Дейвид Балдачи
Колекционерите (13)

13

Старият „индианец“ на Рубън задавено изпъшка и утихна пред къщата на Дехейвън. Стоун е мъка измъкна върлинестото си тяло от тесния кош. На метър зад тях със заплашително боботене спря очуканият шевролет „Нова“ на Кейлъб с надупчен като швейцарско сирене ауспух. Милтън слезе пръв, следван от собственика на возилото, който, преценил, че го чака много четене, благоразумно си беше взел резервния чифт очила.

— Хубава къщичка — отбеляза Рубън и свали каската и предпазните очила. — Доста баровска за човек на една заплата.

— Джонатан беше наследник на богата фамилия — поясни Кейлъб.

— Не е зле — въздъхна едрият мъж. — Защото аз наследих само проблеми, които благодарение на вашата почтена компания непрекъснато се увеличават!

Кейлъб отключи входната врата и набра кода на алармата.

— Идвал съм тук и знам къде е хранилището — поясни на приятелите си той. — Трябва да вземем асансьора за приземието.

— Асансьор ли? — облещи се Милтън. — Хич не обичам асансьорите!

— Тогава върви пеша — отвърна Кейлъб и посочи стълбите вляво от входното антре.

Рубън огледа античните мебели, добре подбраните картини и класическите скулптури, поставени в специални ниши. Потърка върха на обувката си в красивия персийски килим във всекидневната.

— Питам се дали ще им трябва пазач, докато уредят всичко по завещанието попита той.

— Едва ли — поклати глава Кейлъб.

Влязоха в асансьора и се спуснаха в приземието, където Милтън вече ги чакаше.

Вратата на хранилището представляваше стоманено чудовище с дебелина шейсет сантиметра, оборудвана с компютъризирана система за управление и малък процеп за касовия ключ. Кейлъб обясни, че може да се отвори само при едновременно завъртане на ключа и набиране на верния код.

Няколко пъти съм влизал тук с Джонатан — добави той.

Пневматичните панти тихо изсъскаха и вратата се отвори. Помещението бе широко около три метра, почти толкова високо и не по-дълго от десет метра. Скритото осветление се включи едновременно с отварянето на вратата.

— Хранилището е обезопасено срещу пожар и бомби — поясни Кейлъб. — Температурата и влажността на въздуха се контролират автоматично, което е задължително за всички помещения, в които се съхраняват редки печатни издания. Най-вече за подземните.

Стените бяха заети от рафтове с книги, брошури и други печатни издания. Дори за неспециалист беше ясно, че повечето от тях са редки и скъпи.

— Може ли да пипаме? — попита Милтън.

— По-добре аз да върша тази работа — отвърна Кейлъб. — Някои от тези неща са изключително крехки, а между тях има и такива, които повече от сто години не са излагани на дневна светлина.

— Мамка му! — възкликна с уважение Рубън и докосна с пръст гръбчето на някаква книга. — Сякаш сме в затвор, чиито обитателите излежават доживотни присъди!

— Крайно неподходящо сравнение, Рубън! — погледна го укорително Кейлъб. — Това е трезор, който съхранява редките книги за следващите поколения! А Джонатан похарчи цяло състояние, за да им създаде най-добрите условия.

— За какъв тип колекция говорим? — обади се Стоун, докато оглеждаше някакъв дебел том с корици от бук, покрити с изящна дърворезба.

Кейлъб протегна ръка и внимателно свали книгата от рафта.

— Колекцията на Джонатан е много добра, без да е нещо изключително. Той беше първият, който призна това. Големите колекционери разполагат с почти неограничени финансови средства, но по-важна е всеотдайността, с която преследват своята цел. Познавачите деликатно я наричат „библиомания“ — страст, която притежават абсолютно всички големи колекционери. — Очите му бавно обиколиха помещението. — Разбира се, Джонатан си даваше ясна сметка, че не притежава задължителния минимум от книгите, които правят една колекция безценна.

— Например? — попита Стоун.

— Например фолиантите на Шекспир, най-вече първият от тях, който съдържа трийсет и шест пиеси на барда и е деветстотин страници. Той е особено ценен поради факта, че нито един от оригиналните ръкописи на автора не е оцелял до наши дни. Преди няколко години в Англия платиха три и половина милиона лири за един екземпляр от Първия фолиант.

— Което прави шест хиляди долара на страница! — светкавично изчисли Милтън и с уважение поклати глава.

— Разбира се, има и други изключително ценни експонати — продължи Кейлъб. — Уилям Блейк, „Математически принципи“ на Нютон, някои произведения на първия печатар в света — англичанина Какстън, от 1457 или 1459 година. Доколкото си спомням, Дж. П. Морган е имал повече от шейсет негови издания. Не бива да пропускаме и „Псалтирите от Майнц“ и „Житието на Сейнт Олбънс“ — най-ценните произведения на печатарското изкуство преди Библията на Гутенберг. От последната в света има само три запазени екземпляра, единият от които е собственост на Библиотеката на Конгреса. Те са безценни.

Очите на Кейлъб пробягаха надолу по рафтовете.

— Но Джонатан притежава книги, с които биха се гордели всички големи колекционери по света. Такива са „Божествена комедия“ на Данте, отпечатана през 1472 година, или „Тамерлан“ на По — едно рядко издание, което се намира изключително трудно. Преди време екземпляр от него беше продаден за близо двеста хиляди долара. Но в днешно време цената би била няколкократно по-висока, тъй като се наблюдава бум в търсенето на По. Колекцията включва и богата подборка от старопечатни издания — италиански и най-вече немски, плюс пълен комплект първи издания на по-съвременни автори, почти всички с личен автограф. Джонатан беше много пристрастен към американската литература и разполага с ръкописи на Уошинггън, Адамс, Джеферсън, Франклин, Мадисън, Хамилтън, Линкълн и много други. Както вече казах, колекцията му е много добра, без да е изключителна.

— Това пък какво е? — учуди се Рубън и посочи полуосветения далечен ъгъл на хранилището.

Приятелите се насочиха натам и спряха пред малък портрет на мъж в средновековни одежди.

— Не помня да съм го виждал — каза Кейлъб.

— Защо му е трябвало да заключва в хранилището си някаква картина? — попита Милтън.

— При това само една! — натъртено добави Стоун. — Което едва ли може да се нарече колекция.

Огледа портрета от всички страни, после хвана рамката с два пръста и внимателно я подръпна. Тя безшумно се отмести и зад нея се показа малък, вграден в стената сейф с електронна ключалка.

— Сейф в блиндирано хранилище! — вдигна вежди Стоун. — Кейлъб, я опитай комбинацията на адвоката.

Кейлъб се подчини, но опитите му се увенчаха с неуспех. Завъртя кръгчето още няколко пъти, след което се отказа.

— Обикновено хората използват комбинация от букви и цифри, които означават нещо за тях — обясни Стоун. — Така избягват записването им на хартия.

— Добре де, но защо е дал на Кейлъб ключа и кода само от главното хранилище? — озадачено попита Милтън.

— Може би защото е преценил, че Кейлъб и сам ще открие другия код — предположи Рубън.

— Съгласен съм — кимна Стоун и се обърна към Кейлъб: — Хайде, приятелю, напъни си мозъка. Най-вероятно има нещо общо с читалнята.

— Защо пък с читалнята? — попита Милтън.

— Защото това тук донякъде може да се смята за частната читалня на Дехейвън.

— Джонатан идваше на работа един час по-рано, за да отвори. За целта трябваше да изключи алармата и да отключи вратата с помощта на специален код. Но аз нямам представа какъв е той.

— Може би става въпрос за нещо по-просто. Нещо, което е пред очите ти в буквалния смисъл на думата.

— Ама, разбира се! — извика Кейлъб и възбудено щракна с пръсти. — Пред очите ми, и то всеки божи ден!

Наведе се и бързо набра няколко цифри на клавиатурата. Вратичката на сейфа меко щракна и се отвори.

— Какво набра? — любопитно попита Стоун.

— LJ239. Това е номерът на читалнята. Виждам го всеки ден преди работа.

Във вътрешността на сейфа имаше само една кутия. Кейлъб я измъкна и внимателно повдигна капака.

— Доста е оръфана — отбеляза Рубън при вида на книгата вътре. Черната й корица беше разкъсана, подлепване на страниците почти липсваше. Кейлъб предпазливо разгърна корицата, прелисти няколко страници и хлъцна.

— Боже господи!

— Каква е тази книга, Кейлъб? — втренчено го изгледа Стоун.

Ръцете на по-младия мъж видимо трепереха.

— Мисля, че… Всъщност сигурен съм, че е първото издание на Масачусетския псалтир — отвърна той с треперещ глас.

— Ценно ли е?

Очите на Кейлъб се разшириха.

— Това е най-старата печатна книга в Съединените щати, Оливър! В света има едва единайсет екземпляра, от които само пет са пълни. Никога не са се появявали на пазара. Библиотеката на Конгреса притежава един от тях, дарен преди десетилетия. Убеден съм, че дори днес не бихме могли да го купим.

— А откъде се е сдобил с него Джонатан Дехейвън?

Обзет от почти религиозно благоговение, Кейлъб върна книгата в кутията, прибра я в сейфа и заключи вратичката.

— Не знам — въздъхна той. — Последният Масачусетски псалтир се е появил на пазара преди повече от шейсет години и е бил купен за сума, която надминава един милион долара днешни пари. В момента се намира в Йейл. — Поклати глава и добави: — За колекционерите на редки книги това е равносилно на откриването на неизвестна картина на Гоя или Рембранд.

— Но след като в света има само единайсет екземпляра, няма да е трудно да открием откъде идва — обади се Милтън. — Мога да проверя в интернет.

Кейлъб му хвърли поглед, изпълнен с презрение. За разлика от Милтън, който беше в крак с всички новости, той беше абсолютен технофоб.

— Когато става въпрос за този псалтир, твоят интернет не върши работа. Доколкото ми е известно, съществуващите екземпляри се съхраняват в институции като Харвард, Йейл и Библиотеката на Конгреса.

— Сигурен ли си, че става въпрос за оригинал? — попита Стоун.

— Има и по-нови издания, разбира се. Но аз съм почти сигурен, че този е от 1640 година. Пише го на заглавната страница, а има и други признаци за автентичност, които познавам добре — отвърна задъхано Кейлъб.

— Какви по-точно? — попита Рубън. — Самият аз не успях да разчета почти нищо.

— Става въпрос за сборник от църковни псалми, съставен от свещеници пуритани, които са черпели всекидневното си вдъхновение от тях. По онова време печатарството е било много примитивно и текстът е изобилствал с почти неразбираеми букви и символи, характерни за тогавашния начин на писане.

— Но нали казваш, че всички екземпляри се съхраняват в известни и уважавани институции? — сбърчи вежди Стоун.

Кейлъб го погледна, чертите на лицето му видимо се изпънаха.

— Предполагам, че е възможно да има и неизвестни екземпляри, макар че шансовете за това са изключително малки. Чувал съм за жена, която решила да разчисти тавана си и сред боклуците открила половината от оригинален ръкопис на „Хъкълбери Фин“. Друг пък открил оригинален екземпляр от „Декларацията на независимостта“ зад рамката на евтина картина на стената в дома си, трети — чернови на Байрон в стара книга. За сто години може да се случи какво ли не.

Кейлъб избърса капчиците пот по челото си, въпреки че в помещението бе хладно.

— Имаш ли представа каква огромна отговорност ляга върху плещите ми? — попита той. — Става въпрос за колекция, сред която фигурира екземпляр на Масачусетския псалтир. Истински, за бога!

— Не познавам човек, който може да се справи по-добре от теб — успокои го Стоун и сложи ръка на рамото на приятеля си. — А ние ще ти помогнем с каквото можем.

— Ами да — обади се Рубън. — Ще дам някой и друг долар лични пари, ако решиш да извадим от колекцията нещо, преди да са се появили големите акули. Колко ще искаш за онази „Божествена комедия“? Много ми се ще да си я прелиствам, когато ми стане тъжно.

— По-полека, приятелю — погледна го със съжаление Милтън. — Ние не можем да си позволим дори каталога, който ще отпечатат преди търга.

— Браво бе! — отвърна с престорен гняв Рубън. — Май искаш да ми кажеш, че цял живот ще си остана на проклетата товарна рампа!

В същия момент откъм вратата на хранилището се разнесе напрегнат глас:

— Кои сте вие? Какво търсите тук?

Приятелите вкупом се обърнаха и се озоваха лице в лице с двама едри мъже с пистолети в ръце, в униформи на частна охранителна фирма. На крачка пред тях се пъчеше дребно човече с разрошена рижа коса, къса брадичка и проницателни яркосини очи.

— Попитах ви какво търсите тук! — повтори човечето.

— Май трябва да ти зададем същия въпрос, приятел — изръмжа Рубън.

Кейлъб го избута встрани и направи крачка напред.

— Аз съм Кейлъб Шоу и работя в Библиотеката на Конгреса. В завещанието си Джонатан Дехейвън ме е посочил за разпоредител на личната му колекция. А тези хора са мои приятели, които поканих да ме придружат. — В ръцете му се появи връзката ключове. — Получих разрешение от адвоката на Джонатан да се запозная с колекцията.

Дребният мъж пое служебната му карта и внимателно я разгледа. След което поведението му се промени.

— Моля за извинение. Видях непознати да влизат в къщата и да оставят вратата отворена и си направих прибързани изводи.

Обърна се към охранителите и им кимна да приберат оръжието си.

— Не ви чух да се представяте — каза Рубън и изгледа мъжа подозрително.

Той понечи да отговори, но беше изпреварен от Стоун.

— Предполагам, че имаме честта да се наслаждаваме на компанията на Корнилиъс Бихан, президент на „Парадайм Текнолъджис“ — третата най-голяма корпорация за оръжейни доставки в САЩ.

— Ако нещата се подредят според очакванията ми, скоро ще бъдем първи — усмихна се Бихан. — А те обикновено се подреждат точно така.

— Мистър Бихан, в такъв случай нека да…

— Наричайте ме Кей Би като всички — прекъсна го човечето, направи няколко крачки напред и се огледа. — Значи това е колекцията на Джонатан.

— Познавахте ли го? — попита Кейлъб.

— Не бих казал, че бяхме приятели. Канил съм го на един-два купона. Знаех, че работи в библиотеката и колекционира книги. Бъбрехме си на улицата. Останах потресен, когато научих, че е починал.

— Ние също — въздъхна Кейлъб.

— Значи вие сте изпълнител на завещанието му — огледа го любопитно Бихан. — Какво означава това?

— Означава, че имам нелеката задача да направя каталог и оценка на колекцията и да я продам.

— Има ли ценни неща?

— Вие колекционер ли сте? — подхвърли Стоун.

— О, имам навик да събирам това-онова — неопределено отвърна Бихан.

— Джонатан е събрал една много добра колекция, която ще обявим на търг — обясни Кейлъб. — Или поне най-ценните екземпляри в нея.

— Ясно — кимна Бихан. — Нещо ново около причините за смъртта му?

— По всичко личи, че е било инфаркт — въздъхна Кейлъб.

— А изглеждаше толкова добре! Според мен това е още едно доказателство, че трябва да се наслаждаваме на всеки ден от живота си, защото нищо не се знае.

След тези думи Бихан се завъртя на токовете си и тръгна към изхода, последван от охранителите.

Стоун изчака стъпките да заглъхнат и поклати глава.

— Каква загриженост, а? Идва да провери кой е влязъл в къщата на човека, с когото от време на време са си бъбрили на улицата!

— Все пак са били съседи, Оливър — въздъхна Кейлъб. — Нормално е да прояви загриженост.

— Не го харесвам! — отсече Милтън. — Защото произвежда неща, които убиват хора!

— При това много хора! — добави Рубън. — В личната ми класация старият Кей Би не може да бъде нищо друго освен един дребен и пъргав мръсник!

Останалата част от вечерта използваха за преглед и опис на колекцията. В крайна сметка Кейлъб се сдоби с пълен списък на експонатите, който Милтън вкара в лаптопа си.

— А сега какво? — попита той, затваряйки капака на компютъра.

— Нормалната процедура изисква да поканим оценител от „Сотбис“ или „Кристис“, но аз мисля да се обърнем към един друг човек — отвърна Кейлъб. — Най-добрият познавач на редките книги в света, който може би ще знае откъде Джонатан се е сдобил с екземпляр на Масачусетския псалтир.

— Сигурно живее в Ню Йорк — предположи Стоун.

— Напротив, живее тук, във Вашингтон, на двайсет минути с кола.

— Кой е той? — попита Рубън.

— Винсънт Пърл.

Стоун погледна часовника си.

— Минава единайсет, което означава, че ще го посетим утре.

— О, напротив, точно сега е времето — поклати глава Кейлъб. — Антикварният магазин на Пърл е отворен само през нощта.