Дейвид Балдачи
Колекционерите (33)

33

— Реджайна Колинс — отривисто обяви Анабел и подаде визитката си. — По телефона поисках среща с мистър Келър.

Двамата с Милтън се появиха в приемната на архитектурната фирма „Келър и Махоуни“, разположена във висока каменна сграда близо до Белия дом. Тя беше облечена в елегантен черен костюм с панталон, който контрастираше приятно с просветлената й червеникава коса. До нея Милтън разделяше неудобството си между оранжевата вратовръзка и опашката, в която Анабел бе прибрала дългата му коса; той непрекъснато я опипваше с пръсти.

Минута по-късно в приемната се появи висок, прехвърлил четирийсет мъж с къдрава сива коса. Беше облечен с маркова раирана риза с навити ръкави, а панталоните му се крепяха от зелени тиранти.

— Мис Колинс? — приближи се с протегната ръка той, а Анабел му подаде визитката си.

— Много ми е приятно, мистър Келър — усмихна се тя. — Благодаря ви, че ни приехте веднага. Асистентът ми трябваше да се свърже с вас още преди да напуснем Франция, но… — Направи лека гримаса и махна към Милтън. — Нека ви представя новия си асистент Леели Хейнс…

Милтън успя да промърмори някакъв поздрав и да стисне ръката на архитекта, но в поведението му се долавяше смущение.

— Моля да ни извините, но все още сме под влиянието на часовата разлика — побърза да добави Анабел. — Обикновено вземаме следобедния полет за Вашингтон, но за днес нямаше места и се наложи да станем още преди разсъмване парижко време. Трябва да призная, че ни се отрази доста зле…

— Не се притеснявайте, знам за какво говорите — любезно отвърна Келър. — Моля, заповядайте.

Въведе ги в кабинета си и ги покани да седнат край малка заседателна маса.

— Зная, че сте зает човек и затова ще премина направо към въпроса — започна Анабел. — Както споменах по време на телефонния ни разговор, аз съм изпълнителен директор на ново архитектурно списание, което ще се разпространява в Европа.

— Le Balustrade — кимна Келър, хвърлил кратък поглед на отпечатаната едва тази сутрин визитка. — Умно избрано име.

— Благодаря — усмихна се Анабел. — Рекламната агенция изхарчи доста от нашите пари, докато се спре на него. Сигурна съм, че знаете за какво говоря.

— О, да — засмя се архитектът. — И ние минахме по този път, но в крайна сметка решихме просто да сложим имената си.

— Много бих искала и аз да имам подобна възможност.

— Но вие не сте французойка, нали?

— О, това е друга история. Аз съм „трансплантирана“ американка, която се влюби в Париж още като студентка по линията на програма за обмен. Говоря езика, колкото да си поръчам вечеря и бутилка хубаво вино, а вероятно и да се забъркам в неприятности…

Произнесе няколко думи на френски с акцент, който накара Келър да избухне в смях, а след това да признае:

— За съжаление аз не говоря и толкова.

Анабел отвори коженото си куфарче и извади репортерски бележник.

— За тема на първия брой решихме да направим материал за преустройството на сградата „Джеферсън“, реализирано от вашата фирма със съдействието на главния архитект на Капитолия.

— Това беше изключително престижна поръчка — кимна Келър.

— И доста продължителна като реализация, нали? — попита Анабел. — Доколкото ми е известно, тя е продължила от 1984 до 1995 година.

— Виждам, че сте си научили урока — отвърна архитектът. — Но трябва да добавя, че поръчката включваше и реставрация на сградата „Адамс“ на отсрещната страна на улицата, както и почистване и консервация на стенописите в сградата „Джеферсън“. Тази работа отне десет години от живота ми.

— И вие я изпълнихте великолепно. Доколкото съм запозната, нужни са били сизифовски усилия дори само за реставрацията на главната читалня с нейните носещи колони и стени — най-вече на централния свод, чиято конструкция е била далеч от изискванията за безопасност… — Милтън беше изтеглил информацията от интернет, а Анабел я беше прегледала само веднъж просто защото обемът й възлизаше на няколкостотин страници. В погледа, който той й хвърли, се четеше дълбоко смайване, тъй като гостенката говореше гладко и спокойно, сякаш беше на „ти“ с многобройните архитектурни проблеми на старата сграда.

— Е, това наистина е така — кимна архитектът. — Но не бива да забравяме, че сградата е строена преди повече от сто години и за времето си е била истинско архитектурно чудо.

— Признавам, че позлатяването на Факела на знанието в горната част на купола, при това с двайсет и три карата и половина чистота на метала, е едно наистина гениално хрумване — каза Анабел.

— Не бих си приписал заслугите за него — скромно отвърна Келър. — Но той наистина изглежда великолепно на фона на патинирания меден покрив.

— Но бихте си приписали заслугите за използването на най-модерни строителни технологии за укрепването на сградата, нали?

— Това действително го направихме и съм убеден, че тя ще издържи поне още сто години. Трябва да е така, особено ако вземем предвид цената, която надхвърли 80 милиона долара.

— Вероятно няма да ни разрешите да заснемем част от архитектурните планове — предположи Анабел.

— Боя се, че не — въздъхна архитектът. — Нали знаете, изисквания за сигурност…

— Знам, разбира се, но бях длъжна да попитам. А ще можем ли поне да ги зърнем? Много се надявам в нашия репортаж да се долови онзи полъх на гениалност, с който компанията ви е подходила към изпълнението на проекта. А това ще стане по-лесно, ако вие директно коментирате архитектурните планове. Списанието ни ще се разпространява в осем държави. Не искам да кажа, че фирмата ви се нуждае от реклама, но такава няма да й навреди, нали?

— Ни най-малко! — усмихна се Келър. — Още повече, че имаме планове да излезем на международния пазар.

— Значи небето ни е изпратило — усмихна се Анабел.

— Имате ли предпочитания към определен етап от реставрационните работи?

— По принцип проявяваме интерес към всичко, но все пак бихме желали да се спрем на приземието и етажа над него, които също са били трудни за реставриране.

— Всичко беше трудно, мис Колинс.

— Моля ви, наричайте ме Реджайна. Предполагам, че това важи и за преустройството на вентилационната система и климатичната инсталация.

— Най-вече за тях.

— Предчувствам, че ще стане страхотен материал — изгука Анабел.

Келър вдигна телефона и след броени минути вече гледаха архитектурните планове. Милтън зае позиция, която му позволяваше да вижда всички детайли, след което включи онези уникални клетки на паметта си, които малцина смъртни бяха в състояние да използват. Келър се зае с обясненията, а Анабел ловко го насочваше към подземната зала за управление на противопожарната система и климатичната инсталация на хранилището и читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“.

— Значи системата за противопожарна безопасност е централизирана, а тръбите минават през тези шахти? — попита тя, плъзгайки пръст по чертежите.

— Точно така. Прибягнахме до този способ именно за да използваме тези шахти. В момента тече процедура за смяна на противопожарния компонент.

— Халон 1301 — намеси се Милтън и Анабел го възнагради с одобрителна усмивка. — Чудовището, което яде озоновия слой. И ние имахме проблем с него.

— Наистина е така — кимна Келър.

— А тръбите на вентилационната и отоплителната система стигат до хранилищата около читалнята, така ли? — попита Анабел.

— Да. Поради ограниченото пространство задачата се оказа трудна, но ние вкарахме част от тях директно в носещите колони на хранилището.

— Без да нарушавате функциите им, предполагам — промърмори с уважение Анабел. — Наистина оригинална идея.

Половин час по-късно тя вдигна глава от чертежите и се обърна към „асистента“ си:

— Искаш ли да видиш още нещо, Лесли?

Милтън поклати глава, усмихна се и докосна с пръст челото си.

— Не, всичко вече е тук.

Анабел се разсмя, последвана от Келър.

После направи няколко снимки на любезния домакин и партньора му Махоуни и обеща да им изпрати няколко екземпляра от списанието. Само не се надявайте прекалено много, момчета, посъветва ги мислено тя.

Келър ги изпрати до вратата и любезно предложи:

— Ако възникнат други въпроси, не се колебайте да ми се обадите.

— Нямате представа каква огромна помощ ни оказахте — отвърна с неподправена искреност в гласа Анабел.

— Слава богу, че всичко свърши! — изпъшка Милтън, докато се качваха в наетия форд. — Ръцете ми са толкова потни, че едва отворих вратата на проклетата кола!

— Справи се чудесно, Милтън — похвали го Анабел. — Забележката ти за газа дойде точно навреме и помогна на Келър да се отпусне.

— И аз се почувствах добре, макар че в един момент ми идеше да повърна…

— Забрави, това са обичайните реакции на вражеска територия. Важни бяха коментарите ти — всички навременни и уместни.

— Значи наистина ги хареса, а? — светна лицето на Милтън.

— Мога да кажа, че ти идва отвътре — кимна тя.

— На теб също — погледна я с уважение Милтън.

— Традиционният късмет на новака, нищо повече — подчерта Анабел и включи на скорост.