Дейвид Балдачи
Колекционерите (18)

18

В края на седмицата бяха готови. Анабел бе с черна пола и обувки с високи токчета. Носеше много малко бижута. Сега тя бе русокоса и външният й вид нямаше нищо общо със снимката й, с която разполагаше управата на казиното. Лио беше още по-променен: късо подстригана сива перука, малка брадичка, очила и елегантен костюм с жилетка, под която носеше корсет, прикриващ корема му.

— Не мога да си представя, че жените са носили подобно нещо! — изпъшка той.

— Ще останеш изненадан, ако ти кажа, че много от тях ги носят и днес — усмихна се Анабел.

— Мен ме тревожи друго — въздъхна Лио. — Няма ли да навредим на останалите колеги?

— А дали те ще мислят за нас, ако получат шанс да отмъкнат няколко милиона? — контрира Анабел. — Не забравяй, че в това казино засякохме доста посредствени играчи, които рано или късно ще се провалят. Нещата вече не се правят като едно време. Нито ще заравят трупове в пустинята, нито океанът ще изхвърля удавници. Законът е ясен — „дублирането“ се квалифицира като заговор за престъпно деяние — в случая кражба, и това деяние се наказва. Което означава, че нашите хора ще си платят глобата или ще излежат някакъв срок, а после ще сменят терена — ще скочат на някое от плаващите казина в Средния запад или ще ужилят индианците в Нова Англия. А като мине известно време, отново ще се появят тук, разбира се, с променен външен вид, и пак ще подхванат старата игра.

— Вероятно си права, но това не ме успокоява.

— Готова съм да изровя имената и адресите им, за да им изпратя по двайсет бона компенсация, ако това ще те успокои.

— Добра идея — засмя се Лио. — Но при условие да не ги дръпнеш от моя дял!

Вече се бяха разделили с Фреди и Тони и се регистрираха в един от най-скъпите хотели на крайбрежната ивица. От този момент нататък преки контакти с тях не се предвиждаха. Разбира се, Анабел не пропусна да им направи последен инструктаж, предупреждавайки ги (най-вече Тони) да внимават с шпионите и платените доносници, с които гъмжеше този град.

— Никакво пилеене на пари, никакво перчене! Чуят ли, че някъде се готви удар, тези мръсници моментално ще докладват където трябва, за да получат жалкото си възнаграждение. Един пропуск, и всички отиваме по дяволите! — Заковала очи в лицето на младежа, тя тихо добави: — Никакви издънки, Тони! Това е главното и единствено условие!

— Заклевам се, че ще го изпълня! — тържествено отвърна младежът.

 

 

Лио и Анабел взеха такси до „Помпей“ и веднага подновиха наблюдението си край игралните маси. Анабел следеше екипите, които бе засякла да „дублират“ рулетката в няколко казина. Що се отнася до самото „дублиране“, то бе получило името си от стара, но отлично действаща измама по време на конните надбягвания, при която играчите залагали секунди след края на поредната гонка. При рулетката това се постига с доста повече сръчност, защото играчът трябва да заложи чип с висока стойност на печелившото число след попадането на топчето в улея. Различните екипи използваха различни техники. Залагащият скриваше „скъпите“ чипове под „евтините“, след което „придърпваше“ купчината на печелившото число, а ако топчето попаднеше на друго число, светкавично издърпваше долните чипове. За това се изискваха ловки и изключително бързи пръсти, защото всичко ставаше под носа на крупието. Виковете на радост и оживените жестикулации бяха съпътстваща техника, предназначена за отвличане на вниманието на персонала и прикриване на манипулацията от всевиждащите очи на охранителните камери. При евентуален преглед на записите обикновено не се откриваше нищо нередно — човекът просто бе направил правилния залог, тъй като купчината чипове изглеждаше недокосната. Много са условията за успешно „дублиране“ на залозите на рулетка, но на първо място сред тях са продължителните тренировки, прецизното изчисляване на времето, работата в екип, търпението, талантът и най-вече здравите нерви.

Преди време Анабел и Лио бяха майстори на тази игра. Но днес, след навлизането на високите технологии, модерните казина даваха малък шанс за „дублиране“, при това само на най-добрите. А и същността на самата измама беше такава, че ударите бяха ограничени във времето и си струваха само ако се правеха с големи единични залози.

Лио задържа вниманието си върху една от масите за блекджек, на която добре облечен джентълмен реализираше дълга печеливша серия. Не толкова голяма, че да предизвика подозрение, но далеч над нивото на минималната работна заплата за човек, който просто си седи на задника и пийва по някое питие. Лио включи мобилния си телефон и се свърза с Анабел.

— Готова ли си?

— Да. Моите хора май са готови за действие.

Анабел се приближи към шефа на залата — едър мъж със строго лице и зорък поглед, и кимна към рулетката.

— В момента на шеста маса тече „дублаж“ — прошепна в ухото му тя. — Двете жени отдясно правят прикриващите залози, а механикът е в далечния край. Параванът е онзи, кльощавият с очилата, застанал отляво на крупието. Свържи се с дежурния в залата за наблюдение и му кажи да заснеме акцията в едър план от начало до край.

Поради големината си масите за рулетка се покриваха от две камери. Едната бе насочена към колелото, а другата към зоната за залози. Проблемът бе, че дежурният в залата за наблюдение не можеше да ги следи едновременно. За миг шефът на залата се втренчи в нея, после издаде съответните заповеди в микрофона, прикрепен към ревера му. Информацията беше поднесена прекалено професионално, за да бъде игнорирана.

В същото време Лио се приближи до шефа на залата за блекджек и небрежно подметна:

— Един от играчите на маса номер пет брои картите с помощта на електронен анализатор, прикрепен към дясното му бедро. За целта прибягва до стария номер с фалшивото сечене на тестето. Ако се приближиш, със сигурност ще видиш издутия крачол. В дясното му ухо има миниатюрен приемник, с чиято помощ хваща сигналите на компютъра. Ръцете му скриват фалшивото сечене от дежурния в залата за наблюдение, но лесно ще го запишеш с ръчна камера тук, отдолу.

И в този случай колебанието на шефа на залата не продължи дълго. Само след няколко секунди в залата се появи човек с ръчна камера.

Пет минути по-късно смаяните мошеници бяха арестувани от полицията, а след още десет Лио и Анабел бяха поканени в просторен кабинет, в който бабичките с пенсионни чекове в ръце никога нямаше да бъдат поканени.

Джери Багър стана от мястото си зад огромното бюро, пъхна ръце в джобовете си и тръгна към тях. На загорялата му шия висеше тежък златен ланец, а около китките му проблясваха масивни гривни.

— Моля за извинение, че не ви благодарих за спестените няколко бона — дрезгаво каза той със силен бруклински акцент. — Космите на врата ми щръкват в мига, в който някой вземе, че ми направи услуга. В щръкнало положение ми харесва само едно нещо и то се крие в панталоните ми!

В кабинета имаше още шестима мъже, всички с широки рамене и скъпи костюми, които не се нуждаеха от подплънки. Скръстили ръце на гърдите си, те гледаха безстрастно.

— Не го направихме като услуга, а за да получим възможност да ви видим — направи крачка напред Анабел.

— Добре, видяхте ме — разпери ръце Багър. — А сега какво?

— Имаме предложение.

— Ето, започва се — театрално въздъхна Багър и извъртя очи към тавана. После седна на близкото кожено канапе, взе един орех от купата на масичката и го счупи с една ръка. — Сега вероятно ще обещаете да ми спечелите един тон пари, въпреки че имам доста повече от тон. — Той изяде ореховата ядка.

— Точно така. Но в хода на този процес ще помогнете и на родината си.

— Родината? — изръмжа Багър. — Имате предвид държавата, която търси начин да ми щракне белезниците, макар че се занимавам с абсолютно законен бизнес?

— Това може да се промени.

— Аха, значи сте от федералните! — Очите му пробягаха по лицата на присъстващите. — Момчета, повикайте охраната! Федерални ченгета на територията на казиното!

Горилите се изхилиха като по команда.

Анабел седна на канапето до Багър и спокойно му подаде визитната си картичка.

— Памела Янг, „Интърнашънъл Мениджмънт Лимитед“ — прочете на глас той, после небрежно й я подхвърли обратно. — Нищо не ми говори. Но момчетата твърдят, че сте доста вътре в нещата. На това ли ви учат в академията? Между другото, изобщо не вярвам, че сте федерални…

— Колко превърташ дневно, приятел? — погледна го с леко пренебрежение Лио. — Трийсет, четирийсет милиона? Съгласно закона ти си длъжен да държиш един минимален резерв, но какво правиш с останалите? Отговори на този въпрос, ако обичаш.

Собственикът на казиното го погледна с нескрито изумление.

— Тапицирам си къщата с мангизи, задник! — гневно отсече той, после се обърна към горилите и процеди: — Разкарайте оттук тоя дръвник!

Двамина моментално грабнаха Лио под мишниците и краката му се отлепиха от пода.

— Какво ще кажете за десет процента възвращаемост? — попита Анабел.

— Ще кажа, че ми вони! — отсече Багър, стана от канапето и се насочи към бюрото.

— Имам предвид десет процента на всеки два дни — добави Анабел и това го закова насред път. — Какво ще кажете за това!

— Ще кажа, че е прекалено хубаво, за да бъде вярно.

Багър взе от бюрото един метален жетон на стойност 0 долара и небрежно й го подхвърли.

— Иди да се позабавляваш — снизходително каза той. — Няма нужда да ми благодариш, приеми го като божи дар. И на излизане гледай да не си удариш хубавото дупе във вратата… — Направи знак на хората си да пуснат Лио и небрежно се облегна.

— Помислете върху предложението, мистър Багър — спокойно каза Анабел. — Утре отново ще дойдем, за да чуем окончателния ви отговор. Имам правомощия да ви питам два пъти. Ако и тогава отхвърлите офертата, Чичо Сам ще я предложи на някой от вашите конкуренти тук, на крайбрежната ивица.

— Желая ви успех.

— Във Вегас се получи, няма начин да не стане и тук — тихо, но твърдо подхвърли тя.

— Да, бе — изгледа я презрително Багър. — Много бих искал да си дръпна от това, което си пушила, преди да дойдеш при мен!

— Хазартът престана да бъде печеливш бизнес още преди пет години, мистър Багър — изгледа го хладно Анабел. — Но как тогава колегите ви от Вегас продължават да строят казина и хотели за милиарди долари? Да не би да печатат пари? — Направи пауза и тихо добави: — Но го правят, нали? Като едновременно с това помагат и на родината си.

Облегнат в креслото, Багър слушаше и мълчеше. За пръв път от началото на разговора в очите му припламна някакъв интерес.

За момента това беше всичко, от което се нуждаеше Анабел.

— А задали ли сте си въпроса защо през последните десет години не е разследван никой от големите играчи във Вегас? — все така спокойно продължи тя. — Нямам предвид големите мафиотски процеси, които са отдавна забравени. Ние с вас прекрасно знаем какво става там, но въпреки това, както сам казахте, Министерството на правосъдието се занимава с вас, а не с големите риби във Вегас. — Тя замълча. — Знам, че мъж като вас с ум в главата си не вярва, че късметът няма край. — Тя постави визитната си картичка на масата. — Обадете се, когато пожелаете. Хората от нашия бизнес са на ненормирано работно време. — Обърна се към горилите, все още струпани около Лио, и хладно добави: — Благодаря, господа, няма нужда да ни изпращате.

Багър изчака вратата да се затвори зад двамата неочаквани посетители и дрезгаво нареди:

— Проследете ги!