Уилям Шекспир
Сонети (2)

51–100

51

Тъй склонно е сърцето да прости

на кончето за неговия мързел —

натам, където ще ми липсваш ти,

наистина, защо съм се забързал?

Но как ще му прости за бавността

на връщане към теб, към теб, когато

и вихрите, запенили уста,

ще шибам с нетърпение крилато?

Тогава сам ще се превърна в плам,

от твойта близост, слънце мое чудно,

и в миг спешил се — с благодарност, знам —

ще викна тъй към кончето си мудно:

        — Преди аз бързах, ти се противи;

        сега аз тичам, ти след мен върви!

52

Тъй както богаташът само рядко

парите си брои, разбрал добре,

че може удоволствието сладко

от честа употреба да замре,

и както рядко вмъква календаря

сред делниците празничния ден,

и рядко в колието се повтаря

брилянтът, в златна рамчица вгнезден,

тъй точно, мой приятелю, от скрина

на времето те рядко вадя аз,

подобно скъпа дреха от коприна,

държана за тържествения час.

        Сърцето с радост, вярвай ми, еднаква

        се среща с теб и срещата очаква.

53

Едничка сянка хвърлят всички живи

и чудно, от какво си сътворен,

та в толкоз сенки, копия правдиви,

повтаряш се навсякъде за мен!

Адониса^[1] опишеш ли, той даже

копира бледо твоите черти;

вземи Елена^[2], и ще се окаже,

че тя — в одежда гръцка — пак си ти.

Природата, тя също подражава

на тебе, образец за красота,

и свежа като теб напролет става,

и щедра като теб през есента.

        Във всяка хубост виждам външността ти,

        по вярност само нямаш дубликати!

54

Красивото ний повече ценим,

щом слее красота със вярна дума —

на розата цветът ни е любим,

защото му е сладостен парфюма.

И шипката разтваря розов цвят

над стъбълце, обсипано с бодили,

тя също тъй сред пролетния свят

кокетничи с листенцата си мили,

но нейното е външно и до век

и никому затуй не е приятно;

със розите е иначе — човек

от тях извлича масло ароматно.

        Аз твойта вярност също изцедих —

        увехнеш ли, ще лъхаш в моя стих.

55

Ни мраморът, ни твърдият гранит

на гробниците знатни ще успеят,

макар така внушителни на вид,

могъщия ми стих да надживеят.

Във него ти, възпят от мойта реч,

звучаща над размириците злобни,

ще устоиш на Марсовия меч^[3],

повалящ истуканите надгробни.

Над времето, над кръв и прах, и тлен,

ти в мойте рими ще живееш вечно,

от хубост и от слава осенен

пред взора на потомството далечно,

        и жив ще си до Праведния съд

        за тез, които знаят да четат!

56

Любов, крепни отново и отново,

бъди като глада ни упорит,

чиито клещи стисват пак сурово

тоз, който преди малко бил е сит!

И нека твойто зрение, преяло

от сладостта на милия предмет,

във него пак се впери, огладняло

и лакомо, като пчела на мед.

И да приличат дните ни без среща

на океан, двамина разделил

и сторил обичта им по-гореща

и всекиго на другия по-мил;

        или на люта зима, през която

        по-жаждано е слънчевото лято!

57

Аз роб съм твой и нямам грижи други,

освен по всяко време на деня

слуга да съм на твоите услуги,

без личното си време да ценя.

Дори не ми е, вярвай ми, горчиво,

„довиждане“ когато ми речеш,

стрелките не кълна нетърпеливо

— щом няма те — за техния бавеж,

не се запитвам де си и с кого си

и нивга не избухвам в гняв нелеп,

а само облажавам, без въпроси,

щастливците, които са със теб.

        Владей ме! Любовта ми е такава,

        че злото и през ум не ми минава.

58

Опазил ме, мой мили, оня бог,

чиято мощ ме твой васал направи,

на крачките ти страж да стана строг

и да слухтя за твоите забави!

О, нека страдам — щом съм роб злочест —

когато се от мене отстраняваш,

и нека от устата ми протест

не те рани, когато ме раняваш!

Върви, върви, владетелю мой млад,

че мъчиш ме, не бих могъл да скрия —

прищевките ти хвърлят ме във ад,

но прошката за тях е в теб самия.

        Аз чакам те, без разлика дали

        игрите ти добри са, или зли.

59

Щом няма нищо ново под небето,

нелепост ще е някой да роди

повторно, като новост, туй, което

е вече съществувало преди.

О, ако можех някак, в свойта мисъл

завърнал се столетия назад,

да видя как в слова те би описал

поетът от класическия свят,

така че от стиха му да узная

дали е в днешно време хубостта

по-висша или низша от оная,

живяла по античните места.

        Аз вярвам: оня свят пред теб едва ли

        ще има със какво да се похвали.

60

Подобно на Вълни към стръмен бряг

минутите една зад друга тичат

напред, напред и в шумния си бяг

над пенните си гребени надничат.

Отрокът в този ширен океан

към своята върховна точка лази,

но тъкмо е със зрялост увенчан,

нападат го планетните омрази.

И Времето, дарило го преди

с природна красота и свежа слава,

челото му без жал сега бразди

и даровете свои разрушава.

        Но твоя образ аз със своя стих

        от злата му десница защитих.

61

Дали ми ти изпращаш своя лик

през тежките ми клепки да прозира,

така че дълги нощи до светлик

от него ни за миг да нямам мира?

Дали ми ти изпращаш своя дух

далеч от теб, по пътища незнайни,

да рови, към защитни речи глух,

в позора на простъпките ми тайни?

Не, твойта обич няма толкоз мощ,

не тя, а мойта, много по-могъща,

ме кара да будувам всяка нощ

и в страж на верността ти ме превръща,

        когато, ах, усещам те оттук

        далеч от мен и недалеч от друг!

62

Към себе си любов ме облада

и завладя духа и всичко в мене,

не знам какво да сторя с таз беда,

тъй здраво в мен порокът вкоренен е.

По хубост равен с мен не виждам тук

и честен като мене не познавам,

в каквото си помисля, всеки друг,

и то със много педи, надвишавам!

Но своя остарял и сбръчкан лик

в случайно огледало щом погледна,

таз моя самовлюбеност във миг

ме клъвва във сърцето с болка ледна:

        Аз, хвалейки се, теб съм виждал в мен,

        край теб съм се усещал подмладен!

63

За този ден, когато като мен,

изпит и изсушен, със потно теме,

приятелят ми бъде съкрушен

от силата на яростното Време,

когато младостта му хлътне в мрак

и челото му бръчките прорежат,

и старец сух, протътри мършав крак,

където нявга тичал е младежът,

за този ден съм днес въоръжил

перото си, във бой с Косача^[4] злобен

да браня хубостта на своя мил

за времето след камъка надгробен.

        Да, в полъха на моя стих крилат

        ще диша той, красив и вечно млад!

64

Когато гледам Времето как срива

корони и царства с един замах

и кулите със трайност горделива

как стават под косата му на прах;

когато гледам тука как морето

поглъща къс от пясъчния бряг,

а другаде пространството отнето

на сушата смирено връща пак;

когато гледам смени и разруха

да властват вред, уплаха ме гнети,

че злият Старец в пазвата си глуха

и моя скъп любим ще похити.

        И в радостта скърбя, като те любя,

        че имам туй, което ще загубя.

65

Щом бронз, гранит, земя, вода безбрежна

не могат се опази от смъртта,

как би могла, от росен цвят по-нежна,

безсмъртна да е твойта красота?

Как пролетният полъх връх ще вземе

над пристъпа на яростните дни,

когато вечният рушител Време

разяжда твърдокаменни стени?

О, мрачна мисъл! Как да не потъне

във времето тоз негов бисер пръв,

крака на часовете кой ще спъне

и спре неутолимата им стръв,

        освен — по чудо — черното мастило,

        сред мрака чер лика му осветило.

66

Зова смъртта. До гърлото съм сит

заслугата да виждам просекиня,

и глупостта — в костюм със бисер шит,

и честността — удавена във тиня,

и простия език — немил-недраг,

и пъченето — признак за наука,

и чистото моминство — във бардак,

и почестите — пръскани наслука,

и нрава строг — покварен от властта,

и гордото достойнство — на заплата,

и творчеството — с вързани уста,

и правдата — във служба на лъжата.

        Охотно с тази смрад се бих простил,

        но как да те оставя, друже мил?

67

Ах, нужно ли е да живее той

сред толкова развала и поквара,

та като щит пороците безброй

да му използват името и чара

и себе си да мажат с багрила,

дано със него сбъркаме ги ние —

фалшива роза сякаш би могла

естествена окраска да добие?

Защо, защо на тоя свят разплут

живее той със славата си млада,

когато е Природата в банкрут

и вече свежа кръв й липсва в склада?

        Знам, с него спомня тя на тоя свят

        как беден е и как е бил богат.

68

Тоз негов лик е знак от минал ден,

ден искрен както днешните цветя са,

когато този свят не е бил в плен

на новите ни средства за украса;

когато още никой не е смял

от мъртъв череп къдрите да снеме,

та те, когато оня е изтлял,

кощунствено да кичат второ теме.

Тоз негов лик ни спомня минал век,

век, носещ чистота неотразима,

когато с чужди пролети човек

не е красил безлистната си зима.

        Той тук е, фалша днешен да сравни

        със хубостта от нявгашните дни.

69

За многото ти качества, които

са видими, дори и твоят враг

с възторг и одобрение открито

отдава ти дължимото все пак.

Но в хора от хвалби за външността ти,

долитащи от близо и далеч,

долавял съм и хладни атестати,

за нрава ти когато стане реч.

На хората, уви, не им харесва

— а съди по делата този свят —

че смрад на вреден плевел се примесва

към мириса на нежния ти цвят,

        а чувал съм и намеци злоради,

        че „буренясват общите ливади“…

70

От клюките недей се тревожи —

красивите са прицел за мълвата;

слухът край всичко хубаво кръжи,

естествен като гарван в синевата.

Одумките дори — ако си чист! —

придават слава, тъй като се знае:

на розата най-прелестният лист

за червея най-лакома храна е.

Засадите надвил на младостта,

до днес си бил безгрешен пред морала,

но знай, че завистливите уста

не ще затвори тази ми похвала.

        Не им ли даваш повод да гълчат,

        за дружба с тебе ще ламти светът.

71

Напусна ли света, мой друже скъп,

на червеите гозба за да стана,

не ме жали! Да трае твойта скръб,

дорде звъни черковната камбана!

И нейде ако срещнеш този стих,

недей си спомня кой го е написал —

тъй нежно те обичам, че не бих

желал да помрачавам твойта мисъл.

А спомниш ли ме ти, когато аз

ще бъда пръст, недей ме споменава,

защото, чул ме назован на глас,

тоз мъдър свят — все същият тогава! —

        със присмех току-виж те оскърбил,

        задето си ме спомнил, друже мил!

72

Светът се би учудвал за какви

достойнства мои бил си с мене близък,

затуй подир смъртта ми забрави,

че имал си любим със дар тъй нисък.

Не го ли сториш, от немай-къде

ще трябва да прибегнеш до измама,

която би могла да ми даде

способности, каквито в мене няма.

И затова — лъжа за да не би

да опетни душата ти правдива,

ти името ми с мене погреби,

та двама ни позор да не покрива:

        от своите стихове червя се сам,

        и теб заради тях ще те е срам.

73

Аз зная, есента ти виждаш в мен,

която брули листи пожълтели

от клона гол — храм, сякаш разрушен,

във който звънки хорове са пели.

Ти виждаш в мен деня, когато той

след залез слънце с мрак се чер намята

и бързо нощ, изпълнена с покой,

отнася сякаш в нищото земята.

Ти виждаш в мен мъждеещия плам,

когато вече с пепел се загръща,

във смъртното си ложе свил се там,

където с младост е бучал могъща.

        И знам: затуй по-скъп за теб съм аз,

        защото е раздялата пред нас.

74

Но не тъжи. Когато злата Смърт

в ареста си безсрочен прибере ме,

на тези рими паметникът твърд

за мен ще ти напомня дълго време.

Четейки ги, от туй, което бях,

ще имаш ти, което е най-ценно;

земята ще получи само прах,

ти — мойто съдържание нетленно.

Какво ще си загубил? Хладен труп,

отпадък, който в глината ще гние,

това, което всеки скитник груб

със ножа си могъл би да добие.

        А в дар ще имаш главното от мен

        във този стих, на тебе посветен.

75

Мой дъжд при суша, мой насъщен хляб,

ти мъчиш ме с онази страст, която

пече скъперника на огън слаб

при мисълта за скътаното злато.

Ту радвам ти се, ту страхът свиреп

от идещата старост ме потиска,

и ту ламтя сами да бъдем с теб,

ту всички да ни виждат ми се иска.

Бях вчера до пресита угостен,

а гладен съм за порцията днешна

и нямам радост или блян, освен

че днес си с мен, че утре ще те срещна.

        Така меня се всеки ден по дваж:

        сега бедняк — след малко богаташ.

76

Защо в стиха ми нови багри няма,

ни образи, на мода в наши дни?

Защо за причудливост по-голяма

не хвърлям някой поглед настрани?

Защо ми е и гамата такава,

че бързо й отгатват всеки звук,

и всяка моя думичка издава,

че текстът е от мен, а не от друг?

О, тъй е то, защото вечна тема

на мойте стихове сме ти и аз.

Виж слънцето, което се въззема

над хълма тъмен в утринния час —

        на него е подобно мойто слово —

        все старо е и всяко утро — ново.

77

„Стареем!“ — огледалото ти казва;

„Лови мига!“ — часовникът шепти;

а джобното бележниче^[5] запазва

каквото ще запишеш в него ти.

И в бръчките ще виждаш ти отсреща

гробове със раззинати уста;

и черната стрелка ще те подсеща,

че Времето пълзи към Вечността;

а вписваш ли на бялата хартия

каквито мисли ражда ти умът,

след време ще ти връща тя ония,

които инак могат да умрат.

        От мен тез три поуки приеми ти

        и дни ще те очакват плодовити!

78

Тъй често ти на дарбата ми плаха

бе муза благосклонна и добра,

че други на това ми завидяха

и също тъй заскърцаха с пера.

Ликът ти, сторил немия да пее,

неукия научил да лети,

издига, който знания владее,

във още по-високи висоти.

Но моя стих недей да подценяваш —

той цял от твоя чар се е родил;

ти чуждите най-много подобряваш

откъм изкусност и изящен стил,

        а моят, недодялан, без наука,

        на теб дължи си цялата сполука.

79

Додето само моите слова

те славеха, за теб те бяха скъпи,

но болната ми Муза след това

пред друг певец бе длъжна да отстъпи.

Разбирам, твойте качества безчет

не са за дарби като мойта слаби,

но знай все пак, че твоят нов поет,

каквото ти е дал, от теб го граби.

Приписва ти разсъдък — той е твой;

изящество — окрал ти е лицето;

не може да измисли нищо той,

което да не е от теб отнето.

        Така че милостта си ти мери —

        той плаща ти със твоите пари.

80

Страхувам се, за теб когато пиша,

понеже знам, че те възпява друг,

чиято дарба е далеч по-висша

от моя беден стих на самоук.

Но ти море си, а пък то поддържа

различни кораби, затуй и аз

нахалната си лодка ще отвържа,

помамен от високия талаз.

На твойта плитка помощ се надявам,

а оня нека гази твойта глъб —

потъна ли, какво пък представлявам

пред него — галеон^[6], могъщ и скъп?

        Ако успее той, пък аз загина,

        нали за туй пак ти ще си причина!

81

Кого от двама ни часът жесток

ще стигне пръв, съдбата само знае,

но споменът за теб ще е без срок,

а моят няма седмица да трае.

Теб злата смърт не ще те заличи,

а мойто име ще потъне в бездна,

ти гроб ще имаш в хорските очи,

когато аз в земята ще изчезна.

За теб стихът ми лек ще бъде склеп

и след смъртта на всички днеска живи,

четците бъдни пак ще бъдат с теб

и шепнейки словата ми правдиви,

        устата, гдето ражда се дъхът,

        живота ти с нов дъх ще продължат.

82

За мойта Муза, знам, не си сгоден ти

и затова приемай и чети

римуваните чужди комплименти,

чието вдъхновение си ти.

Тъй дивен външно, тъй душевно чуден,

не стигат ти похвалите от мен,

та нови да си търсиш си принуден

във модите, менящи се през ден.

Търси ги, ала знай: накрай, отпратил

лъжите на цветистия език,

ще видиш, че правдивият приятел

правдиво е рисувал твоя лик.

        За тез, които тен естествен имат,

        излишен е и загрозяващ гримът.

83

Не смятах, че ликът ти се нуждае

от грима на словесния портрет,

и мислех си, че твойта красота е

над силите на бедния поет.

По тез причини си мълчах, защото

си мислех, че понеже жив си ти,

ще проличи как слабо е перото

пред чудото на твоите черти.

За този грях сега от теб си патя,

но горд съм, че не съм ти навредил,

когато мойте ревностни събратя

погребваха те в мъртвия си стил.

        О, вярвай: в твоя поглед живост има,

        със нашите слова неизразима!

84

За тебе кой изрекъл би възхвала

по-висша от това, че ти си ти;

ти, който въплъщаваш идеала

и мярката на всички красоти?

Поетът, който малко не поправи

модела си, не е добър поет,

но теб ако правдиво той представи,

без всякакъв хвалебствен етикет,

да, само ако просто те препише,

какъвто си, украсите спестил,

туй копие ще бъде вече висше

признание на неговия стил.

        Но знай, от твойта жажда да те хвалят,

        похвалите към тебе се развалят.

85

Без глас е мойта Муза днес, когато

дочувам омърлушен и унил,

как чужди Музи със пера от злато

възнасят те в изящния си стил.

След всеки химн, умело изработен,

доказващ учен вкус и усет фин,

аз само като псалт малограмотен

обаждам се със глупаво „Амин!“

„Така е!“, „Точно тъй!“ — прибавям свойто

съгласие, щом в хор те хвалят те…

Но тайно казвам повече, за който

във мислите ми може да чете.

        Хвали ти тях за думите големи,

        но мен цени за мислите ми неми!

86

Дали стихът му горд, издул платна

към тебе, обещаващ скъпа плячка,

потисна моите мисли до една

и още неродили се, ги смачка?

Или духът му, таен ученик

на древни духове, стиха смрази ми?…

Не, нито той, ни сонмът му велик

от нощни гости сплаши мойте рими.

Дори със сянката на оня свой

водач духовен, да, дори и с нея

не би могъл да ме принуди той

пред неговия звук да занемея.

        Но ти го одобри и аз тогаз,

        останал без кураж, загубих глас.

87

Прощавай, твърде скъп си ти за мене.

Аз връщам ти безценния залог.

Дългът ти до стотинка погасен е

със лихвите и в искания срок.

Ти даде ми се в дар по своя воля,

без аз да съм заслужил за това —

не мога безвъзмездно да те моля

да ми дадеш над себе си права.

Навярно подценил си се тогава

или случайно надценил си мен,

но явно няма как да продължава

контрактът ни, от грешка породен.

        Сън беше всичко. Крал видях се в него.

        Очи отварям — кралството ми де го?

88

Когато ме презреш и между нас

започне спор за светската присъда,

знай, твоята страна ще взема аз

и ревностен защитник ще ти бъда.

За себе си добре осведомен,

ще им разкажа приказка такава,

че, честна дума, щом загубиш мен,

не малко ще спечелиш откъм слава.

Но чернейки се сам, и аз мотив

ще имам, знай, да тържествувам тайно,

защото, като видя те щастлив,

ще бъде мойто щастие безкрайно.

        Така към теб изпълнен съм с любов,

        че всичко да понасям съм готов!

89

Разкрий ми, че за някой мой порок

напускаш ме, и аз ще го призная;

кажи, че съм например кривоног —

ще куцам на живота си до края.

Не можеш ме покри ти с черен срам

във своя опит да се оправдаеш,

тъй както аз ще се очерня сам,

узная ли, че толкоз го желаеш.

Ще те оставя с други да дружиш,

не ще изричам името ти, мили,

че казано от мене, току-виж,

издало ни, че нявга сме дружили.

        Със себе си за теб ще встъпя в бой —

        тоз, който ти е враг, е враг и мой!

90

Така че удряй, с удар бърз и кратък,

сега, когато в кръг съм от врази!

Недей да го отлагаш за нататък,

сега ме напусни и намрази!

Не ща да дойде след отбоя твоят

подготвен напад с цялата си мощ

тъй, както руква призори пороят

след дългата и пълна с вятър нощ.

— Оставям те! — кажи. Но не когато

от дребните беди ще съм сломен —

сега, сред тях, със бреме непознато

скръбта да се стовари върху мен,

        така че при сравнението с нея

        на днешните си болки да се смея!

91

Кой с ловкост се гордее, кой — с предци,

кой — с дом разкошен или с модни дрехи,

кой — с кучета, соколи и жребци,

кой — с хубост, кой — с воински успехи;

тъй всеки тук си има дребна страст,

различна във зависимост от нрава,

но мен една огромна в свойта власт

държи ме и над всичко побеждава.

Ти, скъпи мой, си тази страст за мен,

пред теб са нищо род, пари, соколи;

за мене, с любовта ти награден,

останалите боси са и голи.

        Но зная, ах, напуснеш ли ме ти,

        богатството ми в миг ще отлети!

92

Но ти все пак не можеш ми избяга,

ти мой ще си до сетния ми ден,

защото, щом оставиш ме, веднага

ще литне и животът ми от мен.

Не ме е страх от злото най-голямо,

по-малкото за мене щом е смърт;

усещам се спокоен, смел и спрямо

промените на чувствата ти твърд.

Каквато и съдба да ми отсъдиш,

аз срещам я с усмивка на уста.

О, най-върховно щастие: да бъдеш

щастлив и в любовта си, и в смъртта!

        Но в мислите ми грешката е тая,

        че можеш да ме мамиш, без да зная…

93

И тъй, със вяра в тебе ще живея,

без чувствата ти истински да знам,

като съпруг измамен: той до нея,

а тя — лицето тук, сърцето там.

Защото как, кажи, ненавистта си

издали биха твоите очи?

От други в хладни погледи, в гримаси

укриваното чувство си личи,

а тъй си ти създаден от небето,

че даже лоша мисъл да си скрил,

все нежност и любов е туй, което

излъчва се от образа ти мил.

        Дано не бъдеш плод със суха ядка…

        като на Ева ябълката сладка!

94

Знам някои, които не раняват,

макар да притежават тази власт,

вълнуват други, а сами остават

студени, не обгаряни от страст;

над тях небето с право ръси дари

и те ги и опазват, и множат;

на своите лица са господари,

когато всеки друг им сторва път.

Да, цветето, за своя радост дивно,

украса е на летните ни дни,

но става — знай! — от плевел по-противно,

щом грозната зараза го плени.

        Най-ниско пада най-доброто, мили,

        най-зле миришат лилиите гнили.

95

Как прелестен и мил при тебе става

позорът, който, с хубостта ти слят,

подобно червей в роза разрушава

на името ти цъфналия цвят!

В забавите ти който се опита

наклонности да види недобри,

неволно порицава те с възхита

и хвали те, когато те кори.

Какъв дворец красив си е избрала,

заселвайки се в теб, порочността,

как скриват се петната под воала

на твойта миловидна красота!

        Да, имаш чар, но умно действай с него:

        и твърдия кинжал ръжда яде го.

96

Един греха ти с буйност оправдава,

друг казва: „Младост“, трети — „Жарка кръв“;

от грях и смях ти правиш смес такава,

че всеки съдник твой те брани пръв.

И както върху пръста на кралица

е камък скъп и късчето стъкло,

тъй в тебе недостатъци редица

добиват благородно потекло.

Какво би сторил в овчата кошара

вълкът, да бе със вид на агнец мил!

Така и ти, използваш ли си чара,

ах, колко ли сърца би съблазнил!

        Не го прави! Тъй всичко в нас едно е,

        че чувствам твойто име като свое.

97

Как хладно беше времето, в което,

о, радост моя, бях далеч от теб;

как мрачно и студено бе небето,

какъв Декември духаше свиреп!

А всъщност беше топло, беше есен,

разстлала красоти нашир и длъж,

вдовица сякаш с тежък плод, понесен

от жара на покойния й мъж.

Но този неин добив бе за мене

невесел като радост на сирак,

защото ти си моето цъфтене

и вред без теб за мен е хлад и мрак,

        и в песните на птичетата има

        уплаха пред настъпващата зима.

98

Когато бях далеч от теб, Април

бе тъй облъхнал цялата природа,

че и Сатурн^[7], уж винаги унил,

танцуваше, засмян, на небосвода.

Бе пролет, както — помниш ли? — преди:

със бистри небеса и глъчка птича,

но песен тя във мен не породи,

не ме подмами с цвят да се накича.

Април — художник сякаш — бе видял

цвета на твойто чело, твойте устни,

та в розата и в крина снежнобял

съзирах техни копия изкусни

        и сам-самин, със бляна си нелеп

        залъгвах се с тез намеци за теб.

99

Упрекнах теменужката: отгде

бе взела своя лъх и цвят приятен;

как дръзнала бе тя да ти краде

румянеца, дъха ти ароматен?

Във крина бял ръката ти видях.

А риганът ти бе отнел косата.

Две рози твоя свян и твоя страх

ми спомняха със своите два цвята.

А трета бе окрала кръв и сняг

от твоя лик; и зарад таз простъпка,

проникнал тайно в нея, злобен враг

подяждаше й розовата пъпка.

        Да, гдето виждах цвете да цъфти,

        приятелю, във него беше ти.

100

Къде си, Музо, та те няма тук,

при този, който силата ти дава?

Дали не унижаваш своя звук,

хабейки го за работа дребнава?

Нехайнице, върни се и върни

във звънка реч прахосаното време,

стиха си дай, където се цени

и откъдето тласък нов ще вземе!

Лика на моя скъп, ленивке, виж,

и в него зли бразди ако съзреш ти,

то сили напрегни да заклеймиш

летежа на годините зловещи,

        и хубав прослави го, във ущърб

        на Времето със острия му сърп!