Дейвид Балдачи
Колекционерите (16)

16

Времето беше дъждовно и хладно, когато самолетът кацна на летището в Нюарк. Днес Анабел беше с кестенява коса, вишнево червило, тънки очила без рамки, фънк облекло и обувки с дебели подметки. Тримата й спътници носеха костюми и ризи с отворени яки, без вратовръзки. Напуснаха летището поотделно, взеха различни таксита и се събраха отново в предварително нает апартамент в Атлантик Сити.

Завърнала се след толкова много години, Анабел усети как я завладява напрежението. При последното си пребиваване тук беше на крачка от смъртта. Но сега, ако искаше да оцелее, беше длъжна да прогони напрежението и да разчита на здравите си нерви. Цели двайсет години се беше подготвяла за този момент и нямаше никакво намерение да го пропусне.

През последната седмица беше успяла да изтегли от различни корпоративни сметки всички пари, преведени с помощта на фалшифицираните чекове. Тази сума плюс доларите от банкоматите влезе в специална сметка на една чуждестранна банка, която не попадаше под контрола на американското банково законодателство. Доволни от успешната серия, донесла им около три милиона долара, партньорите й с нетърпение очакваха подробности за големия удар.

Но тя все още не беше готова да им ги предостави. През първия ден от престоя си обикаляше по-големите казина в града и провеждаше разговори с непознати хора.

Партньорите й убиваха времето с приказки и игра на карти. Лио и Фреди разказваха на Тони истории за стари удари, които бяха толкова разкрасени и преувеличени, че само непосредствен участник в тях би получил представа за случилото се в действителност.

Накрая Анабел ги събра и премина към същността на въпроса.

— Имам намерение да превърна нашите три милиона в далеч по-голяма сума, и то за сравнително кратко време — започна тя.

— Адски си падам по стила ти, Анабел — отбеляза Лио.

— Ще бъда по-конкретна: възнамерявам да превърна споменатите три милиона в минимум трийсет и три. От тях аз ще прибера тринайсет и половина милиона, а вие ще си разделите останалите. Това прави по шест и половина милиона на човек. Някакви възражения?

Отговори й смаяно мълчание, проточило се цяла минута. Пръв се обади Лио.

— Тук има нещо гнило! — отсече той.

— В случай на провал ще изгубим известна част от събраните средства, но не всички — вдигна ръка тя. — Съгласни ли сте да хвърлим заровете? — Партньорите й кимнаха. — Сумата, за която говорим, изисква и поемането на известен риск.

— Тоест онзи, от когото ще я измъкнем, ще тръгне да ни търси и няма да се спре пред нищо — преведе Лио, запали цигара и добави: — Мисля, че е крайно време да разберем за кого става въпрос.

Анабел се облегна назад и тикна ръце в джобовете си. Очите й останаха заковани в очите на Лио, който я гледаше с мрачна решителност.

— Толкова ли е зле? — не издържа в крайна сметка той.

— Ще ударим Джери Багър и казино „Помпей“ — отговори най-сетне тя.

— Божичко господи! — възкликна Лио. Цигарата падна от устата му и прогори малка дупка върху крачола на панталоните му. Той гневно я опипа и посочи Анабел. — Знаех си аз! През цялото време подозирах, че си намислила някаква лудост!

— Хей, кой е този Джери Багър? — попита Тони, местейки поглед от единия към другия.

— Най-гадното копеле на света, синко — горчиво поклати глава Лио. — Толкова гадно, че трябва да се прекръстиш, ако го срещнеш на улицата!

— Не ми отнемай удоволствието да му обясня кого точно ще ударим, Лио — шеговито каза Анабел. — Ако продължаваш в този дух, в душата на Тони ще се появи желанието да го направи лично!

— Няма да ударя шибания Джери Багър нито за три, нито за трийсет и три, нито за сто трийсет и три милиона! — възпротиви се с категоричен тон Лио. — Просто защото няма да съм жив, за да ги изхарча!

— Но се присъедини към нас, нали? — засече го Анабел. — Сам казваш, че си знаел, но въпреки това дойде. Тя стана, заобиколи масата и сложи ръка върху раменете му. — Бъди честен, Лио. Признай, че цели двайсет години си мечтал да му го начукаш на тоя язовец!

Внезапно смутен, Лио запали поредния уинстън и издуха струя дим към тавана.

— Какво от това? — сви рамене той. — Всеки, който е правил бизнес с Джери Багър, изпитва желание да му види сметката.

— Нямам намерение да го убивам, Лио. Искам само да му измъкна паричките, но така, че да го заболят топките! Той е такъв гадняр, че и цялото му семейство да избиеш, пак няма да му мигне окото. Но нещата ще бъдат съвсем различни, ако някой му свие парите, които смъква от тъпаците, имали лошия късмет да престъпят прага на казиното му. Не забравяй, че това става всеки ден и всяка минута!

— На мен ми звучи екстра — заяви Тони, докато Фреди все още се колебаеше.

— Екстра, значи! — избухна Лио. — Нека ти обясня нещо, млади глупако! Ако и пред Джери сгафиш така, както направи в оная банка, от теб няма да остане нищо, което да става за погребение! — Рязко се завъртя и отново заби пръст в Анабел. — Искам още сега да сме наясно! Аз няма да участвам в удар срещу Джери Багър! Още по-малко пък в компанията на тоя аматьор!

— Добре де, допуснах една грешка! — защити се Тони. — Ти никога ли не си бъркал?

Лио не отговори. Очите му останаха приковани в лицето на Анабел.

— Ролята на Тони е ограничена в рамките на това, което умее най-добре — кротко обясни тя. — Той изобщо няма да се изправи лице в лице с Джери. — Очите й се преместиха към четвъртия партньор. — А Фреди ще ни приготви съответните документи. Успехът на удара зависи изцяло от теб и от мен. Ако и това не ти е достатъчно, аз наистина не виждам как можем да го направим.

— Познават ни, Анабел — въздъхна Лио. — Вече сме се подвизавали тук.

Тя заобиколи масата, разгърна някаква папка и извади от нея снимките на мъж и жена, направени в едър план.

— Кои са тези? — учудено попита Фреди.

— Всяко казино разполага с „Черна книга“ — тоест хора, които по някакъв начин са се опитали да го измамят. И задължително споделят информацията с останалите казина в града. Тони, Фреди, вие никога не сте участвали в подобен род операции, което е една от причините да се спра на вас. Все още имам известни връзки в този град и благодарение на тях се сдобих с тези снимки. Нас обаче никога не са ни хващали, следователно не разполагат и със снимките ни. Тези са направени по описание. Уверявам ви, че ако разполагаха с истинските ни снимки, аз изобщо нямаше да припаря тук.

— Направени са от леваци — презрително изсумтя Тони. — Изобщо не си приличате.

Анабел извади още две снимки от папката. Лицата върху тях приличаха доста повече на оригиналите.

— Повечето казина прибягват до услугите на полицейски експерти, занимаващи се с издирването на изчезнали деца — продължи с обясненията Анабел. — Те правят цифрова анимация, съобразявайки се с нормалния процес на стареене. Така получените образи влизат в „черните книги“ и електронната система за наблюдение, разполагаща със специален софтуер за идентификация. По тази причина ние няма да имаме нищо общо с тези снимки, когато направим удара срещу Джери.

— Без мен! — запъна се Лио.

— Хайде бе, Лио! — примоли се младежът. — Ще бъде страхотно!

— Не ме дразни, момче! И без това имам достатъчно основания да те мразя!

— Ела да се поразходим — предложи Анабел и вдигна ръка, за да спре Тони и Фреди, които също се станаха от местата си. — Останете тук, скоро ще се върнем.

Черните облаци започваха да се разкъсват, позволявайки на слънцето да надникне между тях. Анабел си сложи тъмните очила и вдигна качулката на якето. Лио придърпа козирката на бейзболната си шапка и скри очи зад големи слънчеви очила.

Тръгнаха по „Бордуок“ — алеята между дългата редица игрални заведения и пенливите води на Атлантическия океан, подминавайки една-две празни дървени пейки.

— Това място доста се е променило — въздъхна Анабел.

Игралните заведения бяха завладели града в края на седемдесетте, никнейки като гъби около занемарената плажна ивица. В онези години човек все още не можеше много да се отдалечава, тъй като околните квартали не бяха безопасни. Властите постоянно обещаваха генерално разчистване на района, но на практика не правеха нищо. Ситуацията се промени едва след като собствениците на игралните заведения взеха нещата в свои ръце. Наливането на пари и разкриването на нови работни места свършиха своето. Двамата спряха да погледат гигантския строителен кран, който издигаше стоманени греди към покрива на огромна сграда. Табелата пред нея съобщаваше на света, че тук скоро ще има луксозен хотел. В целия район кипеше трескаво строителство.

Лио се обърна и тръгна към океана. Спря да свали чорапите и обувките си, после нагази във водата. Анабел събу сандалите си и го последва с вдигната пола. Повървяха известно време по мокрия пясък, после Лио спря, вдигна една раковина и я запрати срещу пенливите вълни.

— Готов ли си за разговор? — внимателно го погледна Анабел.

— Защо го правиш?

— Кое по-точно? Цял живот съм правила удари, Лио. И ти прекрасно го знаеш.

— Не, не — поклати глава Лио. — Питам защо се спря точно на мен, Фреди и Тони? За такъв удар би могла да избереш всеки.

— Не искам всеки. С теб се познаваме цял живот и вероятно по тази причина бях сигурна, че ще поискаш да ударим Джери. Нима съм сбъркала?

Лио хвърли поредната раковина срещу вълните и я проследи с поглед.

— Това е историята на живота ми, Анабел — въздъхна той. — Хвърлям раковините, а те продължават да се връщат.

— Зарежи философията, Лио.

Той помълча, после я погледна изпитателно.

— Заради твоя старец е, нали?

— Я не ми се прави на психоаналитик! — отсече тя, дръпна се встрани и скръсти ръце пред гърдите си. Очите й се заковаха върху далечния силует на кораб, който всеки момент щеше да изчезне зад хоризонта. — С тринайсет милиона сигурно ще мога да си купя яхта, с която да прекося океана, а?

— Сигурно — сви рамене Лио. — Всъщност не знам. Никога не съм се интересувал от цената на яхтите. — Сведе очи към босите си крака, зарови пръсти в пясъка и добави: — За разлика от мен ти винаги си умеела да управляваш парите си. По тази причина съм убеден, че си замислила този удар по други причини.

— Стига, Лио — промълви тя. — Кой няма нужда от пари?

Очите й продължаваха да следят силуета на хоризонта.

Той хвърли поредната раковина срещу вълните.

— Адски ти се иска да го направиш, нали?

— Само част от мен. Но слушам именно нея, защото знам, че трябва.

— И момчето не казва нищо?

— Нищо.

— Не искам дори да си помисля какво ще ни се случи, ако се провалим.

— Ще действаш така, че да не се провалим.

— Абе ти изобщо имаш ли нерви?

— Не съм забелязала. — Тя се наведе и вдигна голяма мидена черупка, която запрати във водата, също като него. След което остана на място, позволявайки на вълните да покрият глезените й. — Разбрахме ли се?

— Да — бавно кимна той. — Разбрахме се.

— И вече няма да се вбесяваш?

На лицето му се появи крива усмивка.

— Това не мога да го обещая на нито една жена.

По обратния път мълчаха. Лио се обади едва когато бяха на няколко крачки от хотела:

— Отдавна не съм чувал нищо за майка ти. Как я кара Тами?

— Зле.

— А старецът ти жив ли е?

— Откъде да знам? — сви рамене Анабел.