Дейвид Балдачи
Колекционерите (47)

47

Анабел очакваше полета, който щеше да я отведе далеч от Атланта. Разучавайки новия си маршрут, тя все още не можеше да преглътне глупостта на Лио. Как беше възможно да допусне подобно нещо? Ако беше имала желание да се разкрие пред Фреди, щеше да го направи сама.

Обявиха полета, но тя изчака пътниците да образуват малка опашка на изхода за отвеждане. Летеше с първа класа и нямаше проблем да заеме мястото си, без да чака, но по стар навик пожела да разгледа лицата на хората, с които щеше да пътува. Опашката изтъня и тя се наведе за сака си. Още във Вашингтон беше изхвърлила почти всичките си дрехи. Никога не даваше куфарите си на багаж, защото знаеше, че това е покана за преследвачите. Когато стигнеше до крайната точка на пътуването си, щеше да има достатъчно време да си купи нови дрехи.

Насочи се към изхода за заминаващи пътници. Погледна окачения на тавана телевизионен монитор, по който течеха новините на Си Ен Ен, и краката й изведнъж промениха посоката си, а очите й се напрегнаха да прочетат бягащата лента под лицето на говорителя. Ветеранът от Виетнам Рубън Роудс арестуван. Доставчикът на Министерството на отбраната Корнилиъс Бихан и неизвестна жена застреляни от къщата в съседство с неговата. Роудс е заподозрян…

— Господи! — прошепна Анабел.

— Последно повикване за полет 3457 до Хонолулу — включи се близкият високоговорител. — Молим пътниците за директния полет 3457 до Хонолулу да се явят на изхода за отвеждане към самолета!

Тя погледна към изхода. Отпред нямаше никой и служителите се готвеха да го затворят. Очите й се върнаха на монитора. Изстрели от съседната къща? Бихан убит, а Рубън арестуван. Какво ставаше, по дяволите? Трябваше да разбере.

След което мислите й изведнъж потекоха в друга посока. Това не е твоя грижа, Анабел. Трябва да изчезнеш, защото Джери Багър е по дирите ти. Остави онези момчета да се оправят. Няма начин Рубън да е застрелял Бихан, нещата ще се изяснят. А дори и да не се изяснят, проблемът не е твой. Не е твой!

Но краката й отказаха да помръднат. Никога досега не беше изпитвала подобна нерешителност.

— Последно повикване за полет 3457. Следва затваряне на изхода.

— Тръгвай, Анабел! — прошепна отчаяно тя. — Тръгвай, да те вземат мътните! Тази битка не е твоя. Не дължиш нищо на тези хора! На Джонатан също!

Очите й проследиха как остъклената врата се затръшва, а униформената служителка тръгва към друг изход. Десет минути по-късно видя как големият „Боинг 777“ плавно се отлепи от ръкава и излетя точно по разписание. Анабел се насочи към най-близкото гише и си запази място за първия полет за дестинацията, която щеше да я постави в опасна близост до Джери Багър и моторната му резачка. Изобщо не знаеше защо го прави, но се подчиняваше на внезапния импулс дълбоко в душата й.

 

 

Настанил се удобно в домашния си кабинет, Албърт Трент довършваше част от нещата, които не успя да приключи в службата и които бяха свързани с позицията му в Комисията по разузнаване към Камарата на представителите. Вече дълги години беше член на тази комисия и беше наясно с всички аспекти на разузнавателната дейност — най-вече с онези от тях, които съответните институции споделяха със своя най-висш надзорен орган. Приглади косата си, довърши кафето и сандвича в чинийката пред себе си, после прибра документите в куфарчето си и слезе на паркинга, където го чакаше скромна хонда с две врати. Надяваше се, че след пет години, а може би и по-рано ще седи зад волана на далеч по-престижен автомобил — да речем, в Аржентина или в Южния Пасифик. Беше чувал, че там е истински рай.

Бе твърдо решен да удвои милионите, натрупани в тайната му банкова сметка, защото тайните, които продаваше Роджър Сийгрейвс, се котираха изключително високо. Нещата бяха коренно различни от времето на Студената война, когато шпионите оставяха сведенията си в предварително уговорен тайник, прибираха си двайсетте хилядарки и изчезваха. Хората, с които днес контактуваше Сийгрейвс, работеха само със седемцифрени числа, но срещу парите си изискваха много повече. Трент никога не го беше питал какви източници използва и кои точно са купувачите му. Първо, защото нямаше да получи отговор и, второ, защото не искаше да знае. Единственото, което го интересуваше, беше да получи информацията от Сийгрейвс и да я препрати към следващото звено. А начинът, по който го правеше и с който всъщност се изчерпваше цялото му скъпоплатено участие в тази операция, беше единствената причина, поради която Сийгрейвс беше приел да работи с него. Въпреки това двамата направиха отличен екип, който се превърна в една от главните причини за тежкото състояние на американското разузнаване в момента.

Разбира се, това състояние не оставаше незабелязано от правителството. Многобройна армия от опитни и заредени с енергия агенти на контраразузнаването правеха всичко възможно да разкрият схемата, по която секретните сведения изминаваха пътя от разузнавателните централи до вражеските щабове. Благодарение на служебното си положение Трент беше запознат с част от тези усилия. Агентите, с които разговаряше, нямаха никакви основания да подозират, че този държавен чиновник с лошо подстригана коса, който живееше в евтина къща, караше осемгодишна хонда и получаваше ниска заплата, на практика бе част от дълбоко законспириран шпионски екип, който обезсмисляше голяма част от дейността на американското разузнаване.

Несъмнено властите вече бяха наясно, че става въпрос за информатор, който действа на изключително високо ниво, но при наличието на петнайсет разузнавателни централи с щат от около 120 000 служители и общ бюджет от над 50 милиарда долара годишно, прословутата игла в купата сено ставаше абсолютно неоткриваема просто защото купите бяха твърде много. Освен това Трент вече беше имал възможност да се убеди в смразяващата кръвта ефикасност на Роджър Сийгрейвс, който не пропускаше нищо, дори и най-незначителните подробности.

 

 

Малко след първите контакти помежду им Трент потърси информация за този човек, но не откри абсолютно нищо. Което означаваше, че професионалната кариера на Сийгрейвс през годините е нарочно засекретена и едва ли някой можеше да се добере до нея. Това откритие го накара да потръпне и да вземе твърдото решение никога да не се изпречва на пътя му. Защото само по този начин можеше да остарее богат и да прекара остатъка от живота си на някое далечно и по-добро място.

Стиснал волана на раздрънканата хонда, Трент направи опит да си представи как ще изглежда този живот. Несъмнено щеше да бъде различен, коренно различен, въздъхна той. Изобщо не го интересуваше колко живота ще бъдат погубени от алчността му, защото предателите никога не изпитват подобни угризения на съвестта.

Малко след като Стоун се прибра след срещата с Мерилин Бихан, на вратата се почука.

— Здравей, Оливър — усмихна се насреща му Анабел.

Без да показва изненада от внезапното й завръщане, Стоун мълчаливо се отдръпна, за да й направи път да влезе, и махна към плетените столове пред камината.

— Как мина пътуването? — любезно попита той.

— Прекъснах го.

— Наистина ли?

— Каза ли на приятелите си, че съм заминала?

— Не.

— Защо?

— Защото знаех, че ще се върнеш.

— Е, сега вече успя да ме ядосаш! — трепна тя. — Нима си въобразяваш, че ме познаваш?

— Явно те познавам, след като отново си тук.

— Признавам, че ти си най-странният гробар, когото съм виждала — изгледа го втренчено тя.

— А си виждала доста, нали?

— Разбрах какво е станало с Рубън.

— Полицията все още не знае, че е на погрешна следа.

— Трябва да го измъкнем от затвора!

— Работим по въпроса, а Рубън се чувства добре. Убеден съм, че няма да има проблеми там. Виждал съм със собствените си очи как просва петима здравеняци по време на кръчмарска свада. Притежава огромна физическа сила, освен това владее всички похвати на юмручния бой. Лично аз винаги съм се възхищавал на такива качества.

— Но все пак си е намерил майстора в къщата на Джонатан — отбеляза Анабел.

— Да, така е.

— Но защо? Защо са ликвидирали Бихан?

— Защото е разбрал как е умрял Джонатан — отвърна Стоун и накратко й предаде разговора си с Мерилин Бихан.

— Значи премахват Бихан и лепват убийството на Рубън, който се оказва на удобното място?

— Вероятно са го засекли да влиза и излиза от къщата, след което са преценили, че таванът е отлично място за стрелба. Със сигурност са знаели, че Бихан винаги кани гостенките си в онази спалня.

— Изправени сме срещу сериозен противник — въздъхна Анабел. — Какво мислиш да правим?

— За начало ще прегледаме записите на охранителните камери в хранилището.

— По пътя насам помислих по въпроса и смятам, че открих начина — кимна младата жена.

— Не съм се съмнявал в това — отвърна Стоун, помълча малко и добави: — През цялото време подозирах, че няма да се справим без теб. Всъщност бях абсолютно сигурен.

— Не ме четкай, ако обичаш. Все още не сме свършили работата.

Замълчаха.

Анабел се извърна към прозореца и тихо промълви:

— Господи, колко спокойно е тук.

— При всичките тези мъртъвци? — вдигна вежди Стоун. — Аз самият се чувствам леко потиснат.

Тя се усмихна и стана.

— Ще се свържа с Кейлъб, за да споделя идеите си.

Стоун също стана, протегна се и изпъшка:

— Страхувам се, че старите ми кокали вече протестират и срещу такива елементарни физически усилия като косенето на трева.

— Вземи аспирин. Ще ти се обадя, след като се настаня.

Стоун я изчака да мине покрай него към вратата и тихо подхвърли:

— Радвам се, че се върна.

Без да дава вид, че го е чула, Анабел се качи в колата си и потегли.