Дейвид Балдачи
Колекционерите (40)

40

— Тази сутрин изглеждаш особено доволен, Албърт — подхвърли Сийгрейвс, настанил се срещу бюрото на Трент с картонена чаша кафе в ръка.

— Вчера борсата затвори при много добри показатели — кимна домакинът. — И моят пенсионен фонд наистина изглежда добре.

— Браво — рече Сийгрейвс и плъзна лист хартия към него. — Това пък са последните показатели на ЦРУ. Брифингът ще бъде проведен на две високи нива. Твоите хора ще анализират информацията в рамките на една седмица, след което ще организираме преките преговори.

Трент пое листа.

— Ще проверя програмата на участниците и след това ще ти предложа дати. — Пръстът му почука по хартията. — Някакви изненади тук?

— Сам ще ги провериш.

— Бъди спокоен, винаги го правя.

Това означаваше, че Трент щеше да анализира информацията у дома си, а малко по-късно щеше да му предостави всичко необходимо за прехвърлянето на откраднатите от АНС сведения на следващото ниво.

Сийгрейвс излезе от сградата на Капитолия и се спусна тичешком по стълбите. Това му даваше време за размисъл. Шпионите носеха информацията си направо в парка, предпочитайки да прибират хонорара си в брой, а не от тайници или пощенски кутии — местата, на които най-често ги арестуваха. Няма начин, поклати глава той. Никога не би позволил да го изправят до стената в ЦРУ като онзи нещастник Олдрич Еймс и още куп глупаци, които си играят на шпиони. В ролята си на официален правителствен убиец той изпилваше нещата до най-малката подробност. А в ролята си на шпионин не виждаше причини да променя оперативните си методи.

В момента беше зает именно с подробностите. Току-що беше получил доста обезпокоителна информация от своя човек във „Файър Контрол“: снощи в един от складовете на компанията били заловени двама нарушители, но по-късно охранителната фирма била принудена да ги предаде на ФБР. Използвайки контактите си в Бюрото, Сийгрейвс установи, че такъв арест не е регистриран. Информаторът беше добавил, че охранителите са засекли и трети човек, избягал от района на склада с очукан шевролет, модел „Нова“. Описанието на човека и на автомобила му отговаряше на субект, който Сийгрейвс познаваше добре, въпреки че никога не го беше виждал. Сега е времето да се сложи точка на неприятната ситуация, реши той. Защото в неговия свят на прецизно изпипани детайли никога не се знаеше кога една среща лице в лице ще се окаже наистина полезна.

 

 

Кейлъб пристигна на работното си място доста рано, но се оказа, че е изпреварен от Кевин Филипс, изпълняващия длъжността директор, който вече отключваше читалнята. Размениха си няколко фрази за Джонатан и текущите проекти в библиотеката, след което Кейлъб пожела да узнае дали Филипс е чул нещо ново за подмяната на противопожарната система.

— Нищо — поклати глава човекът. — Съмнявам се, че изобщо са информирали Джонатан за предстоящите промени или пък за използвания в системата газ.

— Няма какво да се съмняваш — промърмори под нос Кейлъб, сбогува се с шефа си и дръпна едно от чекмеджетата на малкото си бюро. Обърна гръб на охранителната камера, пъхна в джоба си малка отвертка и фенерче писалка, след което влезе в хранилището. Изкачи на един дъх стълбите до мецанина и се насочи към решетката на климатичната инсталация, стараейки се да не гледа към мястото, на което беше издъхнал приятелят му. Развинти болтчетата и със задоволство установи, че са съвсем нови, сякаш някой наскоро ги беше подменил. Остави решетката на пода и насочи фенерчето към вътрешността на шахтата. Отначало не забеляза нищо необикновено, но при третия оглед я видя: малка дупчица в насрещната бетонна стена. В нея вероятно е имало винт, на който е била окачена камерата. Върна решетката на мястото й и внимателно я огледа. Съдейки по положението на дупката и наклона на процепите, стигна до заключението, че камерата е обхващала цялото помещение.

Завинти болтчетата обратно и побърза да напусне хранилището. Долу набра номера на Стоун и докладва за откритията си. После седна зад бюрото с намерението да се залови за работа, но в същия момент вратата се отвори.

— Здрасти, Монти — позна посетителя той. — Какво ми носиш?

Старши реставраторът Монти Чеймбърс тръгна към бюрото с няколко книги в ръце. Беше облечен в зелена работна престилка, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите.

— „Доктрината“ и „Бележникът на полицая“ — скъпернически процеди реставраторът.

— Ама ти си свършил огромна работа! — възкликна Кейлъб. — Аз дори не знаех, че „Доктрината“ е дадена за реставрация.

„Доктрина бреве“ на Хуан де Зумарага, първия епископ на Мексико, беше отпечатана през 1544 година и имаше славата на най-старото пълно печатно издание в Западното полукълбо, оцеляло през вековете. А „Полицаят“ беше отпечатан през 1710 година.

— Кевин Филипс направи поръчката още преди три месеца — обясни Чеймбърс. — Дребна работа, ама аз я забавих. Ти ли ще ги занесеш в хранилището, или аз да го направя?

— Какво? О, аз ще имам грижата, благодаря. — Кейлъб внимателно пое старателно опакованите книги от ръцете на колегата си и ги сложи върху бюрото. Направи опит да не мисли за малкото съкровище с историческа стойност, което беше отпечатано в периода между „Доктрината“ и „Полицая“ и с което беше получил възможност да се разпорежда.

— Скоро ще ти донеса и онзи Фокнър — увери го Чеймбърс. — Малко ще се забавя, защото става въпрос за влага, която се обработва изключително трудно.

— Няма проблем, благодаря ти — кимна Кейлъб, после изведнъж вдигна глава към гърба на реставратора. — Чакай малко, Монти.

— Казвай — обърна се Чеймбърс и в гласа му се долови леко нетърпение.

— Да си проверявал напоследък нашето копие на Масачусетския псалтир?

Ужасната мисъл се беше появила горе, в хранилището, а тук, в присъствието на редките издания, донесени от Монти, изведнъж се прояви под формата на този странен въпрос.

— Масачусетският псалтир ли? — подозрително го изгледа Чеймбърс. — Защо питаш? Нещо не е наред ли?

— Не, не. Просто ми хрумна, че от доста време не съм го поглеждал. Всъщност от години.

— Аз също. Но човек не може да ходи да проверява псалтира просто ей така. Нали знаеш, че се съхранява в раздела за национални богатства?

Кейлъб кимна. Той имаше право на достъп до абсолютно всички книги в хранилището, но псалтирът и още няколко редки издания попадаха в категорията „Национално богатство“ и бяха обект на строго съхранение. Всички бяха номерирани и се намираха в изолирана част на хранилището, откъдето в случай на война или природно бедствие можеха да бъдат транспортирани в специални скривалища. Естествено, с надеждата, че ще останат хора, които да им се наслаждават.

— Отдавна им казвам, че трябва да поправим корицата и да сменим обшивката, но няма кой да ме чуе — продължи с необичайна словоохотливост Чеймбърс. — Псалтирът плаче за реставрация. Не знам защо никой не проявява желание да поработим върху него. Иначе едва ли ще издържи още дълго. Защо не им го кажеш?

— Ще го сторя, Монти, благодаря.

Реставраторът си тръгна, а Кейлъб се запита какво да прави. Ами ако се окажеше, че екземплярът на псалтира действително липсва? Господи, само това не! Лично той не беше виждал книгата поне три години, а тя със сигурност много приличаше на онази, която откри в колекцията на Джонатан. Шест от всичките единайсет известни екземпляра бяха непълни и в различна степен невъзстановими. Но екземплярът на Джонатан беше пълен, макар и в доста плачевно състояние — също като този на библиотеката. По всяка вероятност Кевин Филипс нямаше да се възпротиви на една проверка, стига Кейлъб да бъде достатъчно убедителен в искането си. Може би щеше е най-добре да използва аргументите на Монти.

Вписа в компютъра връщането на реставрираните книги и отиде да ги заключи в хранилището. А след това се обади на Филипс. Макар и леко озадачен, шефът на отдела не се възпротиви на молбата му. Кейлъб благоразумно взе със себе си един от сътрудниците в библиотеката и отиде да извади книгата. Краткият оглед го увери, че Чеймбърс е прав — псалтирът действително се нуждаеше от реставрация. Но нямаше как да бъде сигурен, че това е екземплярът, който беше виждал преди три години. Много приличаше на него, но приличаше и на онзи от колекцията на Джонатан. Ако Джонатан по някакъв начин беше успял да изнесе оригиналното притежание на библиотеката, заменяйки го с фалшификат, то книгата, която Кейлъб беше разглеждал преди три години, нямаше как да е оригинална.

Не, не е пълна глупост! Библиотеката използваше специален идентификационен код на всичките си редки издания, поставен върху точно определена страница. Забързано прелисти книгата и го откри. Но въздишката на облекчение беше кратка, тъй като веднага си даде сметка, че кодът също можеше да бъде фалшифициран, особено от експерт като Джонатан. Но дали екземплярът в неговата колекция имаше същия код? Това трябваше да се провери. Присъствието му автоматично щеше да докаже, че Джонатан е извършил кражба от библиотеката на Конгреса. И какво щеше да стане със самия него? Прокле деня, в който го обявиха за изпълнител на литературното завещание на Дехейвън. А аз си мислех, че ме харесваш, Джонатан!

Останалата част от следобеда прекара в работа над молбите на неколцина учени и един известен колекционер. В допълнение проведе два международни разговора с университети в Англия и Швейцария и обслужи неколцина посетители на читалнята.

Днес тук се появиха както Джуъл Инглиш, така и Норман Джанклоу. Те никога не разговаряха помежду си, въпреки че бяха на една възраст и еднакво запалени колекционери. На практика правеха всичко възможно да се отбягват. Кейлъб знаеше как се роди враждата между тях, всъщност това беше едно от най-болезнените му преживявания в службата. Един ден Инглиш изрази пред Джанклоу възхищението си от поредицата на Бийдъл „Романи за десет цента“, но старецът реагира, меко казано, странно. Кейлъб все още помнеше думите му съвсем ясно: „Изданията на Бийдъл са пълен боклук, станиолчета от бонбони за масовия малоумник, при това лоши станиолчета!“

Разбира се, Джуъл Инглиш не прие добре тази жлъчна забележка по отношение на голямата страст на живота й. И нямаше никакво намерение да я подмине току-така. Наясно с любимия автор на Джанклоу, тя язвително подхвърли, че Хемингуей в най-добрия случай е второразреден драскач, който използва опростено до крайност слово, защото не познава друго. А фактът, че получил Нобелова награда, предизвикал дълбокото й разочарование и обезценил наградата в нейните очи. Накрая тя бе наляла още масло в огъня, добавяйки, че Хемингуей не е достоен дори да лиже правените по поръчка обувки на Франсис Скот Фицджералд (Кейлъб още помнеше как се сви от смущение при тези думи), след което бе намекнала, че мъжкарят ловец и рибар Брнест Хемингуей е имал явни предпочитания към мъжете пред дамите — колкото по-млади, толкова по-добре.

Лицето на Джанклоу бе станало моравочервено като пред инфаркт. Това беше единственият случай в кариерата на Кейлъб, в който се бе наложило да настанява двама посетители на библиотеката в отделни помещения. При това и двамата на почетна възраст, отдавна прехвърлили седемдесет. Нещата вървяха към физическа разправа и той бе побързал да прибере редките издания, които лежаха на масите пред тях, тъй като имаше опасност те да бъдат използвани като оръжие. След което им бе изнесъл кратка лекция за правилата на поведение в научно заведение и бе заплашил, че ще им отнеме читателските карти. Джанклоу го бе изгледал така, сякаш се готвеше да му друсне един юмрук, но той не бе отстъпил — сигурен, че лесно ще се справи със стареца.

Кейлъб вдигна глава и огледа залата, сякаш за да се увери, че ситуацията няма да се повтори. Но Джанклоу се беше задълбочил в книгата си с блажено изражение на лицето, а моливът му изписваше листа пред него. От време на време спираше, за да избърше с кърпичка дебелите лупи на очилата си. И Джуъл Инглиш се беше вглъбила в книгата пред себе си. В един момент, сякаш усетила погледа му, тя вдигна глава и му направи знак да се приближи.

Изчака го да седне до нея и с напрегнат шепот подхвърли:

— Нали помните онова издание на Бийдъл, за което ви бях споменала?

— Да — кимна Кейлъб. — Номер едно, нали?

— Вече го имам! — тържествуващо се усмихна възрастната дама и безшумно плесна с ръце. — Имам го!

— Прекрасно, моите поздравления. Предполагам, че е в добро състояние.

— О, да. В противен случай щях да поискам помощта ви. Искам да кажа, вие сте експертът, нали?

— Е, чак пък толкова — скромно промърмори той.

Възлестата ръка на старата дама стисна пръстите му с изненадваща сила.

— Нали ще дойдете да го видите някой ден?

Той направи опит да издърпа ръката си, но тя я държеше здраво.

— Ами… Ще трябва да проверя програмата си. Ето какво ще направим: при следващото ви посещение ще ми предложите няколко дати, а аз ще видя кога мога да бъда на разположение…

— Аз съм винаги свободна, Кейлъб — кокетно рече старата дама и изкуствените й мигли почти докоснаха лицето му.

— Това е чудесно — промърмори той и направи нов безуспешен опит да освободи ръката си.

— Защо не уточним датата още сега? — трепетно прошепна тя.

Обзет от отчаяние, Кейлъб хвърли поглед към Джанклоу, който беше вдигнал глава и подозрително ги наблюдаваше. Те двамата по принцип се биеха за вниманието на Кейлъб — като гладни вълци за кокал. Ако през следващите няколко минути не го удостоеше с вниманието си, старецът щеше да му се цупи месеци наред. Но в момента, срещнал погледа му, Кейлъб беше осенен от внезапна мисъл.

— Джуъл — тихо подхвърли той. — Сигурен съм, че ако поканите Норман, той с удоволствие ще хвърли едно око на вашето издание на „Бийдъл“. Той положително съжалява за последното спречкване между вас.

Тя моментално пусна ръката му и отсече:

— Не контактувам с неандерталци!

После стана, демонстративно отвори чантата си под носа му, за да огледа съдържанието й, и с горда стъпка напусна залата.

Кейлъб се усмихна, разтърка изтръпналата си ръка и отиде да отдели няколко минути на Джанклоу, благославяйки го наум за помощта да се отърве от Инглиш. След това отново седна на работното си място.

Но мислите му продължаваха да се връщат към тайнствения екземпляр на псалтира на мъртвия Дехейвън, към Боб Брадли и Корнилиъс Бихан — богатия производител на оръжие, който по всяка вероятност беше убил съседа си.

Господи, къде отиде спокойствието, на което се надявах при постъпването в библиотеката? — мрачно въздъхна той. Не беше ли по-добре да отиде на работа в ЦРУ, за да има поне малко свободно време?