Дейвид Балдачи
Колекционерите (66)

66

Стоун и останалите се качиха на ескалатора заедно със стотици обзети от паника пътници на метрото. Горе ги посрещнаха вой на сирени и цяла армия униформени полицаи, пристигнали с намерението да отцепят района. Групата напусна гарата и бавно тръгна по тротоара.

— Слава богу, че Кейлъб е добре — обади се Милтън.

— Това е най-важното! — прогърмя Рубън и прехвърли ръка през раменете на библиотекаря. — Иначе кого щяхме да поднасяме?

— Спомена нещо за отвличане? — любопитно подхвърли Стоун.

Кейлъб забързано разказа за срещата си с човек на име Уилям Фоксуърт.

— Помоли ме да хвърля едно око на колекцията му, а след това не помня нищо.

— Представи се като Фоксуърт, така ли? — присви очи Стоун.

— Да. Това име беше на читателската му карта, затова не му поисках друг документ.

— Без съмнение фалшиво — кимна Стоун. — Но все пак успяхме да видим лицето му.

— И какво ще правим сега? — попита Анабел.

— Аз все още не разбирам как са обработвали книгите със специалния химикал — обади се Милтън. — Албърт Трент работи като сътрудник в Комисията по разузнаване и явно има достъп до поверителни сведения. Но как ги взема и на кого ги предава? Как са стигали до хранилището с редки книги, откъдето Джуъл Инглиш, а вероятно и Норман Джанклоу са ги преписвали с помощта на специалните си очила?

Докато търсеха отговор на тези въпроси, Стоун извади джиесема си и набра номера на Алекс Форд. Издирването на Трент все още беше в ход, но Алекс го посъветва да се оттеглят.

— Няма смисъл да се излагате на повече рискове — рече той. — Направихте достатъчно.

Стоун сподели мнението му с приятелите си.

— Какво ще правим тогава? — погледна го Кейлъб. — Нима ще си вървим у дома?

— По-добре да отскочим до библиотеката — поклати глава Стоун. — И без това е на две крачки.

Кейлъб пожела да узнае защо.

— Защото всичко започна там, а библиотеките по принцип са подходящо място за размисъл.

Кейлъб успя да ги вкара в библиотеката, но не и в читалнята, която в събота беше затворена. Приятелите предприеха проучвателна обиколка на различните зали.

— Най-много ме безпокои факторът време — промърмори Стоун. — Преди два дни, когато Джуъл Инглиш се появява в читалнята, книгата от поредицата на Бийдъл е маркирана с някакъв химикал. Но вечерта, когато ние я изнасяме, маркировката вече я няма. Това означава едно много прецизно изчисление на времето, нали?

— Най-странното е, че голяма част от книгите в хранилището не са използвани от години — кимна Кейлъб. — Това означава, че някой е оцветил съответните букви, свързал се е с Джуъл да й каже кое издание да поиска. А после, още на същия ден, маркировката изчезва.

— Но как са били сигурни, че работата ще бъде свършена именно в този отрязък от време? — учуди се Стоун, облягайки се на близката мраморна колона. — Очевидно са използвали специалния химикал, за да се застраховат срещу евентуалната намеса на властите. Разбира се, ако бяхме действали по най-бързия начин, може би щяхме да предадем книгата на ФБР, преди химикалът да се изпари. От всичко това е логично да се заключи, че той е бил нанасян непосредствено преди съответното посещение на Инглиш в библиотеката.

— Но в същия този ден аз няколко пъти отскачах до хранилището — каза Кейлъб. — Там видях само служители, но никой от тях не се задържаше повече от десетина минути, което е крайно недостатъчно, за да се оцветят буквите на секретните послания. Те биха могли да го направят само там просто защото изнасянето на книгите е забранено. — Замълча за миг, после изведнъж подскочи. — Чакай малко! Мога да проверя дали някой от служителите на библиотеката е подал молба за изнасяне на тази книга! Това става с попълването на формуляр в четири екземпляра. Елате! Читалнята е затворена, но ще проверим на друго място.

Отведе ги в отдел „Справки“, размени няколко думи с жената зад гишето и се наведе над компютъра. Една минута се оказа достатъчна.

— Никой не е подавал заявка за изнасянето на книга от поредицата на Бийдъл — разочаровано се изправи Кейлъб. — За последните четири месеца изобщо няма случай с изнасяне на книги от служители на библиотеката.

Край тях мина Рейчъл Джефрис — специалистката по реставрация, която Кейлъб беше помолил да поправи корицата, повредена от тиксото.

— Здрасти, Кейлъб — поздрави тя. — Мислех, че вече не идваш тук през почивните дни.

— Така е, Рейчъл. Но днес трябва да извърша някои проверки.

— Аз работя извънредно, за да наваксам малко — поясни жената. — Имам среща с един човек, който има връзка с текущата ми работа. А, добре, че се сетих: онзи Бийдъл е готов и вече е върнат в хранилището.

— Какво? — учудено я погледна Кейлъб.

— Имаше малка повреда на задната корица, плюс няколко разлепени страници. Бях доста изненадана, защото в дневника ни е отбелязано, че съвсем скоро е бил при нас. Имаш ли представа кой може да го е повредил пак?

— Кога точно е върнат в хранилището? — попита Кейлъб.

— В деня, преди да ми го дадеш.

— Почакай една минутка, Рейчъл.

Кейлъб отново зачука по клавиатурата. Този път търсеше колко книги от поредицата на Бийдъл са били изпращани за реставрация напоследък. Компютърът забръмча и миг по-късно изплю исканата информация.

— За последните две години в отдела за реставрация са били изпратени трийсет и шест броя от поредицата — смаяно промърмори той, после поиска информация за книгите, поръчвани от Джуъл Инглиш и Норман Джанклоу през последните шест месеца, и я съпостави с книгите, изпратени за реставрация през същия период. Оказа се, че седемдесет процента от реставрираните в този период екземпляри от поредицата на Бийдъл са поръчвани от Джуъл Инглиш — винаги в деня, в който са се връщали в хранилището. Джанклоу беше действал по същия начин.

Сподели откритието с останалите и поясни:

— По принцип книгите от тази поредица се реставрират често, защото са евтини и зле отпечатани издания.

Стоун моментално схвана за какво става въпрос и се обърна към Рейчъл Джефрис.

— Можете ли да кажете кой от колегите ви е реставрирал последния екземпляр?

— Разбира се — кимна жената. — Монти Чеймбърс.

Новината накара всички да хукнат по коридора.

— Обичам те, Рейчъл! — подвикна през рамо Кейлъб.

Лицето на колежката му поруменя от смущение.

— Знаеш, че съм омъжена, Кейлъб — подвикна след него тя, а после, вече по-тихо, добави: — Което не пречи да изпием по едно питие някой ден…

— Знаеш ли къде живее този Чеймбърс? — попита Стоун, когато изскочиха на улицата.

— Съвсем наблизо — кимна Кейлъб.

Натовариха се в две таксита и потеглиха към адреса. Петнайсет минути по-късно колите намалиха скоростта и завиха в тиха уличка, от двете страни на която се издигаха къщи с олющени фасади. Пред всяка от тях имаше миниатюрно дворче, очертано с половинметрова ограда от ковано желязо.

— Този квартал ми е познат — отбеляза Стоун.

— Вероятно защото в тази част на града има много такива — кимна Кейлъб.

Слязоха и се насочиха към входа на най-близката къща. Тухлените й стени бяха боядисани в синьо, а капаците на прозорците — в черно. На первазите имаше саксии с цветя.

— И друг път си идвал тук, нали? — попита Стоун.

— Монти има работилница у дома, защото често работи извънредно — кимна Кейлъб. — Изпращал съм му хора, давал съм му дори мои книги. Не вярвам да се е замесил в нещо толкова опасно. Работи при нас от много години и е най-добрият реставратор.

— Всеки си има цена. А добрият реставратор е най-подходящият човек за обработката на определени книги. — Очите на Стоун пробягаха по фасадата. — Съмнявам се, че е тук, но малко предпазливост няма да ни бъде излишна. Ние с Рубън ще идем да почукаме, а другите остават тук.

Чукането не даде резултат. Стоун огледа пустата улица в двете посоки, обърна се към вратата и каза:

— Прикривай ме, Рубън.

Скрит зад широкия гръб на приятеля си, той се наведе над ключалката. Миг по-късно нещо прещрака и вратата се отвори. Стоун влезе пръв, следван от Рубън. На първия етаж нямаше нищо интересно. Стари мебели, но не антики, репродукции по стените, остатъци от готова храна в хладилника и празна миялна машина. В двете спални горе също нямаше нищо особено. Панталони, ризи и сака в гардероба, бельо и чорапи в малкия скрин. В банята Стоун видя обичайните неща, въпреки че взе един-два предмета от мивката и учудено ги огледа. Шкафчето над нея съдържаше традиционните лекарства и тоалетни принадлежности. Нищо не подсказваше, че Чеймбърс е заминал някъде.

Когато слязоха долу, останалите членове на групата бяха във фоайето.

— Открихте ли нещо? — нетърпеливо попита Кейлъб.

— Ти спомена за някаква работилница — промърмори Стоун.

— В мазето е.

Общият оглед на работилницата не донесе нищо. В нея имаше обичайните инструменти и препарати, използвани за реставрация.

— Нула! — обяви резултата Рубън.

Стоун пристъпи към вратата, от която се излизаше в задния двор.

— В дъното има барака, до която води добре отъпкана пътека — съобщи той, надничайки през малкото прозорче.

— И какво от това? — нервно изръмжа Рубън. — Едва ли предателят, който бяга от правосъдието, ще се скрие в бараката и ще чака федералните да го закопчаят!

— Чакайте тук! — рече Стоун, отвори вратата и се затича по пътеката. Върна се след няколко минути — в очите му грееше задоволство.

— Какво правиш, по дяволите? — втренчи се в него Анабел.

— Май си е спомнил защо това място му се стори познато — подхвърли Рубън, наблюдавайки внимателно лицето на приятеля си. — Бил ли си тук и преди?

— Всички сме били тук и преди, Рубън!