Дейвид Балдачи
Колекционерите (57)

57

Албърт Трент обитаваше стара къща с широка веранда, разположена в дъното на голям парцел, който гледаше към тесен селски път в западната част на окръг Феърфакс.

— Сигурно не му е лесно да пътува всеки ден оттук чак до Вашингтон — предположи Стоун, заел позиция с бинокъл в ръка между няколко клонести брези. На гърба си носеше малка раница. До него беше приклекнала Анабел, облечена с черни джинси и черно яке с качулка. Краката й бяха обути в маратонки в същия цвят.

— Някакви признаци на живот? — попита тя.

— Не виждам да свети — поклати глава Стоун. — Но гаражът е затворен и няма как да разберем дали вътре има кола.

— Той е служител в разузнаването и сигурно има алармена инсталация.

— Ще бъда много изненадан, ако няма — отвърна Стоун. — Трябва да я изключим, преди да влезем.

— Знаеш ли как?

— „Библиотеката е отворена за всички“ — леко се усмихна Стоун. — Така отговорих на Рубън, който преди време ми зададе същия въпрос.

Наблизо нямаше други къщи, но те все пак се насочиха към задната част на дома на Трент. В един момент се наложи да пълзят по корем, после на колене, а последните двайсетина метра преодоляха ниско приведени към полегатия терен. Тук спряха за последен оглед на обстановката. До мазето се стигаше през външен вход. Задната част на къщата също беше съвсем тъмна. Липсата на улично осветление правеше наложително използването на бинокъла, оборудван с прибор за нощно виждане. През зеленикавото сияние на окуляра Стоун видя всичко, което му трябваше.

— Не забелязвам движение, но все пак набери номера — каза той.

Милтън беше намерил домашния телефон на Трент в интернет — една далеч по-голяма заплаха за личния живот на американските граждани от представите на нещастниците, които управляваха Агенцията за национална сигурност. Анабел извади мобилния си телефон. Гласовата поща се включи след четвъртия сигнал. Двамата мълчаливо изслушаха мъжкия глас, който им предлагаше да оставят съобщение.

— По всички личи, че тази вечер нашият шпионин е навън — прошепна Анабел. — Въоръжен ли си?

— Аз не притежавам оръжие. А ти?

— Изобщо не се докосвам до такива неща — поклати глава тя.

— Правилно.

— Говориш като врял и кипял.

— Сега не е време да споделяме житейския си опит.

— Знам, но подготвям почвата за по-късно.

— Защо съм останал с впечатлението, че „по-късно“ няма да има?

— Аз пък съвсем доскоро бях сигурна, че вече няма да съм тук — поклати глава Анабел. — Така че човек никога не знае…

— Добре, ясно. Телефонната кутия е закрепена на една от носещите колони на верандата. Да вървим.

Придвижваха се предпазливо. Някъде изцвили кон. В околността все още имаше малки семейни ферми, въпреки че бройката им бързо намаляваше в резултат на настъплението на чудовищното строителство, което бълваше жилищни блокове и частни имения с главозамайваща бързина. На път към къщата на Трент бяха минали покрай няколко такива ферми, пред които имаше големи купи сено, косачки и ниски продълговати конюшни. Тесните улички бяха осеяни с тлъсти фъшкии — мълчаливи знаци, оставени от обречените на изчезване животни. Стоун за малко не стъпи в една от тях, докато слизаше от колата, която Анабел беше взела под наем.

Стигнаха до колоната с телефонната кутия. В продължение на пет минути Стоун оглежда вградената в нея алармена инсталация, чието изключване му отне още пет. Отделил последната жичка, той подхвърли през рамо:

— Да опитаме онзи прозорец, тъй като вратата най-вероятно е залостена. Нося инструменти, но по-добре да пробваме най-лесния достъп.

Но посоченият прозорец се оказа със заковани капаци.

Насочиха се към задната част на къщата и в крайна сметка откриха прозорец без капак, затворен с обикновени резета. Стоун изряза стъклото, промуши ръката си и свали резетата. Минута по-късно вече бяха в коридора, който водеше към кухнята. Стоун беше пръв с фенерче в ръка.

— Не е лошо, но е някак неуютно — отбеляза Анабел. Обзавеждането на Трент наистина беше спартанско — столове, маси и нищо повече. А кухнята се оказа абсолютно празна.

— Той е ерген и вероятно предпочита да се храни навън — рече Стоун.

— Откъде ще започнем?

— Нека проверим дали има кабинет. Повечето вашингтонски чиновници си носят работа у дома.

Откриха кабинета, но той също се оказа почти празен, както и останалите помещения в къщата. Никакви папки, никакви документи. На кантонерката зад писалището имаше няколко снимки. Стоун се наведе над една от тях, на която се виждаше едър мъж с открито лице, гъсти вежди и побеляла коса, застанал редом с дребен и слаб мъж, рошав, с уплашено лице, на което се открояваха чифт огромни кафяви очи.

— Едрият е Боб Брадли, а този до него е Трент — каза той.

— Прилича ми на язовец! — сбърчи нос Анабел, после изведнъж застина на място и се ослуша. — Каква беше тази вибрация?

— Телефонът ми, по дяволите! — изпъшка Стоун, измъкна апаратчето и се втренчи в екрана. — Кейлъб. Какво ли са открили?

Така и не успя да получи отговор на въпроса си, защото загуби съзнание от тежък удар в тила.

Анабел успя да изпищи миг преди някаква много силна ръка да притисне влажен парцал към лицето й. Вдъхна химическите изпарения и започна да се свлича. В последния миг преди да припадне, успя да зърне фигурите на двама мъже с черни маски, отразени в стенното огледало. Единият държеше нея, а другият се беше навел над Стоун. Зад тях се виждаше трети. Това беше човекът от снимката, Албърт Трент. Той се усмихваше, без да си дава сметка, че тя вижда отражението му в огледалото. Няколко секунди по-късно клепачите й потрепнаха и се затвориха, а тялото й се отпусна.

Изпълнявайки инструкциите, единият от мъжете свали часовника от китката на Анабел. Сийгрейвс вече разполагаше с една от ризите на Стоун. Тези вещи щяха да намерят място в колекцията му, въпреки че нямаше да умъртви лично техните притежатели. Достатъчно основание за това беше фактът, че е организирал операцията по отстраняването им. Беше много доволен от ризата, която щеше да бъде първа по рода си в колекцията. Никога досега не беше убивал агент с индекс „три шестици“ и по тази причина възнамеряваше да я постави на видно място.