Дейвид Балдачи
Колекционерите (63)

63

Позвъняването дойде точно в десет. Стоун беше събрал групата си в хотелски апартамент в центъра на града. Мъжът отсреща започна да диктува часа и мястото на срещата, но Стоун го прекъсна.

— Няма да се съобразяваме с тези инструкции, защото държим Албърт Трент — твърдо обяви той. — Можем да направим размяна, но ние ще диктуваме условията.

— Това е неприемливо! — отсече гласът.

— В такъв случай ще предадем приятелчето ти на ЦРУ и те ще „изстискат“ от него всичко, което им трябва, включително имена. Като го гледам какво представлява в момента, няма да им отнеме много дълго време, повярвай ми. В резултат ФБР ще почука на вратата ти още преди да си си събрал багажа.

— Да разбирам ли, че ще оставиш приятеля си да умре? — хладно попита гласът.

— Обяснявам ти как и двамата могат да живеят, а ти да не прекараш остатъка от живота си в затвора.

— Откъде да знам, че не е номер?

— А аз откъде да знам дали няма да ми пръснеш мозъка в момента, в който се появя? Трябва да си имаме доверие, това е всичко.

Настъпи продължителна пауза, после гласът попита:

— Къде?

Стоун му обясни.

— Имаш ли представа какво ще бъде тук утре?

— Затова поех нещата в свои ръце. Ще се видим по обяд. И още нещо: ако с Кейлъб се случи нещо, ще те убия със собствените си ръце!

Стоун изключи телефона и се обърна към приятелите си.

Милтън изглеждаше твърд въпреки страха, изписан на лицето му. Рубън изследваше съдържанието на раницата, която им беше оставил Алекс Форд. Анабел го гледаше право в очите.

— Как е? — пристъпи той към Рубън.

— Страхотна работа, Оливър — промърмори приятелят му и вдигна две шишенца с някаква течност в комплект със спринцовки. — Какво ли още ще измислят?

Стоун отиде в съседната стая. На леглото, в безсъзнание и овързан с въжета, лежеше Албърт Трент. С усилие прогони желанието си да се нахвърли върху него — този човек беше причината за всичко.

След минута се върна при останалите.

— Трябва да поспим, защото утре ни чака тежък ден. Ще наблюдаваме Трент на две смени през два часа. Аз поемам първата.

Милтън моментално се сви на канапето, а Рубън се просна на свободното легло в спалнята. След минута и двамата спяха дълбоко. Стоун се върна в другата стая, седна на стола до Трент и заби очи в пода. Тялото му трепна от изненада, когато Анабел придърпа друг стол и му подаде чаша току-що сварено кафе. Все още носеше джинсите и пуловера, с които се беше появила в хотела, но краката й бяха боси. Седна, като подви единия крак под себе си.

— Трябва да поспиш — посъветва я той, след като й благодари за кафето.

— Аз съм си нощна птица — отвърна тя и хвърли кос поглед към Трент. — Какви са шансовете ни утре всичко да премине добре?

— Нула — отвърна той. — Шансовете винаги са нула. Човек прави всичко възможно да промени тази цифра, но невинаги успява.

— Говориш от собствен опит, нали?

— Нима може да се говори по друг начин?

— Глупости! Това може да е вярно за другите, но не и за теб.

Той отпи глътка кафе и въздъхна:

— Алекс Форд е изключително свестен тип. С него съм готов да вляза във всяка битка. Всъщност вече съм го правил. И трябва да призная, че се чувствах отлично.

— Много ми се иска да видя сметката на тоя мръсник! — изръмжа Анабел, стрелкайки с поглед безжизнения Трент.

Стоун кимна.

— Прилича на най-обикновен канцеларски плъх — отбеляза той. — От онези, които не могат да убият дори муха. Но на практика кара други хора да му вършат мръсната работа. Жестокостта му е безгранична просто защото не вижда резултатите и не си цапа ръцете. Хора като него изправят страната ни пред огромни рискове.

— И всичко това за пари?

— Познавам някои, които твърдят, че го вършат в името на каузата, заради идеалите си, а дори и за забавление. Но в крайна сметка всичко опира до парите.

— Познавал ли си и други предатели? — любопитно го погледна тя.

— Мислиш, че това е много интересно? — отмести погледа си той.

— Мисля, че ти си интересен — уточни тя, изчака реакцията му и добави: — Не ми отговори на въпроса.

— Имал съм контакт с повече предатели, отколкото бих желал — сви рамене Стоун. — Но никога задълго. — Стана, пристъпи към прозореца и едва чуто прошепна: — Фактически в последните секунди от живота им…

— Това ли си бил? Убиец на предателите на Америка? — Видя как раменете му се стягат и побърза да добави: — Извинявай, Джон. Не трябваше да го казвам.

Той се обърна и заби поглед в лицето й.

— Може би съм пропуснал да ти кажа, че Джон Кар е мъртъв. Затова ще те помоля да се обръщаш към мен с Оливър. — Върна се на мястото си и подхвърли, без да я гледа: — Наистина трябва да поспиш.

Тя тръгна към вратата. На прага спря и се обърна. Изправил гръб на стола, Стоун беше заковал очи в Албърт Трент, но явно не го виждаше. Мислите му вероятно се рееха някъде в далечното минало, когато бе раздавал правосъдие на разобличените шпиони.

 

 

Недалеч от този хотел Роджър Сийгрейвс организираше екипа си, опитвайки се да отгатне действията на противника при предстоящия сблъсък. Не се прибра у дома, тъй като подозираше, че с Трент се е случило нещо. Двамата си бяха изработили система за контакт, съгласно която всяка вечер в точно определен час се чуваха по телефона. Но тази вечер Трент не се обади. Отвличането му със сигурност създаваше проблеми, но той беше убеден, че ще успее да се справи. Беше длъжен да приеме, че Оливър Стоун и хората му вече са влезли в контакт с властите, а това означаваше, че ще трябва да преодолее цяла серия от препятствия, за да освободи Трент — разбира се, ако нещастникът вече не беше пропял. Въпреки всичко Сийгрейвс очакваше предстоящия сблъсък с нетърпение, без капчица страх. Живееше за подобни мигове, в които оцелява само най-добрият. И беше дълбоко убеден, че утре най-добрият ще бъде именно той, а Кейлъб Шоу и неговите приятели ще намерят смъртта си.