Дейвид Балдачи
Колекционерите (6)

6

Кейлъб Шоу влезе в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“ и спокойно се насочи към бюрото си в дъното, където остави раницата и велосипедната каска. После се наведе да свали предпазната щипка от крачола си. Предстоеше му тежък ден, тъй като в качеството си на специалист изследовател трябваше да подготви около шестстотин тома за библиографията към новата му книга, изискани със специална поръчка от известен американски учен. Вече беше издирил заглавията в общия каталог, но сега му предстоеше далеч по-трудната задача да ги свали от съответните рафтове.

Отпусна малко колана на панталоните си и приглади с длан разрешената си посивяла коса. Макар че бе все още слаб, напоследък бе установил, че започва да се разширява в кръста. Това беше причината да яхне колелото и да идва на работа с него, надявайки се физическите усилия да решат проблема. Не беше привърженик на диетите, с удоволствие си пийваше вино, предпочиташе висококалоричната храна и открито се гордееше с факта, че след гимназията изобщо не беше влизал във фитнес салон.

Запъти се към входа на хранилището, опря картата до електронното устройство и дръпна вратата. Остана леко озадачен от празната зала, тъй като Джонатан Дехейвън отдавна трябваше да е тук. Той винаги идваше пръв, а и вратата на читалнята беше отключена. В крайна сметка реши, че началникът на отдела вероятно е в кабинета си или в някое от хранилищата.

— Джонатан? — подвикна той, но не получи отговор и сведе очи към списъка в ръката си. Задачата със сигурност щеше да му отнеме целия работен ден, а вероятно и повече. Издърпа една от количките за книги, подредени до стената, и тръгна към дългата редица високи рафтове. Половин час по-късно излезе от хранилището за поредния списък със заглавия и почти се сблъска с една от колежките си, току-що появила се в читалнята.

Размениха си любезни, но кратки поздрави, след което Кейлъб се върна обратно. Студът в помещението му напомни, че предишния ден беше оставил пуловера си в хранилището на четвъртия етаж. Тръгна към асансьора, после погледна отпуснатия си корем и затича по стълбите, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Мина покрай колекцията с медицинска литература, изкачи още няколко стъпала и се озова на мецанина. Прекоси главната пътека и се насочи към мястото, където беше оставил пуловера си.

Видя тялото на Джонатан Дехейвън, проснато на пода, хлъцна, задави се и припадна.

 

 

Високият и жилав мъж излезе от къщичката и се насочи към малкото гробище, което поддържаше. Имаше много работа, тъй като домовете на мъртвите трябваше да се поддържат по най-добрия начин. По ирония на съдбата той самият „почиваше“ в Националното гробище „Арлингтън“, а много от някогашните му колеги биха останали смаяни от факта, че всъщност още е жив. Понякога и той се учудваше, че не е мъртъв, защото институцията, за която беше работил преди години, направи всичко възможно да го ликвидира след отказа му да продължава да убива от името на правителството.

Забеляза движението с крайчеца на окото си и механично провери дали не го наблюдават от жилищния блок в съседство. После измъкна ножа от канията на колана си и светкавично се завъртя. Отстъпи крачка назад, прицели се и замахна. Острието прониза змийската глава. На два пъти през изминалата седмица гадината се беше опитвала да го ухапе, скрита във високата трева. Измъкна ножа, избърса острието и захвърли змията в близкото кошче за боклук.

Рядко прибягваше до някогашните си умения, но в някои случаи те все още помагаха. По принцип беше благодарен на съдбата, че спотайването и дебненето на жертвата отдавна бяха останали в миналото. Понякога обаче това минало се връщаше и хвърляше сянка върху новия му живот. Най-вече чрез името му.

Повече от трийсет години не беше използвал истинското си име: Джон Кар. Хората го познаваха като Оливър Стоун — псевдонимът, който беше избрал, за да осуети опитите на някогашната си служба да го открие, както и като символичен протест срещу държавата, която не проявяваше честно отношение към собствените си поданици. Десетилетия наред обитаваше една палатка в парка „Лафайет“ срещу Белия дом, превръщайки се в част от шепата „постоянно протестиращи граждани“. На табелата пред нея беше изписано „Искам истината“. В преследване на тази цел той бе оглавил малката неправителствена организация — клуб „Кемъл“, настояваща правителството на САЩ да прояви отговорност към своя народ. Членовете й бяха запознати и с няколко от конспиративните теории, които беше изградил след дълъг и търпелив анализ на политическите машинации в страната.

Милтън Фарб, Рубън Роудс и Кейлъб Шоу нямаха власт и влияние, но това не им пречеше да държат очите и ушите си широко отворени. Когато човек е наблюдателен и притежава достатъчно кураж и съобразителност да използва своите наблюдения за справедливата кауза, може да постигне смайващо много неща.

Той вдигна глава към навъсеното небе. Скоро щеше да завали. Вятърът разроши късо подстриганата му бяла коса, която доскоро стигаше чак до раменете, а брадата му — до кръста. В последно време се бръснеше редовно, позволявайки си не повече от двудневна четина. Но докато траеше последното приключение на клуб „Кемъл“, брадата и дългата коса бяха част от атрибутите, които спасиха живота му.

Хвърли няколко сухи клонки в кофата за боклук и се зае да почиства пръстта около старата надгробна плоча, под която почиваше известен проповедник от афроамерикански произход, отдал живота си за свободата. Странно е човек да се бори за свобода в най-свободната страна на света, въздъхна Стоун и бавно се огледа. Гробището „Маунт Цион“ се простираше върху терена на някогашна спирка на подземната железница, която робите бяха използвали за бягство към свободата. Душата му се изпълни с възхищение към забележителните личности, погребани тук.

Транзисторът на тревата до него предаваше новини. Говорителят току-що беше съобщил за убийството на четирима служители за свръзка към Държавния департамент, намерили смъртта си при отделни инциденти в Ирак, Индия и Пакистан.

Служители за свръзка към Държавния департамент?! Стоун прекрасно знаеше какво се крие зад това — агенти на американското разузнаване са били разкрити и ликвидирани, но властите както винаги се опитваха да скрият този факт от широката публика. Той самият се гордееше със способността си да анализира геополитическите събития и да ги степенува по важност. Абонаментът за три национални всекидневника беше част от договора му с църквата, която го бе наела на работа. Той редовно изрязваше по-интересните материали от тях и старателно ги подреждаше в специални папки. После използваше опита и професионалните си умения, за да разбули скритата зад многословието истина.

Звънът на мобилния му телефон прекъсна хода на мислите му. Включи го, послуша малко и скочи. Затича се към къщичката, без да задава никакви въпроси. Приятелят му Кейлъб Шоу — един от членовете на клуб „Кемъл“, беше в болница, а негов колега в Библиотеката на Конгреса беше мъртъв. В бързината той забрави да заключи железния портал.

Покойниците без съмнение щяха да го разберат, защото живите винаги са с предимство.