Дейвид Балдачи
Колекционерите (19)

19

Скочиха в първото свободно такси, като Анабел седна така, че да има максимална видимост на платното зад тях.

— Там ли са? — попита с дрезгав шепот Лио.

— Че къде другаде?

— В един момент реших, че онези мутри ще ме изхвърлят през прозореца! — оплака се той. — Защо винаги става така, че ти играеш доброто ченге, а на мен оставяш ролята на лошото?

— Защото тази роля ти се удава много добре.

— Тоя тип е истински кошмар, същият като едно време! — потръпна Лио. — Видя ли го как счупи ореха с една ръка?

— Голяма работа! Това е банален номер от лош гангстерски филм.

Таксито ги свали пред хотела. Вместо да се насочи към централния вход, Анабел се обърна, прекоси уличното платно и почука на прозорчето на спрелия до тротоара хамър.

— Кажете на мистър Багър, че съм в стая 1412 — подметна тя на здравеняка, който смъкна стъклото. — Предайте му и тази визитка, ако случайно е изхвърлил предишната.

Върна се при Лио и двамата се прибраха в хотела. Минута по-късно Тони се обади по телефона и докладва, че е заел позиция. Анабел му бе купила един от най-скъпите бинокли на пазара и го бе изпратила да наеме стая в хотела срещу „Помпей“, избирайки етаж на едно ниво с кабинета на Багър.

След още десет минути дойде обаждането, което очакваше. Анабел направи знак на Лио, заел позиция пред прозореца. Той извади мобилния си телефон и изпрати кратък есемес на Тони.

Тя протегна ръка към слушалката и махна с другата към Лио.

— Хайде, хайде!

Телефонът продължаваше да звъни. Пет, шест, седем пъти.

На деветия сигнал Лио получи потвърдителен есемес и тя светкавично вдигна слушалката.

— Ало?

— Как успя да засечеш момчетата ми толкова бързо? — недоволно изръмжа собственикът на казиното.

— Когато става въпрос за наблюдение, моят работодател е ненадминат, мистър Багър. Всичко е въпрос на активи и неограничени средства. — Излишно беше да му казва, че е очаквала, че ще ги следят, и ги е видяла през задното стъкло на таксито. При предварителното наблюдение беше установила, че всичките горили на Багър се придвижват с жълти хамъри, които лесно можеха да се засекат.

— Искаш да кажеш, че съм под наблюдение? — заплашително изръмжа онзи.

— Всички сме под наблюдение, мистър Багър. Не бива да си мислите, че правите изключение.

— Стига с това мистър Багър! Откъде знаеш толкова много за номерата, които се въртят из казината? Започвам да подозирам, че поддържаш тесни контакти със света на измамниците.

— Не ги засякох аз. Днес в казиното действаха три наши екипа, получили задачата да открият повод за срещата ми с вас. Членовете на тези екипи са истинските експерти по измамите. Ние само предадохме събраната информация на съответните шефове на зали.

— Добре, засега ще оставим нещата така. Какво точно искаш?

— Мисля, че по време на срещата ни бях ясна…

— Да, да! — нетърпеливо я прекъсна Багър. — Чух това, което каза! Искам да разбера какво означава то!

— Не мога да го обсъждам по телефона! В АН… — направи нарочна пауза и ловко подмени думите си. — Стационарните телефони не са особено сигурни.

— Искаше да кажеш АНС, нали? — налапа въдицата Багър. — Предупреждавам те, че знам всичко за шпионите!

— При цялото ми уважение трябва да кажа, че никой не знае всичко за АНС, включително и НЦОЗ — отвърна Анабел, нарочно включвайки едно от малко известните съкращения, съответстващо на „Национален център за оценка на заплахите“.

Отсреща й отвърна мълчание.

— Там ли сте?

— Тук съм, къде ще ходя! — троснато отвърна Багър.

— Искате ли да се срещнем в кабинета ви?

— Не, няма смисъл. Аз… Всъщност вече напускам града.

— Не го напускате, защото сте зад бюрото си — хладно отвърна Анабел, пускайки в ход информацията, която Тони бе успял да предаде на Лио.

Линията прекъсна.

Тя остави слушалката, усмихна се и намигна на Лио.

— Нагазваме в дълбоки води, Ани! — изпусна тежка въздишка той.

Тя му хвърли изненадан поглед, усмивката й се разшири.

— Наричаш ме Ани само когато си крайно изнервен!

Лио избърса потта от челото си и запали поредния уинстън.

— Е, някои неща никога не се променят, нали?

Телефонът отново иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Това е моят град! — тросна се Багър. — Тук никой не може да ме шпионира!

— Очевидно приемате нещата твърде лично, мистър Багър — спокойно отвърна Анабел. — Нека ги опростим. Ще докладвам, че сте отхвърлили втората и последна оферта, след което всичко приключва. Вече ви казах, че можем да се обърнем към други хора.

— В района няма казино, което ще приеме сериозно тези глупости!

— Имаме начин да докажем, че не става въпрос за глупости. Даваме си ясна сметка, че разумните собственици на игрални заведения ще погледнат на офертата ни с известно съмнение, затова им предлагаме изпитателен срок. Искаме окончателен отговор, след като натрупат известно количество бързи пари. „Да“ или „не“. И при двете възможности печалбата си остава за тях.

От другата страна на линията се чуваше тежкото му дишане.

— За какви пари говорим?

— Зависи от вас.

— Защо държавата ми предлага подобна сделка?

— Зависи какво разбирате под държава. Дори ако част от нея не проявява особена загриженост за вас, това не пречи на другите й части да виждат определена изгода. Ние например се интересуваме от вас именно защото имате проблеми с Министерството на правосъдието.

— Каква изгода виждате в това?

— Много просто. Никой не би допуснал, че правителството на САЩ влиза в съдружие с човек като вас.

— От АНС ли сте?

— Не.

— ЦРУ?

— На въпроси от този род ще получавате неизменно и твърдо „не“. Тук трябва да добавя, че в хода на подобни операции не нося нито служебна карта, нито други документи.

— Имам достатъчно мои хора във Вашингтон — изръмжа онзи. — Един разговор по телефона, и ще разбера всичко.

— Едва ли. Не познавам политик, който да има представа за нашата дейност. Но нищо не ви пречи да проведете своя разговор. Звъннете в ЦРУ. Ако случайно не сте осведомен, централата се намира в Лангли, Вирджиния, в градче на име Маклийн. Много хора си мислят, че е във Вашингтон. Може и да не повярвате, но номерата им са в указателя. Поискайте да ви свържат с дирекция „Операции“ и това ще бъде всичко. За да ви спестя разноските, ще добавя, че няма да получите нищо определено. Ще ви отговорят, че никога не са чували нито за Памела Янг, нито за „Интърнашънъл Мениджмънт Лимитед“.

— А аз откъде да знам, че това не е операция на федералните, която цели да ме унищожи?

— Не съм юрист, но бих казала, че подобна операция би представлявала класически случай на залагане на капан.

— Как процедирате?

— Просто. Набираме кратък текст на компютъра.

— Обяснете.

— Само лице в лице. Тези неща не стават по телефона.

Нова тежка въздишка.

— Вечеряла ли си?

— Не.

— В „Помпей“ след десет минути. Ще те чакат на входа.

Линията прекъсна.

Тя остави слушалката и погледна към Лио.

— Вътре сме.

— И сега идва ред на голямата новина — загрижено кимна той.

— Точно така.