Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Collectors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 47гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Колекционерите

Издателство „Обсидиан“, София, 2006

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 10: 954-769-132-5

ISBN 13: 978-954-769-132-2

История

  1. —Добавяне

68

Минута по-късно на сцената се появиха армия агенти на Сикрет Сървис, предвождани от Алекс Форд. За всеобща изненада Албърт Трент все още беше жив, макар и тежко ранен. Дебелият плик с документите за самоличност и самолетните билети във вътрешния му джоб беше поел част от силата на куршума. Откараха го с линейка, а след това Чеймбърс направи подробни признания пред полицията, които в общи линии се припокриваха с разказа му преди това.

— Грижи се за псалтира — каза на Кейлъб той.

Отговорът изненада всички, най-вече самия него.

— Това е само една проклета книга, Монти, Винсънт, или който и да си! Предпочитам Джонатан да беше жив, а не този куп стара хартия! — Кейлъб вдигна над главата си безценното издание и небрежно го захвърли в кутията.

С разплитането на случая стана ясно, че повечето от предположенията на Стоун и останалите членове на групата са били верни. Брадли действително бе убит, защото искаше да принуди Трент да напусне комисията, прекъсвайки по този начин наглед невинните му отношения със Сийгрейвс, а Бихан бе намерил смъртта си, защото бе открил, че съседът му Джонатан бе убит с въглероден двуокис, откраднат от негова фирма.

От признанията на Чеймбърс стана ясно, че човек на Трент от „Файър Контрол“ бе проникнал в хранилището и бе монтирал камера в шахтата на противопожарната система под предтекста, че регулира вентилите. Анабел и Кейлъб не бяха забелязали това в записите на охранителните камери, защото бе направено в събота, когато читалнята не работи, а камерите са изключени. Но в замяна на това бяха открили нещо много важно — манипулацията на Джуъл Инглиш със специалните очила, които в крайна сметка ги отведоха до истината.

В подземието бе вкаран човек, който бе чакал Дехейвън да се появи в обсега на газа убиец. Два дни по-късно това действително бе станало и той бе умрял, преди да сподели откритието си с когото и да било. Чеймбърс призна, че по-късно бе изнесъл камерата от хранилището.

Милтън предаде буквите на представителите на АНС, които успяха да ги разшифроват. От малкото, което Стоун и приятелите му успяха да научат, стана ясно, че кодът се е базирал на шифър, използван преди векове. Бе разгадан бързо и лесно благодарение на мощните компютри и съвременната техника за разкодиране, но Сийгрейвс най-вероятно бе предполагал, че никой няма да заподозре в шпионаж хора като Монти Чеймбърс, Джуъл Инглиш и Норман Джанклоу. Още повече, че модерната шифровъчна технология изисква дълги цифрови кодове, които не могат да се вкарат в текста на древен ръкопис.

Възстановил се от раняването, Трент „пропя“ на висок глас, особено след като усети, че прокуратурата търси всякакви начини да му лепне смъртна присъда. От показанията му стана ясно, че Роджър Сийгрейвс е бил мозъкът на шпионската мрежа. Опирайки се на тази информация, ФБР започна издирването на неговите контакти, а това със сигурност щеше да доведе до нови арести.

Претърсиха дома на Сийгрейвс и откриха „колекционерската“ стая. Все още не беше ясно какво точно символизират събраните в нея вещи, но нещата несъмнено щяха да се усложнят, когато станеше ясно, че част от тях са принадлежали на хора, убити от Сийгрейвс по време на службата му в ЦРУ.

Стоун проведе дълъг разговор с Форд, представители на ФБР и двамата вашингтонски детективи, които бяха посетили Кейлъб в библиотеката.

— Знаехме, че в града действа шпионска мрежа — каза един от агентите. — Но не успяхме да стигнем до източника й. Разбира се, никога не бихме предположили, че е замесена Библиотеката на Конгреса.

— Е, ние все пак разполагахме с голямо предимство — обясни Стоун.

— Какво предимство? — учудено го погледна агентът.

— Един изключително опитен библиотекар на име Кейлъб Шоу — отговори Алекс Форд.

— А, Шоу — объркано примигна единият от агентите. — Направи ми впечатление на свенлив и доста нервен човек.

— Да кажем, че липсата на кураж у него беше компенсирана от… — започна Стоун.

— От сляп късмет? — прекъсна го агентът.

— Не, от вниманието към детайлите.

Срещата приключи. Представителите на властта благодариха на Стоун и оставиха вратичка за бъдещо сътрудничество.

— Ако някога имате нужда от помощ, просто ни се обадете — подаде му визитката си единият от агентите.

Стоун мълчаливо я мушна в джоба си. Дано никога не ми се наложи отново да потърся помощта ви, помисли си той.

Когато нещата започнаха да се успокояват, групата се събра в къщичката на Стоун и Кейлъб поиска от Анабел да разкаже какво знае за Масачусетския псалтир.

Младата жена помълча малко, после въздъхна и започна:

— Знаех, че Джонатан е луд по книгите. Един ден го попитах, ей така, на шега, кое заглавие би искал да притежава, ако някой му предложи избор измежду всички редки издания на света. А той отговори: Масачусетския псалтир. Тогава направих проучвания и открих, че всички известни екземпляри са собственост на различни институции. Шанс да бъде отмъкнат имаше само за един от тях.

— Онзи в църквата „Олд Саут“ в Бостън, нали? — попита Кейлъб.

— Откъде знаеш? — учудено го изгледа Анабел.

— Човек може да се промъкне там значително по-лесно, отколкото в Библиотеката на Конгреса или Йейл…

— Вероятно си прав — съгласи се Анабел. — Но както и да е. Появих се там в компанията на един познат и обявих, че сме студенти и готвим реферат за известни печатни издания.

— И те ви позволиха да видите книгата, така ли?

— Да, както и да я снимаме. Един друг мой приятел, който е майстор на фалшивите документи… Всъщност който умее да изготвя добри копия…

— Какво?! — викна извън себе си Кейлъб. — Фалшифицирал е Масачусетския псалтир?!

— Стана едно наистина великолепно копие — леко се усмихна Анабел. — Никой не можеше да го различи от оригинала. — Забеляза възмущението на библиотекаря и усмивката й се стопи. — Както и да е… В един момент се върнахме в църквата и извършихме подмяната.

— Подмяната?! — наля се с кръв лицето на Кейлъб. — Крадете една от най-ценните книги в историята на Съединените щати и ти наричаш това подмяна?!

— Но защо не даде на Дехейвън копието? — любопитно попита Стоун.

— Да дам фалшификат на човека, когото обичам?! — възмутено го изгледа Анабел. — Никога!

— Не мога да повярвам на ушите си! — простена Кейлъб и безсилно се стовари на близкия стол.

Тя побърза да продължи, вероятно за да му спести страданията.

— Когато му дадох книгата, Джонатан направо се шашна. Разбира се, аз го уверих, че тя е само копие, което съм поръчала специално за него. Не знам дали ми повярва, но със сигурност е направил своите проучвания. И вероятно е стигнал до заключението, че си вадя хляба с не особено почтени неща.

— Колко ли е бил смаян! — натърти Кейлъб.

Анабел предпочете да не му обръща внимание.

— В крайна сметка ми повярва — продължи тя. — Църквата не подозираше, че притежава фалшификат, а и нямаше съобщения за изчезнал псалтир. Джонатан беше адски щастлив, че притежава старата книга.

— Стара книга ли?! — надигна се Кейлъб, готов за ново избухване.

— Спокойно, Кейлъб — сложи ръка на рамото му Стоун. — Нека не ровим костите на мъртвите.

— Костите на мъртвите ли?!

— Мога да я върна на мястото й — предложи Анабел.

— Моля? — втренчи се в нея Кейлъб.

— Ще занеса книгата в църквата и ще направя още една подмяна.

— Не говориш сериозно!

— Напротив. След като веднъж съм я подменила, ще мога да го направя и втори път.

— Ами ако те хванат?

В погледа й пролича съжаление.

— Днес съм много по-добра, отколкото тогава. — Обърна се към Милтън и попита: — Ще ми помогнеш ли?

— Иска ли питане! — светна лицето на младежа.

Кейлъб беше пред апоплектичен удар.

— Категорично ти забранявам да участваш в измами! — изкрещя извън себе си той.

— Защо не се вземеш в ръце? — учудено го изгледа приятелят му. — Каква измама е да върнем истинската книга на нейния собственик?

Кейлъб понечи да отговори нещо, после се овладя и мрачно кимна.

— Предполагам, че си прав.

— Аз ще се погрижа за подробностите — каза Анабел и посегна към кутията в ръцете на библиотекаря. — Но за целта ще ми трябва оригиналният екземпляр.

— Не! — дръпна се инстинктивно Кейлъб и притисна книгата към гърдите си. — Предпочитам да я задържа, докато всичко е готово!

— На Монти Чеймбърс каза, че е само куп стара хартия — напомни му Рубън.

— И оттогава насам не съм мигнал! — съкрушено въздъхна Кейлъб. — По всичко личи, че са ме проклели всички духове — закрилници на старите книги!

— Добре, задръж я — отстъпи Анабел.

— Слава богу, че видяхме края на тоя цирк! — избоботи Рубън и в погледа му светна надежда. — Няма ли най-сетне да излезеш и с мен? Какво ще кажеш за довечера?

— Нека най-напред да проверим метеорологичната прогноза — усмихна се тя. — Но при всички случаи благодаря за поканата.

— Бъдете сигурна, че тя няма да е последна, госпожо — отвърна Рубън и галантно й целуна ръка.

Срещата приключи. Анабел изчака, докато другите си тръгнат, след което се присъедини към Стоун, който беше възобновил работата си между гробовете.

Докато той бършеше с влажна кърпа някакъв надгробен камък, тя оскуба тревата около него.

— Нямам нужда от помощ — обясни й той. — А и работата в гробище не е за човек като теб.

— А каква работа е за човек като мен! — изгледа го тя, сложила ръце на кръста си.

— Човек като теб трябва да има съпруг, деца, къща в предградията, да членува в училищното настоятелство, а може би и да разхожда куче.

— Шегуваш се, нали?

— Да. Какво възнамеряваш да правиш?

— Първо ще върна книгата, иначе Кейлъб няма да ме остави на мира.

— А после?

— После не знам — сви рамене тя. — Нямам навика да планирам толкова надалеч.

Взе една гъба, клекна до Стоун и започна да търка надписа на надгробната плоча. По-късно приготви лека вечеря, двамата хапнаха и излязоха на верандата.

— Радвам се, че се върнах — подхвърли тя.

— Аз също, Анабел.

За пръв път я наричаше с истинското й име.

— Онзи Сийгрейвс те нарече „три шестици“. Какво означава това?

— Означава неща, които са се случили преди повече от трийсет години — въздъхна Стоун.

— Разбирам — кимна тя. — Всеки си има тайни. Все пак мислил ли си да напуснеш това място?

Това място май е моето място — простичко отвърна той.

Замълчаха, отправили погледи към пълната луна, обляла с призрачната си светлина всичко наоколо.

 

 

На четири часа път с кола в северна посока Джери Багър също беше отправил поглед към пълната луна. През последните дни свърши много работа — заплашваше, искаше да му върнат стари услуги, преби няколко човека. В резултат осъществи значителен пробив в защитата на онази жена и вече се приближаваше към нея. Не след дълго щеше да настъпи и неговият час. И тогава това, което причини на Тони Уолас, щеше да изглежда като невинна закачка. Представи си как я разкъсва на парчета, бавно и с наслада, и на устните му изплува тържествуваща усмивка. Нещата отново бяха под контрол. Дръпна от димящата пура в ръката си и отпи един пръст бърбън.

Бъди готова да посрещнеш лошия Джери, Анабел Конрой!

Край
Читателите на „Колекционерите“ са прочели и: