Дейвид Балдачи
Колекционерите (52)

52

В десет сутринта на другия ден Стоун и Милтън се появиха в Клуба на федералистите и бяха поканени в кабинета на управителя.

Човекът огледа новите лични карти, изработени предната вечер на лазерния принтер на Милтън, после вдигна глава и с леко раздразнение попита:

— Роднините на Брадли в Канзас са ви наели да разследвате убийството, така ли? Но с това вече се занимават полицията и ФБР, които всеки ден са тук!

— Семейството иска свое разследване — меко поясни Стоун, облечен в тъмен костюм и вратовръзка също като Милтън, който беше прибрал дългата си коса под широкопола шапка, която категорично отказа да свали. — Сам разбирате, че хората изпитват недоволство от бавните действия на властите.

— Не мога да ги осъждам, след като полицията все още не е заловила убиеца — кимна управителят.

— Ако желаете да проверите акредитацията ни, можете да се свържете с тях — добави Стоун и му подаде някаква картичка. — Мисис Брадли се възстановява от шока в чужбина, но бихте могли да се свържете със семейния им адвокат в Мериленд.

На картичката беше изписан номерът на Милтън, а телефонният му секретар щеше да отговори с предварително записано послание на семейния „адвокат“.

— Не, няма нужда — махна с ръка управителят. — Какво искате да знаете?

— Защо Брадли беше в клуба през фаталната вечер?

— Частно парти. Щяха да празнуват назначението му за председател на Камарата.

— Разбирам. Кой го организира?

— Някой от сътрудниците му, предполагам.

— Име?

— Не си спомням. Получихме инструкциите по факса. Май искаха да бъде изненада.

— Застреляха го пред вратата на залата, така ли?

— Наричаме я „Залата на Джеймс Мадисън“. Нали знаете, един от авторите на идеята за федерация. Ако желаете, мога да ви я покажа.

Той ги заведе в просторното помещение с прозорци към улицата. Стоун пристъпи към един от тях и огледа последния етаж на насрещната сграда с широки прозорци. Опитното му око веднага оцени идеалната траектория за стрелба, която свидетелстваше не само за професионализъм, но и за добра предварителна информация на извършителя.

— А защо Брадли се появи именно тук? — попита той.

— О, трябваше да присъства на тост в своя чест — отговори управителят, потърка някакво петънце върху полицата на мраморната камина и с гримаса добави: — Беше ужасно. Застреляха го в момента, в който сенатор Пиърс приключи приветствието си. Кръвта беше навсякъде, изключително скъпият персийски килим беше съсипан. Струваше ни цяло състояние да го изперем и да възстановим шарките му — нещо, което полицията ни позволи съвсем наскоро. Отначало не ни даваха дори да го пипаме, защото бил веществено доказателство. Хората бяха принудени да минават покрай него и да гледат ужасните кървави петна. Трябва да ви кажа, че оттогава посещенията на членовете рязко намаляха.

— Кой е собственикът на сградата отсреща? — попита Милтън.

— Не знам, но предполагам, че полицията вече е установила това. Преди време беше частен дом, а после — художествена галерия. От пет години насам е празна и само дразни окото, но нищо не може да се направи. Чух, че ще я преустройват на отделни апартаменти, но ремонтът все още не е започнал.

— Кой покани Брадли в залата за приветствието? — попита Стоун.

— Не съм сигурен — замислено промърмори управителят. — Имаше много хора, а и аз не бях пряко ангажиран с тази част от празненството. В момента на изстрела бях до прозореца и куршумът изсвири край ухото ми. Дни наред не бях на себе си.

— О, не се и съмнявам — съчувствено кимна Стоун. — Дали някой друг може да ни даде повече информация?

— Един от сервитьорите и барманът, които обслужваха залата. В момента и двамата са на работа, можете да поговорите с тях.

Барманът не знаеше нищо, но сервитьорът, млад човек на име Том, каза:

— Доколкото си спомням, един от сътрудниците на Брадли покани гостите в залата. Аз тръгнах да ги събирам от другите помещения, а той отиде да доведе конгресмена.

— Помните ли кой беше този сътрудник?

— Не, съжалявам. Имаше много хора, а и той не си каза името.

— Но беше мъж, така ли? — Стоун изчака кимването на Том и извади няколко снимки. — Не беше ли някой от тези? — Пръстът му се насочи към Денис Уорън. — Това е началникът на канцеларията на Брадли, който би трябвало да поеме организацията на церемонията.

— Не, не беше той.

— Може би този? — попита Стоун и вдигна снимката на Албърт Трент. — Той също е бил отговорна фигура в екипа на Брадли.

— Не. — Очите на Том се плъзнаха по останалите снимки и спряха на една от тях. — Този беше. Сега си спомням. Действаше много професионално.

Стоун се втренчи в лицето на Майкъл Ейвъри, сътрудник на Брадли в Комисията по разузнаването.

С това визитата им в Клуба на федералистите приключи.

— А сега какво? — попита Милтън, след като се озоваха на улицата.

— Сега ще си поговорим с някои хора, които са работили за Брадли.

— Но не с Ейвъри, така ли? Това няма ли да го подплаши?

— Няма. Ще поговорим с Трент или с Уорън.

— Но на тях не можем да им се представим като детективи на семейството — загрижено го погледна Милтън.

— Не, на тях ще им кажем истината.

— Коя истина?

— Че разследваме смъртта на Джонатан Дехейвън.

Стоун откри в указателя номера на Денис Уорън. Той си беше у дома и прие да разговаря с тях. После добави, че е чул за смъртта на Дехейвън, но не го е познавал лично.

— Срам ме е да си призная, но изобщо нямам читателска карта — каза с леко притеснение той.

Двамата приятели взеха автобуса за Фолс Чърч, Вирджиния, където живееше Уорън. Къщата се намираше в стар квартал, беше с олющена фасада и отдавна неокосена трева отпред. Личеше, че собственикът й не си пада по градинарството.

Но вътре тя се оказа добре обзаведена и много уютна. И буквално затрупана с книги въпреки изявлението на домакина, че няма читателска карта. А пръснатите в антрето маратонки и якета в ярки цветове подсказваха, че този човек е баща на тинейджъри.

Самият Денис Уорън беше висок и закръглен, с изтъняла кестенява коса и надупчено от шарка лице. Бледата, почти прозрачна кожа беше доказателство за десетилетия държавна служба на изкуствено осветление. Той покани гостите си в просторна и доста разхвърляна всекидневна.

— Не обръщайте внимание на бъркотията, но с трима синове между четиринайсет и седемнайсет не можеш да имаш нито собствен дом, нито личен живот — каза той. — Аз съм човек, който е в състояние да се изправи пред Генералния щаб или министъра на отбраната с аргументирани предложения относно геополитическата стратегия на нашите разузнавателни служби, но съм напълно безпомощен, когато искам синовете ми да се къпят редовно и да не ядат само чийзбургери.

— Доколкото ни е известно, вие сте били сътрудник на Комисията по разузнаването — започна Стоун.

— Вярно — кимна домакинът. — Напуснах я заедно с Брадли, когато беше избран за председател. Но в момента съм безработен.

— Заради смъртта му ли? — попита Милтън.

— Да. Той искаше да работя за него и аз го вършех с удоволствие. Беше голяма личност, честен и твърд като скала. Страната ни се нуждае от хора като него.

— Нямахте ли възможност да останете на работа в Комисията по разузнаването? — попита Стоун.

— Подобен въпрос изобщо не беше повдигнат. Брадли искаше да остана с него и аз с желание го направих. В тази страна има само един председател на Камарата и само един началник на неговата канцелария. Това означава много работа и изключително внимание от страна на всички. А и новият председател на комисията искаше да си назначи свои хора — както обикновено се случва на Капитолийския хълм. Скачени съдове, нали знаете. Всеки върви в комплект с началника си. И когато началникът изчезне, такива като мен си остават у дома. Слава богу, че жена ми е адвокат и може да издържа семейството. Но ако трябва да бъда откровен, ще призная, че след този огромен шок все още не съм започнал да си търся нова работа. — Уорън направи кратка пауза, а проницателните му очи пробягаха по лицата на посетителите. — Споменахте, че разследвате смъртта на онзи човек Дехейвън. Но какво общо има това с Брадли?

— Може би нищо, може би много — неопределено отвърна Стоун. — Чухте ли за убийството на Корнилиъс Бихан?

— Че кой не е чул? — сви рамене Уорън. — Предполагам, че е било огромен шок за съпругата му.

— Вероятно. Дехейвън е бил съсед на Бихан, а убиецът е стрелял от неговата къща.

— Това не го знаех, по дяволите! — стреснато го погледна домакинът. — Но все още не виждам връзката с конгресмен Брадли.

— Честно казано, и аз я търся — призна Стоун. — Вие присъствахте ли на коктейла в деня на убийството?

Уорън кимна.

— Трябваше да бъде израз на почит към стареца, но се превърна в кошмар.

— Видяхте ли какво всъщност се случи? — попита Милтън.

— За съжаление. Стоях до Майк, имам предвид Майк Ейвъри. Изстрелът дойде изневиделица точно когато сенатор Пиърс приключи краткия си тост. Бях вдигнал чашата към устните си, шампанското ме оля целия. Беше ужасно. Прилоша ми като на повечето присъстващи.

— Добре ли познавате Ейвъри?

— Би трябвало, след като десет години работихме заедно, често и денонощно.

— Къде е той сега?

— Безработен е като мен. Навремето и той последва Брадли.

— Научихме, че е бил един от организаторите на тържеството в клуба и на официалния тост.

— Това не е истина. Двамата с него бяхме в списъка на гостите и отидохме там заедно, с една кола.

— Чухме, че той е поканил гостите в залата.

— Аз също. Просто решихме да помогнем.

— На кого?

— На Албърт Трент. Той предложи тоста, защото по принцип е от хората, които се грижат за тези работи. Аз самият съм доста зле със светските маниери.

— Албърт Трент? Той ли беше организатор на събитието?

— Не знам. Но онази вечер със сигурност участваше в организацията.

— И той ли е безработен в момента?

— О, не. Албърт остана на работа в Комисията по разузнаването.

— Нали току-що казахте, че екипът винаги следва своя конгресмен? — учудено го погледна Стоун.

— Обикновено е така. Но Албърт не пожела да напусне и трябва да ви кажа, че Брадли беше доста недоволен от това решение. Особено след като стана ясно, че Албърт се е договорил с наследника му и стана негов най-близък помощник. В кабинета на председателя има много работа и отсъствието му веднага се усети. Това не е никаква тайна, защото оплакванията ни отдавна са публично достояние.

— Но въпреки всичко Брадли го пусна, така ли?

— Явно не знаете що за личност беше Боб Брадли — усмихна се Уорън. — Както вече споменах, той беше изключително достоен, честен и работлив държавник, но човек не може да стигне до такъв пост, ако не е упорит и твърд като стомана. Брадли изобщо не се примири със създалата се ситуация и съм готов да се обзаложа, че ако беше жив, той рано или късно щеше да привлече Албърт в екипа си.

— Но Брадли умря и проблемът изгуби своята актуалност, така ли?

— Естествено. Ние с Майк останахме верни на Брадли и в резултат на това днес сме без работа. Но Албърт му изневери и в момента се радва на топло местенце. Майк има четири деца, а жена му е домакиня. Трент е ерген, без деца. Сам преценете справедливостта на създалата се ситуация.

— Знам какво ще кажеш — подхвърли Милтън, след като напуснаха къщата. — Да открия всичко възможно за Албърт Трент.

— Точно така, всичко — кимна Стоун.

— Мисля, че се очертава достатъчен мотив за убийство — рече Милтън. — Изненадан съм, че полицията не го е видяла, а Уорън няма никаква представа за него.

— Какъв мотив?

— Очевиден, Оливър. Ако Брадли беше жив, Трент щеше да бъде принуден да напусне Комисията по разузнаването. А ако умре, Трент остава на мястото си.

— Значи мислиш, че Трент е убил председателя на Камарата, за да запази службата си? Но спусъка е натиснал друг, защото по време на церемонията нашият човек е бил в залата. От което следва, че е наел някой да свърши работата. Всичко това ми се струва малко прекалено за държавен чиновник на средно ниво. Освен това Уорън твърди, че работата за председателя е далеч по-престижна от мястото на сътрудник в комисията.

— Значи има и нещо друго.

— Точно така. Но ние все още не знаем какво е то.

 

 

Останал в дома си, Денис Уорън набра номера на своя приятел и бивш колега Майк Ейвъри, а малко след това завъртя и още един телефон.

— Албърт? Здрасти, Денис е. Извинявай, че те безпокоя на работното място, но преди малко тук се появиха хора, които ми зададоха доста странни въпроси. Вече звъннах на Майк да го предупредя. Може би не е нищо особено, но реших, че все пак трябва да го знаеш.

— Благодаря ти, Денис — отвърна Трент. — Какво поточно искаха да научат?

Уорън му предаде с няколко думи разговора и добави:

— Казах им, че ти си организирал коктейла в чест на Боб, но си запазил мястото си в комисията.

— Как изглеждаха тези хора? — попита Трент, изслуша описанието на Стоун и Милтън, после въздъхна: — Не ги познавам. Тая работа наистина ми изглежда странна.

— Точно затова реших да те информирам. Надявам се, че не съм им казал нещо, което не би трябвало да знаят.

— Аз нямам тайни — отвърна Трент.

— Хей, Албърт, нали ще ми дръннеш един телефон, ако в комисията се открие свободно място? Писна ми да си въртя палците!

— Непременно. Благодаря, че ми се обади.

Албърт напусна службата си и набра номера на Сийгрейвс от най-близкия уличен телефон.

Малко по-късно двамата се срещнаха в парка на Капитолийския хълм.

— Имаме проблем — обяви Трент.

Сийгрейвс мълчаливо го изслуша и кимна.

— Следващият им ход е ясен.

— Ще се погрижиш ли?

— Аз се грижа за всичко.