Дейвид Балдачи
Колекционерите (8)

8

— Добре ли се вижда? — попита в слушалките Лио Риктър, набирайки няколко цифри на клавиатурата. Беше спрял колата си пред един от банкоматите в района на Бевърли Хилс. В микробуса на отсрещната страна на улицата седеше бившият продавач на луксозни стоки и професионален измамник Тони Уолас, забил поглед в малкия видеоекран пред себе си.

— Супер — промърмори той. — Хващам пръстите ти, набиращи ПИН кода. Виждам ясно лицевата страна на картата. Ако използвам увеличението и стопкадъра, лесно ще разчета данните върху нея.

През нощта бяха монтирали изобретението на Тони на мястото на металната касета с рекламни брошури, закрепена върху страничната стена на банкомата. Преди това Тони беше задигнал такава касета от банкомат в другия край на града, след което беше изработил точното й копие в гаража на къщата, наета от Анабел за времето на краткия им престой в града. Във вътрешността на фалшивата касета беше монтирана захранвана с батерии видеокамера, фиксирана върху клавиатурата на банкомата и процепа за карти. Тя беше в състояние да предава картината на разстояние до двеста метра, което позволяваше достатъчен избор на място за паркиране.

За всеки случай Тони беше изработил миниатюрен електронен четец, закрепен точно над процепа за картите. Копието беше толкова съвършено, че дори Анабел не откри пропуски в него. Устройството можеше да улови и предаде по безжичен път до приемника в микробуса всички цифри на вкараната в машината кредитна карта, включително специално защитения контролен код, вграден в магнитния чип.

Анабел се беше настанила на съседната седалка. В задната част на микробуса беше монтирана друга видеокамера, обслужвана от Фреди Дрискол, който доскоро беше продавал фалшивите си „Гучи“ и ролекси на кея в Санта Моника. Обективът на камерата почти опираше в затъмненото странично стъкло.

— Хващам съвсем ясно номерата на преминаващите коли — докладва той.

— Време е, Лио — обяви в слушалките си Анабел. — Разкарай се оттам и дай път на истинските мангизи.

— На практика нямаме нужда от камерата на банкомата, тъй като разполагаме с четеца — каза Тони. — Това е излишен лукс.

— Предавателят на четеца понякога блокира — поклати глава Анабел, без да отделя очи от екрана пред себе си. — А изпуснем ли дори една цифра, картата става неизползваема. Освен това камерата осигурява информация, която за четеца е невъзможна. Ударът е еднократен, следователно нямаме право на грешка.

През следващите два дни просто седяха в микробуса и приемаха информацията за дебитни и кредитни карти, с която ги заливаше монтираната на банкомата апаратура. Анабел методично я сверяваше с контролните номера на колите, чакащи на опашка пред машината, и я вкарваше в разтворения на коленете си лаптоп.

— „Бугати Вейрон“, „Салийн“, „Пагано“, „Кьонигзег“, „Майбах“, „Порше Карера“, „Мерцедес SLR Макларън“ — започна да изрежда тя. — Това са колите от първа категория в класацията ни. Бугатито струва милион и двеста и петдесет хиляди долара, а другите вървят между четиристотин и седемстотин хиляди. Във втора категория влизат „Ролс-Ройс“, „Бентли“ и „Астън Мартин“, а за трета остават ягуари, беемвета и обикновени мерцедеси.

— В коя категория поставяш „Киа“, „Сатурн“ и „Юго“? — шеговито подхвърли Лио.

В края на втория ден прекратиха наблюдението и се прибраха в наетата къща за обсъждане на по-нататъшните си действия.

— На първо място е качеството, количеството е без значение — обобщи Анабел. — Мисля, че трийсет карти са напълно достатъчни.

— Абсолютно — кимна Лио, забил нос в разпечатката. — Двайсет и една първокласни и девет — второкласни. Всички карти съответстват на номерата на колите и адресите на собствениците им.

— Ел Ей е единственото място на света, където можеш да видиш две „Бугати Вейрон“ да използват един и същ банкомат — с уважение промърмори Тони. Хиляда конски сили, четиристотин километра в час, бензин по три долара галона. Откъде вземат всичките тези мангизи?

— От там, откъдето и ние — ухили се Лио. — Обират клетите хорица, но по законен начин.

— Какъв с този законен начин? — вдигна вежди Тони. — Аз също опитах, ама законът ми видя сметката. — Очите му пробягаха по лицата на Анабел и Лио. — Някой от вас да е лежал в кафеза?

Лио измъкна тесте карти и ловко започна да го разбърква.

— Интересен въпрос — усмихна се той и хвърли кос поглед към Анабел.

— Хей, как стана така, че взехте и номерата на колите им? — не мирясваше Тони.

— Човек не знае какво може да му потрябва — неопределено рече Анабел и извърна глава към Фреди, който се суетеше около някакво устройство в съседната стая. На масата редом с цветния принтер за термопечат бяха пръснати купища кредитни карти. — Наред ли е всичко?

Фреди огледа нещата пред себе си, приглади косата си с длан и доволно кимна.

— Признавам, че провеждаш първокласна операция. Анабел — тържествено обяви той.

Три дни по-късно всичко беше готово. Фреди изработи трийсет фалшиви карти с всички задължителни атрибути: цветни графики, магнитни ленти с контролен код, имената и номерата на банковите сметки на притежателите им. Черешката върху тортата беше холограмата, въведена от банките още в началото на 80-те като допълнителна защита. Единствената й разлика с истинската се съдържаше във факта, че бе отпечатана върху, а не вътре в пластмасовото покритие — разлика, която никой банкомат не би могъл да установи.

— В интернет се продават номерата на какви ли не кредитни карти — отбеляза Тони.

— Но сред тях едва ли ще фигурира собственик на бугати — възрази Анабел.

Лио заряза картите и запали цигара.

— Това си го чул от някой професионалист, нали? — обърна се към Тони той. — Който те е посъветвал да не си пъхаш носа в делата на такива като него. На практика обаче това са треторазредни актьори.

— Мамка му! — избухна Тони. — Толкова ли съм бил глупав?

— Така е — кимна Анабел, седна на страничната облегалка на креслото и смени темата. — Ето какъв е планът. Наех коли за всеки един от нас под фалшиви имена със съответните комплекти документи. Вие вземате по осем карти, аз — шест. Ще теглите пари от четирийсет банкомата в района, по два пъти от всеки. Това означава, че ще използвате една четвърт от картите, с които разполагате. На всеки банкомат ще ги сменяте. Като теглим чертата, ще излезе, че в края на обиколката ще сте влизали по десет пъти във всяка банкова сметка. Направила съм списък на банкоматите, които ще използва всеки един от вас. Всички се намират по магистралите и бензиностанциите, за да ги ползвате, без да слизате от колите. Разстоянието помежду им е малко. Ще бъдем дегизирани заради камерите. Подготвила съм съответния реквизит за всички.

— Пропускаш, че тегленето на пари в рамките на един ден е ограничено до определена сума — обади се Фреди. — Тази мярка е въведена срещу използването на крадени карти.

— Набелязаните жертви със сигурност са увеличили този лимит — отвърна Анабел. — Човек, който кара кола за седемстотин бона, положително няма да хареса банкомат, който му предлага таван от триста долара. Според моите източници в големите банки обичайният лимит за такива хора е две хиляди и петстотин долара. Да не забравяме, че фалшивите карти ни дават достъп до всички сметки на жертвата — текущи, спестовни и чекови. В случай че прехвърлим определен депозит от спестовната в чековата му сметка и той надвишава сумата на тегленето, машината ще приеме това като плюс и ще позволи тегленето на много повече пари от лимита.

— Нека ви дам един пример — намеси се Лио. — Да речем, че прехвърлим пет хиляди долара от спестовната в чековата сметка, а от банкомата теглим четири. Той изобщо няма да регистрира транзакцията в чековата сметка на клиента.

— Точно така — кимна Анабел.

— Сигурен ли си? — подозрително го изгледа Тони.

— Миналия месец направих съответните проучвания в десетте най-големи банки на страната. Номерът минаваше без проблеми. Става въпрос за малък пропуск в софтуера, на който все още не са обърнали внимание. Това ще стане, разбира се, но дотогава всеки ден е ден за заплати…

Лио се усмихна и отново започна да разбърква картите.

— Бъди сигурен, че след тази малка измама всички банкомати в страната ще бъдат пренастроени.

— А защо да не направим по осем тегления от всеки банкомат, като само сменяме картите? — попита Тони. — Така ще ударим ограничено количество банки.

— Защото сигурно ще изглеждаш доста подозрително на хората, които чакат зад теб, ако вкараш последователно осем карти в банкомата — нетърпеливо отвърна Анабел. — Докато с две карти всичко изглежда наред: машината просто отказва да ти приеме едната и ти пробваш още веднъж с другата.

— Ех, младост, младост — въздъхна Лио.

Анабел им раздаде тънки тетрадки.

— Вътре са ПИН кодовете на всяка карта плюс точната сума на трансфера от едната сметка в другата, която впоследствие ще изтеглите. След края на операцията тетрадките трябва да бъдат изгорени. — Стана, отвори близкия гардероб и им хвърли три раници. — Дегизировката ви. Давам ви по десет минути за всяка банка. През цялото време ще бъдем във връзка помежду си. Ако нещо ви смущава, подминавате обекта и тръгвате към следващия.

Фреди погледна крайната сума в тетрадката си и поклати глава.

— Ами ако в сметките няма достатъчно средства за покриване на изтеглените суми? — попита той. — Понякога и богаташите не разполагат с достатъчно пари в тях.

— Тези разполагат, проверила съм — отвърна Анабел.

— Как? — изгледа я продължително Тони.

— Проведох серия от разговори с банките им. Представях се за продавач на недвижими имоти и настоявах да науча дали разполагат с достатъчно средства за покриване на дължими суми в размер на петдесет хиляди долара.

— И те ти отговориха, така ли?

— Винаги отговарят, момче — намеси се Лио. — Стига да знаеш как да попиташ.

— През последните два дни огледах къщите на всички набелязани — добави Анабел. — По приблизителна преценка всяка от тях струва някъде около пет милиона долара. Пред една от тях бяха паркирани два спортни салийна! Което сочи, че паричките са там, където им е мястото.

— Ходила си да им оглеждаш къщите? — ококори се Тони.

— Това беше ползата от записването на регистрационните номера — отбеляза Лио.

— Общата сума на удара ще бъде деветстотин бона — средно по трийсет на карта — невъзмутимо продължи Анабел. — Банките, които възнамеряваме да ужилим, засичат банкоматите си точно в дванайсет на обяд. Но ние ще сме приключили далеч по-рано. — Очите й се спряха върху лицето на Тони. — В случай че на някого му хрумне да офейка, ще добавя, че следващият удар ще ни донесе два пъти повече пари от този.

— Не ставай смешна! — обиди се Тони и нервно приглади косата си.

— Смешно ще стане само в случай, че ни спипат — хладно отвърна Анабел.

— Не ми каза дали някога са те спипвали — спомни си предишния разговор Тони.

— По-добре прочети какво пише в тетрадката, за да не направиш някой гаф.

— Какъв гаф? Става въпрос за някакви банкомати, нищо повече.

— Това не беше молба — хладно отсече Анабел, обърна се и излезе от стаята.

— Нали чу какво ти се каза, момче? — попита Лио, без да крие усмивката си.

Тони промърмори нещо под нос, стана и излезе.

— Не е много словоохотлива, а? — подхвърли Фреди.

— А ти би ли работил с бърборко? — контрира Лио.

— Коя е тя?

— Анабел.

— А фамилното й име? Чудя се защо не съм я засичал никъде. Големите играчи в бранша не са чак толкова много.

— Ако тя искаше да те информира, щеше да го направи.

— Стига, Лио — въздъхна старият мошеник. — Всички се знаем. Цял живот си стоя в периметъра и умея да мълча.

Лио се поколеба за момент, после понижи глас:

— Добре, но първо искам да се закълнеш, че ще го отнесеш в гроба. Ако се разбере нещо, аз ще отрека, а след това ще ти видя сметката! — Изчака пламенната клетва на Фреди, помълча малко и добави: — Казва се Анабел Конрой.

— Пади Конрой?! — вдигна вежди Фреди. — Това вече е друга работа. Чувал съм за него. Те какво, роднини ли са?

— Дъщеря му е — понижи още повече глас Лио. — Но това винаги е било тайна. Повечето хора изобщо не подозират, че Пади има дъщеря. Понякога я представяше като съпругата си. Шантава работа.

— Никога не съм имал удоволствието да работя с него — въздъхна Фреди.

— Аз пък съм имал това удоволствие — изръмжа Лио. — Пади Конрой беше един от най-големите майстори в бранша, но беше и голям мръсник. — Погледна към вратата и сниши глас: — Забеляза ли белега под дясното й око? От него е. Направил й го във Вегас, докато въртели номера на рулетката, но тя прецакала всичко. По онова време тя била на петнайсет, но изглеждала на двайсет и една. В резултат старецът й се простил с три бона, а после я смазал от бой. Мога да те уверя, че и друг път го е правил.

— Да пребие собствената си дъщеря, по дяволите! — поклати глава Фреди.

— Така е — съгласи се Лио. — Научих го от други хора, защото Анабел никога не говори за тези неща.

— Значи си работил с него, а?

— О, да. С него и с Тами, съпругата му. По онова време въртяха добър бизнес. Пади ме научи да играя „Монти“. Но Анабел е много по-добра от него.

— Как така?

— Защото е честна — качество, което Пади никога не е имал. Наследила го е от майка си. Тами Конрой беше много точна жена.

— Честна значи — промърмори Фреди. — Не е ли малко странно за хора от нашия бранш?

— Пади управляваше хората си с помощта на страха, докато дъщеря му го прави с ум и компетентност. И никога няма да те прецака. За разлика от нея Пади прецака целия град и в един момент стигна дотам, че никой не искаше да работи с него. А накрая, доколкото знам, дори Тами го е зарязала.

Фреди замълча, очевидно за да асимилира информацията. После вдигна глава и попита:

— Нещо за големия удар?

— Това си е изцяло нейна игра — поклати глава Лио. — Аз само работя тук.

Станаха и тръгнаха към кухнята, за да си направят кафе. През другата врата надникна Тони. Той бе оставил тетрадката в стаята си и веднага се бе върнал, така че бе успял да чуе целия разговор между партньорите си. На лицето му се появи усмивка. Много обичаше да разполага с информация, за която околните дори не подозират.