баща си опразваше джобовете на разсеяните туристи в Ел Ей. Утрешният ден обещаваше да бъде интересен.

Насочи вниманието си към фотографията. Странно как една снимка беше успяла да отприщи реката на спомените. Онази година беше единствената нормална в целия й живот. За някои хора тя би изглеждала скучна или най-малкото лишена от емоции, но за нея беше фантастична. Беше срещнала мъж, който се влюби в нея. Без тайни помисли, без скрити цели, без амбициите да прецака по-опитния измамник. Беше се влюбил в нея самата. Един човек на книгите се беше влюбил в нея, младата измамница. Любов без никакви шансове, а тя отлично знаеше, че само глупак може да залага срещу шанса.

Насочи поглед към солидната стара къща. При друго стечение на обстоятелствата може би двамата с Джонатан щяха да живеят в нея и до днес, вероятно заобиколени от куп деца. Нещо, което би било хубаво, знае ли човек? Макар че тя със сигурност щеше да бъде лоша майка.

Мислите й се насочиха към непосредствените задачи. След два дни Джери Багър щеше да разбере за измамата. Което означаваше, че е най-разумно да напусне страната веднага, още днес — въпреки уговорката за утрешната среща. Не й трябваше много време, за да вземе решение. Остава, за да изясни нещата. Може би го дължеше на Джонатан, а може би и на себе си.