Дейвид Балдачи
Колекционерите (14)

14

Два бинокъла проследиха оттеглянето на членовете на клуб „Кемъл“ от дома на Джонатан Дехейвън. Единият се намираше на горния етаж на къщата през улицата, а вторият — в ръцете на мъжа, заел позиция в паркиран наблизо микробус с надпис „Служба по поддръжката“.

Мъжът изчака потеглянето на мотоциклета и раздрънканото шеви, след което предпазливо подкара след тях.

Бинокълът в къщата продължи да наблюдава района около Гуд Фелоу Стрийт.

Пътуването до магазинчето на Винсънт Пърл действително им отне двайсет минути. Рекламен надпис нямаше, а на вратата беше окачена малка табела с работното време: от понеделник до събота, от 20:00 до 24:00 ч. Кейлъб пристъпи към вратата и натисна звънеца, а Рубън огледа масивната решетка на прозорчето и каза:

— Тоя със сигурност не си пада по рекламата.

— Всеки сериозен колекционер на книги знае как да стигне до Винсънт Пърл — отговори Кейлъб.

— Добре ли го познаваш? — попита Стоун.

— О, не. Далеч съм от неговата класа. За последните десет години съм се срещал с него едва два пъти. Тук, в магазина. Но пък съм слушал доста негови лекции, всяка от които беше незабравимо преживяване.

На запад от тях сияеше внушителният купол на Капитолия, облян от светлината на прожекторите. Повечето от къщите в района бяха стари, с каменни основи и покрити с мъх тухлени стени, свидетели на строителния бум в столицата от началото на миналия век.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Милтън.

Сякаш в отговор на въпроса му екна плътен мъжки глас:

— Кой е?

Милтън изненадано подскочи, а Кейлъб се наведе към малкия домофон върху плочата, почти невидим под надвисналия бръшлян.

— Казвам се Кейлъб Шоу, мистър Пърл. Работя в Библиотеката на Конгреса.

— Кой?

Видимо смутен. Кейлъб започна отново, в скоропоговорка:

— Кейлъб Шоу. Работя в читалнята на отдела за редки книги и специални колекции. За последен път се срещнахме преди няколко години, когато ви доведох един колекционер на статиите на Линкълн.

— Не си спомням да сме се уговаряли за среща — отвърна с леко раздразнение гласът. Явно Пърл не оцени по достойнство препоръките, които му предложи Кейлъб.

— Случаят е спешен. Моля ви да ми отделите няколко минути.

Ключалката щракна и вратата се отвори. Стоун пропусна приятелите си напред и това му позволи да види малката охранителна камера на стената, маскирана майсторски в къщичка за птици. Всъщност забеляза я само защото светлината от уличния стълб проблесна за миг в обектива й. Повечето хора не биха й обърнали внимание, но Оливър Стоун не беше от тях, особено когато нещата опират до шпионски реквизит.

На път към вътрешността на магазина той забеляза още две неща. Вратата беше изработена от стомана, въпреки че на пръв поглед изглеждаше стара и дървена. Беше окачена на метална рамка, със солидна касова брава. А стъклото с предпазна решетка във външната част се оказа бронирано, с дебелина десет сантиметра.

Но истинската изненада го чакаше във вътрешността на магазина. Беше се настроил да види задръстено от вещи помещение с прашни книги и ръкописи по рафтовете, но вместо това го посрещна чисто, приветливо и отлично организирано пространство в старата двуетажна сграда. Край стените се издигаха високи рафтове от солидно дърво, а подредените върху тях книги бяха добре защитени от плъзгащи се стъклени врати. Достъп до тях осигуряваше специална стълба на колелца, която се движеше по вградените в пода и тавана релси. В центъра на дългото и тясно помещение бяха поставени три кръгли масички от черешово дърво и столове от същия материал. Над всяка от тях висеше по един бронзов полилей, излъчващ изненадващо слаба светлина. Вероятно са оборудвани със специални затъмнители, досети се Стоун. До горното ниво водеше спираловидно, широко около два метра дървено стълбище. Горе Стоун видя още рафтове и парапет в стил „Чипъндейл“, който ограждаше откритото пространство към първия етаж.

В дъното на магазина се издигаше висок дървен плот. Стоун остана изненадан от това, което не видя. Тук нямаше компютри, липсваше дори касов апарат.

— Имам чувството, че съм попаднал на място, където мога да запаля пура и да пийна чашка отлежало уиски — промърмори Рубън.

— За бога, Рубън! — стреснато го погледна Кейлъб. — Димът е смъртен враг на старите книги, а една капчица алкохол е достатъчна за безвъзвратното унищожение на безценни съкровища!

Рубън понечи да отговори нещо, но в този момент се отвори тежката резбована врата зад плота и на прага се появи възрастен мъж. Всички с изключение на Кейлъб се облещиха от изненада. Човекът имаше сребриста, дълга почти до кръста брада, а бялата му коса се спускаше до раменете. Но най-забележително беше облеклото му — дълга до петите лилава роба със златни ширити по ръкавите, леко издута отпред. Върху набръчканото чело бяха кацнали кръгли очила без рамки, над които стърчаха кичури коса. Според Стоун очите му бяха по-скоро черни, но това впечатление можеше да се дължи и на осветлението.

— Абе тоя да не е монах? — прошепна Рубън.

— Шшшт! — сложи пръст на устните си Кейлъб.

— Е? — Пърл спря въпросителен поглед върху лицето на Кейлъб. — Вие ли сте Шоу?

— Да.

— За какво толкова спешно става въпрос? И кои са тези хора?

Кейлъб побърза да представи приятелите си, използвайки само малките им имена.

Пърл бавно ги огледа, после очите му се заковаха върху лицето на Стоун.

— Не съм ли ви виждал в една палатка, издигната насред парка „Лафайет“, сър? — попита с пресилена вежливост той.

— Така е — кимна Стоун.

— А доколкото си спомням, на плаката пред палатката пишеше ИСКАМ ИСТИНАТА! Е, получихте ли я?

— Не бих казал.

— Ако човек наистина е решен да търси истината, едва ли ще я намери пред Белия дом — заключи Пърл, замълча за момент, след което се извърна към Кейлъб. — А сега да преминем към вашия спешен случай, сър.

Кейлъб му разказа накратко за колекцията на Дехейвън и желанието на покойника той да бъде изпълнител на завещанието му.

— Да, смъртта на този човек е истинска трагедия — промълви Пърл, после с нотка на изненада попита: — А защо точно вие сте посочен за изпълнител на завещанието?

— Бяхме колеги в библиотеката, освен това помагах в избора на книги за личната му колекция.

— Разбирам — кимна Пърл. — Но явно имате нужда от мнението на експерт.

— Точно така — поруменя Кейлъб. — В компютъра на Милтън имаме пълен списък на книгите в нея.

— Предпочитам да работя с хартия — отсече с нетърпящ възражение глас домакинът.

— Няма проблем, стига да разполагате с принтер — обади се Милтън.

— Имам една печатарска преса от шестнайсети век, но се страхувам, че тя няма да е съвместима с играчката ви — презрително отговори Пърл.

— Няма, разбира се — стреснато го погледна Милтън. Страстен любител на техническите новости, той беше шокиран от отношението към тях на човека срещу себе си.

— В такъв случай можем да ви донесем списъка утре, след като го разпечатаме — рече Кейлъб, поколеба се за миг и добави: — Мисля, че ще е най-добре да ви го кажа веднага, мистър Пърл. В колекцията на Джонатан открих оригинален екземпляр на Масачусетския псалтир. Знаете ли нещо по този въпрос?

Пърл смъкна очилата на носа си и го погледна над тях.

— Повторете, моля!

— Джонатан притежава Масачусетския псалтир от 1640 година.

— Невъзможно!

— Държах го в ръцете си.

— Не сте!

— Напротив — настоя Кейлъб.

— Значи става въпрос за по-късно издание! — махна с ръка Пърл. — Което не е чак такава новина.

— Липсват нотните текстове, които се появяват в деветото издание от 1698 година.

— Надявам се, че няма да се изненадате, ако ви кажа, че това ми е добре известно — строго го изгледа Пърл. — Но както казахте, нотни текстове липсват и в други седем издания!

— Става въпрос за издание от 1640 година. Беше отбелязано на титулната страница.

— В такъв случай говорим за факсимиле или обикновен фалшификат, уважаеми. Нямате представа колко изобретателни са понякога хората. Един такъв човек беше успял да възстанови „Клетвата на свободния човек“, предшестваща с една година появата на псалтира.

— Но нали Масачусетският псалтир от 1640-а е първото печатно издание в Америка? — обади се Стоун.

— Наистина е така — нетърпеливо отвърна Пърл. — Работата е там, че „Клетвата“ не е книга, а документ от една страница. От заглавието е ясно, че става въпрос за обет или клетва, която всеки пуритан е трябвало да даде, преди да бъде приет в колонията на Масачусетския залив.

— И този документ е бил фалшифициран, така ли?

— По ирония на съдбата фалшификаторът използвал факсимиле от оригиналния псалтир, защото той бил отпечатан на същата печатарска преса. — Пръстът на стареца се заби в гърдите на Кейлъб. — Въпросният престъпник бил толкова ловък, че почти успял да убеди Библиотеката на вашия Конгрес да откупи фалшификата. Измамата била разкрита едва след като експерт по древни печатарски техники открил незначителните разлики.

— Аз работя вече дванайсет години в отдел „Редки книги и специални колекции“ — промълви Кейлъб. — Имал съм възможност да изследвам в детайли екземпляра на псалтира, с който разполагаме. Това ми дава основание да твърдя, че Джонатан притежава оригинал.

Очите на Пърл подозрително пробягаха по лицето му.

— Как ви беше името?

— Кейлъб Шоу! — натъртено отвърна по-младият мъж и лицето му — розово до този момент, потъмня от притока на кръв.

— Точно така, Шоу. Подложихте ли книгата на стандартните тестове за идентификация?

— Не, но я държах в ръце, разгледах я, помирисах я.

— За бога, човече! Нима тези рудиментарни показатели ви дават основание да твърдите, че е автентична? По принцип колекцията на Дехейвън е далеч от подобни съкровища. Да, в нея има „Тамерлан“, има няколко старопечатни издания, дори и Данте — който между другото му продадох аз. Но това е всичко по-ценно, което тя съдържа. Първото издание на Масачусетския псалтир никога не е фигурирало в нея.

— Въпросът е откъде Джонатан се е сдобил с него — въздъхна Кейлъб.

— Мога ли да знам? — поклати глава Пърл и очите му пробягаха по лицата на останалите. — Приятелите ви вероятно знаят, че в света има едва единайсет оригинални екземпляра от Масачусетския псалтир. Само си представете, господа: единайсет псалтира срещу двеста двайсет и осем Първи фолианти на Шекспир. От които само пет са пълни издания в добро състояние. — Размаха разперените си пръсти пред очите им. — Само пет!

Блестящите му черни очи хвърляха мълнии. Заковал поглед в тях, Стоун неволно си помисли, че ако трябва да постави диагноза на психическото състояние на този мъж, тя несъмнено би се изчерпала с една-единствена дума: библиомания.

Пърл отново насочи вниманието си към Кейлъб.

— След като екземплярите са само единайсет, аз не виждам как един от тях е попаднал в колекцията на Джонатан Дехейвън! — отсече той.

— А защо тогава си е направил труда да го заключи в двоен сейф? — контрира Кейлъб.

— Вероятно защото е вярвал, че притежава оригинал.

— Искате да кажете, че шефът на отдел „Редки книги и специални колекции“ не може да различи оригинал от фалшификат? — презрително вдигна вежди Кейлъб. — Много се съмнявам!

— Вече споменах, че преди време Библиотеката на Конгреса за малко не купи фалшификат на „Клетвата“ — невъзмутимо отвърна Пърл. — Хората вярват в това, в което искат да вярват, включително колекционерите на книги. От опит зная, че самозаблудата е безгранична.

— В такъв случай предлагам да дойдете с нас в къщата на Джонатан и да се уверите с очите си, че става въпрос за оригинал! — отказа да се предаде Кейлъб.

Деликатно издължените пръсти на Пърл пригладиха дългата брада, а очите му не се отделяха от лицето на Кейлъб.

— Разбира се, ще ви бъда много благодарен, ако дадете експертното си мнение и за останалата част от колекцията — добави с по-спокоен глас Кейлъб.

— Мисля, че утре вечер имам малко свободно време — каза с подчертано безразличие домакинът.

— Чудесно — кимна Кейлъб и му подаде визитката си. — Това е телефонният ми номер в библиотеката, звъннете, за да потвърдите. Имате ли адреса на Джонатан?

— Мисля, че е някъде из архива.

— Ще ви помоля засега да не споменавате за псалтира пред когото и да било, мистър Пърл.

— Аз рядко споменавам нещо пред някого. Особено пък неща, които не отговарят на истината.

Зачервен като рак, Кейлъб се обърна и тръгна към вратата, следван от приятелите си.

Навън Рубън измъкна каската си от коша и каза:

— Току-що имахме честта да се запознаем с професор Дъмбълдор.

— С кого? — нервно се обърна Кейлъб, все още ядосан от последната жлъчна забележка на антикваря.

— Не го ли знаеш Дъмбълдор? Онзи от „Хари Потър“.

— Не го знам! — озъби се Кейлъб.

— По-полека де!

— Извинявай — овладя се Кейлъб. — Пърл очевидно не вярва, че този псалтир е оригинал. — Замълча за момент, после с несигурен глас добави: — И може да се окаже прав, защото аз все пак го огледах съвсем бегло.

— Дано ти да си прав — отвърна Рубън. — Особено след пламенната реч, която дръпна в онова мазе.

— Не мога да повярвам, че го направих — изчерви се Кейлъб. — Той е най-големият специалист в света, а аз — само обикновен библиотекар на държавна служба.

— Първокласен библиотекар в една от най-престижните институции на света — натъртено го поправи Стоун.

— Старецът може и да гений в своята област, но все пак трябва да се сдобие с компютър — намеси се Милтън. — Плюс принтер, който да е произведен след шестнайсети век.

Шевролетът потегли. Рубън ритна стартерния педал на мотора, а Стоун огледа улицата, докато се наместваше в тесния кош.

Микробусът ги изчака да потеглят и тръгна след тях.

На ъгъла „индианецът“ и шевролетът поеха в противоположни посоки, а микробусът продължи да следва мотоциклета.