Уилям Шекспир
Сонети (1)

1–50

1

От хубавото чакаме приплод,

та щом цвета му есен зла пролази,

за него спомен, пълен със живот,

в наследника му свеж да се опази.

А ти, сгоден за образа си млад,

сам пламъка си храниш със гориво

и мъчиш ни в обилието с глад,

хабейки своя чар немилостиво.

Ти, който като вестник на Април,

света за да красиш, сред нас живееш,

съкровището свое в пъпка скрил,

скъпернико, ти, трупайки, пилееш.

        Но сам умреш ли, знай, ще си изял —

        от лакомство — и общия ни дял!

2

Четиресетгодишната обсада

лика ти щом с окопи набразди,

от днешната ти пищна дреха млада

едва ли ще останат и следи.

Тогава, ако някой те запита

къде си скрил предишния си плам,

към взор угаснал в очница изпита

да сочиш гордо с пръст, ще бъде срам.

А би била далече по-богата

похвалата, когато му речеш:

— Тук, в тоз мой син е моята отплата

за буйните ми дни като младеж!

        Тъй подмладен, макар и с бели власи —

        затоплена ще видиш пак кръвта си.

3

Огледай се и образа си млад

сгълчи за туй, че грях към всички прави

с това, че послесмъртен дубликат

не ще от хубостта си да остави.

Нима не чака мъжкия ти плуг

която искаш девственица нива,

или видял си себелюбец друг

тъй в гроба си потомство да зарива?

Днес майка ти към своя майски ден

чрез твойта младост връща се обратно,

ще виждаш ти, от бръчки набразден,

в сина си свойто юношество златно.

        А щом не щеш, умри си единак

        и споменът за теб да тъне в мрак!

4

Красавецо, младежкия си чар

прахосваш ти за собствена изгода,

но този чар го дава не във дар,

а само в заем щедрата Природа.

А щом е тъй, скъпернико красив,

защо й харчиш влога без остатък —

нали затуй, чаровнико, си жив,

живот и чар да предадеш нататък?

Ти алчен си за себе си, но знай,

човек така сам себе си предава,

и щом Природата ти каже: „Край!“,

каква ще ти е сметката тогава?

        А син, повторил твоите черти,

        могъл би вместо теб да я плати.

5

Минутите, тъй майсторски създали

лика, на който радва се светът,

след някой ден със радост на вандали

сегашния му чар ще разрушат.

Тъй Времето неспиращо помита

на лятото пира във своя бяг —

лесът е гол, без птичата си свита,

мъртвило е навред, и мраз, и сняг.

В тез ледни дни, без мириса, извлечен

и пазен във затворче от стъкло,

за летния разкош недълговечен

какво да ни напомни би могло?

        А цветето, парфюм което дава,

        с най-ценното от себе си остава.

6

Затуй преди студените ръце

на зимата да смръзнат твойта шума,

във нечие моминско стъкълце

ти скътай на нетрайното парфюма.

Не ще е грях, ако получиш ти

с богата лихва влога си обратно

и нека те тоз влог обогати

със копия от теб десетократно.

Така ще бъдеш десет пъти жив,

повторил хубостта си десет пъти,

и слаба ще е твойта смърт против

живота безконечен на рода ти.

        Красив си ти: на червея в пръстта

        не давай тази своя красота!

7

Виж, в росна утрин слънцето когато

по източния хълм се възкачи,

как всички към венеца му от злато

отправят верноподани очи.

И сетне, като царствен юначага,

щом стигне то небесния зенит,

пак погледът на всички се протяга

със почит към сияйния му вид.

Но привечер, когато — старче жалко —

заслиза то по западния път,

о, как очите, верни преди малко,

от прежното величие странят!

        Без син останал, знай, и теб очаква

        съдба със таз на слънцето еднаква!

8

Ти, който сам си музика, защо си

от музиката често нажален?

Би трябвало тя радост да ти носи,

а не да те държи в печален плен.

Но тъй е: в таз хармония щастлива

към теб отправен чуваш укор ти

за туй, че на душата си мотива

оставил си самотно да звънти.

И ето звук от звука отзвук взима,

три гласа във съзвучие звучат,

като че ли семейно пеят трима —

стопанинът, жена му и синът.

        И чуваш ти във всяка тяхна нота:

        „Самотният е никой във живота!“

9

Нима от страх вдовица да не плаче,

хабиш ти сам дареното на теб?

Но без дете умреш ли, туй ще значи

да хвърлиш над света вдовишки креп.

И двойно ще те жали той, загдето

свой двойник млад не си оставил тук,

понеже за вдовицата в детето

повтаря се покойният съпруг.

Прахосникът богатства разпилява,

но те у друг опазват се все пак,

а хубостта отлита като плява,

не мине ли в плода от нежен брак.

        Щом тъй без жал към себе си сме ние,

        гръдта любов към другите не крие!

10

Срамувай се! — Към себе си нехаен,

ти обич нямаш и към никой друг.

Светът е влюбен в твоя лик омаен,

но явно ти си чужд към всички тук.

Защото, сам със себе си във свада,

оказваш се към себе си свиреп

и сам подриваш хубавата сграда,

която да крепиш е дълг за теб.

Послушай ме! Омразата не бива

да диша в дом тъй мил и съвършен.

Стори и мисълта си милостива

като лика ти, от любов към мен —

        пусни свеж прираст, който хубостта ти

        към бъдните човеци ще препрати!

11

Повяхвайки, възражда се старика,

когато кълн е пуснал млад и свеж —

кръвта, която в твоя син ще блика,

ти своя би могъл да назовеш.

Туй правило във времето държи ни;

без него хлад и мрак ще зацарят.

Отхвърлим ли го, за шейсет години

ще свърши окончателно светът.

За грозните природата не плаче —

те могат да остават и без плод;

от хубавите иска тя обаче

да дават красота на тоз живот.

        Ти, скъп печат, създаден си нататък

        да размножаваш своя отпечатък.

12

Щом видя как препускат часовете,

как нощ поглъща веселия ден,

как бързо вехне пролетното цвете,

перчемът чер как блясва посребрен,

как шумата отлита, жълта, жалка,

там, гдето са пладнували стада,

сеното в скреж — мъртвец във катафалка —

как друса между ритлите брада;

щом видя всичко туй, със страх тогава

запитвам се, какво ще правиш ти,

когато всяка хубост преминава

тъй бързо, както следната цъфти,

        и само син един би имал сила

        срещу Смъртта, цвета ти покосила.

13

Такъв да би останал, но, уви

такъв ще си, дордето тук те има.

Затуй се своевременно готви

да победиш смъртта неотвратима.

На друг след теб ти своя образ дай,

и хубостта, която взел си в заем,

без срок ще е, и ти ще си без край

във своето потомство узнаваем.

Кой дом зарязва, ако би могъл

да го спаси от сигурна разруха,

когато вънка вие вихър зъл

и вред е мрак и мраз, и гибел глуха?

        Баща си помниш. Сам баща стани,

        та син ти да те помни в бъдни дни!

14

Гадател съм, но моята наука

планети и комети не следи

и не предсказва на едни сполука,

на други — неуспехи и беди.

Не мога да предричам ясно време

или, обратно — дъжд и вихър зъл,

ни от князете кой превес ще вземе,

по свода да предвидя бих могъл.

Но в твоя взор за мен по-ясно свети,

отколкото в небесния чертеж,

че истина и хубост ще са слети

във тоз, когото ти ще създадеш.

        А иначе със твоя край вещая

        на хубостта и истината края.

15

Когато гледам всяка твар зелена

как вехне, не оставяйки следи,

и как и ние — сенки върху сцена —

по заповед на тайнствени звезди —

като растения за кратка слава

към слънцето ствол пускаме висок,

и как след време помен не остава

от буйствата на младия ни сок,

пред толкова нетрайност младостта ти

аз повече от всякога ценя,

предчувствайки как Времето ще прати

във черна нощ на чара ти деня.

        И в битка с ненаситната му жажда

        стихът ми нова младост ти присажда.

16

Защо обаче сам не встъпиш в бой

с годините, към нас неумолими,

защо не ги сразиш по начин свой,

по-сигурен от бедните ми рими?

Към твоя цвят, тъй млад и свеж, с привет

девица не една обръща взори,

мечтаейки по-точно от портрет

в лехата си без грях да те повтори.

Така животът ще те обнови

по вечния закон на естеството

чрез чудо, за което са, уви,

безпомощни боите и перото.

        Предал се, оцелей! Чрез мъжки плам

        за бъдното извай лика си сам!

17

Че качества си имал толкоз много,

как утре ще докаже моят стих,

макар че половината, ей Богу,

от всички тях, знам, в него умъртвих?

Но дарба ако имах пък такава,

че да предам обноски, поглед, глас,

ще кажат всички: — Преувеличава.

Къде такива ангели сред нас! —

И тези мои листи пожълтели,

със твоя образ, възхваляван в тях,

ще бъдат като врели-некипели

на старец изкуфял, предмет на смях.

        Виж, син ако създал си, ще те има

        и в неговия лик, и в мойта рима.

18

Дали да те сравня със летен ден?

Ти по си мил от него, по-умерен.

Излива се и лете дъжд студен,

засенчва ни и лете облак черен.

Небесното око ту лее зной,

ту златният му лик се в облак скрива;

в природата творения безброй

тъй губят свойта хубост променлива.

А твойто лято студ не ще скове,

то няма да отмине бързотечно,

то вечно ще е в тези стихове,

създадени, за да живеят вечно.

        Дорде око чете, уста шепти,

        ще дишат те и в тях ще дишаш ти.

19

Сковавай, Време, тигровата паст

и плодната земя превръщай в камък,

лъва оставяй да ръмжи без власт,

и феникса^[1] — да гине в своя пламък;

със този свой летеж-водовъртеж

печал и смях редувай всекичасно,

върши злодейства, колкото си щеш,

освен едно, най-грозно и ужасно:

лика на моя мил със зъл резец

недей дълба, безжалостни тиране,

о, нека той за дивен образец

на бъдните човеци да остане.

        Пък ако не, рушителю крилат,

        стихът ми, знай, ще го опази млад!

20

Лицето ти без никакво белило

със женския ти чар ме заплени;

сърцето ти, и то е женски мило,

без женските кокетни хитрини.

Красавец млад от благородна школа,

в обноските и сдържан, и открит,

ти с погледа си звезден двата пола

към себе си влечеш като магнит.

Природата създавала е вещо

от теб жена със образ съвършен,

но сетне присадила ти е нещо,

за радост на жените, не на мен.

        Щом тъй е, нека стори ни богати —

        с наслада тях, а мене с обичта ти!

21

Не съм от тез, които в стих, разпален

от нечие изписано лице,

към Музите^[2], за пример идеален,

прострели умоляващи ръце,

сравняват го със слънцето, с луната,

със морски бисер и с априлски цвят,

със всяка скъпоценност, нам позната

под облия въздушен всеобят…

Аз вярно хубостта ти ще опиша,

каквато е, от земно потекло,

и тя ще се окаже не по-низша —

повярвай! — от чиято да било.

        За примери звездите друг да сваля

        не съм ти продавач, та да те хваля!

22

Додето ти си млад, огледалата,

че бил съм стар, не ще ме убедят,

но зърна ли на времето браздата

по твоя лик, ще знам, че съм на път.

Защото на сърцето облекло е

лицето, и щом ти си младолик,

аз, който съм ти дал сърцето свое,

не мога да съм вътрешно старик.

Аз също тъй, получил в дар от тебе

сърцето ти, в гръдта си го прибрах,

така че, както дойка пази бебе,

да пазим свойте младости чрез тях!

        И знай, че ако мойто в теб посърне,

        то твойто няма никой да ти върне.

23

Подобно слаб актьор, от страх във миг

забравил текста си, или подобно

на мъж гневлив, останал без език

от прилива на чувството си злобно,

и аз така мълча, смутен и ням,

на любовта забравил етикета,

усетил под товара й голям,

че словото след чувствата ще крета.

Затуй да бъдат техен адвокат

и ходатай тез мои книжки скромни —

по-сигурно от някой по-устат

гласът им ням за мен ще ти припомни.

        Учи се ти да чуваш в тях с очи

        безмълвната ми нежност как звучи!

24

Окото ми художник сякаш стана

и тъй изписа твоето лице,

че то като във рамка се обхвана

във мойто очаровано сърце.

И ето те, висиш в ателието

на мойта гръд, дълбоко тука в мен,

широкият прозорец на което

със твоя бистър взор е остъклен.

Съдействуват си погледите: моя

рисува красотата ти, а ти

през своя пускаш слънцето и то я

огрява, като жива да трепти.

        Но с външности играе си окото —

        в сърцето не прониква то, горкото!

25

Тоз, който е за щастие роден,

да се гордее с почести и знатство —

аз нямам тез неща, ала на мен

е дадено по-инакво богатство.

Щом князът му го гледа с ведър вид,

разцъфва фаворитът като невен,

но клюмва този същи фаворит,

щом погледът на княза блесне гневен.

Героят от сражения безброй

разхожда се с осанка горделива,

но хукне ли в един-единствен бой,

честта от свойта книга го изтрива.

        А твърдо любещ и до смърт любим,

        аз царствам върху трон непоклатим!

26

Кралю на любовта ми, на когото

васал ще съм до сетния си ден,

изпращам ти тоз подвиг на перото,

свидетел не за дарбата във мен,

а за дълга ми, който по размери

е тъй голям, че дребният ми дар

слова за него трудно ще намери

без подсказ мил от своя господар.

Дано звезда закрилница най-сетне

откликне се на жаркия ми зов

и мантия подхождаща наметне

над моята опърпана любов.

        А дотогаз край теб не ще се мярна

        да ти натрапвам свойта обич вярна.

27

В леглото подир труд или след път,

аз хвърлям на умората ярема,

но тялото отдъхва, а духът

в обратно направление поема.

И мислите се връщат у дома —

поклонници, във свойта вяра крепки —

и нощем в непрогледната тъма

държат открити морните ми клепки,

дорде ликът ти се яви пред мен,

макар въображаем, сладко ясен,

като брилянт във мрака окачен,

за да го стори не така ужасен.

        Тъй, телом или духом, друже мой,

        аз не намирам ден и нощ покой.

28

Но как да бъда радостен, кажи,

без капка сън, без миг почивка блага,

денят когато денем ми тежи,

нощта когато нощем му помага?

Макар да са врази един на друг,

те в сговор са. Той пълни ме с умора,

а тя ме пита: „Кой те прати тук,

далеч от своя мил, сред чужди хора?“

Аз моля него, спомняйки му как

ти слънцето заместваш в мрачно време

а нея — като казвам, че по мрак

могла би за звездица да те вземе.

        Но с мъки всеки ден е зареден

        и всяка нощ по-дълга е от ден!

29

Когато и бездушната Съдба,

и хората ме гледат с неприязън,

аз пълня свода с горестна молба

и питам го, защо съм тъй наказан,

и искам като тоз да съм богат

и като онзи хубав и прославен,

и виждам се лишен от благодат,

онеправдан, отхвърлен и забравен.

Но както съм готов да се меня,

за теб си спомням и това ми стига,

за да запея химни за деня

със радостния глас на чучулига.

        Да, твойта обич дава ми криле

        и смяна не желая със крале!

30

Когато мисълта ми през нощта

на съд повиква спомени далечни,

прежалените някога неща

пак къртят глъбините ми сърдечни.

И рукват пак сълзите ми на мъж

по гласове във мрака отзвучали,

и плащам пак заплащани веднъж

увреди, неустойки и печали,

и тъна във загубени дела,

нещастия, банкрути и фалити,

и уж си е скръбта ми отишла,

а сметките й, ей ги пак открити…

        Но щом за теб си спомня, мили, ти

        заплащаш ми провали и щети.

31

В гръдта ти бият множество сърца,

които считах от години спрели,

в лика ти виждам скъпите лица

на толкова приятели измрели!

Безчет сълзи на искрена любов

над гроба им аз лях тъй дълго време,

а те били във гроб укрити нов,

достоен любовта ми да приеме.

Ти този гроб си, ти си този склеп,

у теб, събрани, всички тях ги има,

и всички завещали са на теб

частта любов, на тях от мен дължима.

        В сърце, в лице, ти всички тях си слял

        и мене, с любовта ми, имаш цял!

32

А надживееш ли деня, във който

ще съм отвъд желания предел,

случайно срещнал две слова от мойто

перо на стихотворец неумел,

с напредъка словесен извини ги

и приеми ги за страстта във тях,

макар сред други автори и книги

наивни да изглеждат и за смях.

Кажи си: „Ако Музата на тоя

приятел мой бе жива между нас,

тя плод би дала по-добър с развоя

на живите от днешния Парнас^[3].

        Харесвам тях за тяхното изкуство,

        но старият по-искрен е по чувство!“

33

Аз дни съм виждал, слънцето когато

над билото подало бодър лик,

ливади и реки превръща в злато

с изкуство на небесен алхимик,

а след това, на облак позволило

да скрие в було образа му млад,

към запада отправя се унило,

оставяйки света ни в мрак и хлад.

Така и мойто слънчице сияйно

огря ме със топлик благословен,

но щастието беше краткотрайно —

ах, облак чер затули го за мен!…

        И все таки духът ми не унива:

        игрите на слънцата са такива!

34

Защо ли предвеща ми ясен ден,

о, слънце мое, друже мой сърдечен,

та бурята да връхлети над мен,

поел на път, по летному облечен?

Със топъл лъч сега сушиш ти сам

лицето ми, но цяр това не дава —

не ни лекува нежният балсам,

щом в раната заразата остава.

Обратно взимаш своите слова,

разкайваш се, видял ме как линея,

но болката не стихва от това,

че каел се виновният за нея…

        Но тез сълзи… Ах, чувствам: ти със тях

        откупваш — като с перли — своя грях!

35

Към свойта грешка не бъди тъй строг —

живее червей в пъпката красива,

размътва се кристалният поток

и облак чер луна и слънце скрива.

Тук всички грешни сме. И аз сред тях

греша, че тези примери ти давам

и сам се черня, като твоя грях

така несъразмерно оправдавам.

Ищец съм уж, а ето ме готов

вината на ответника да крия

и смесвайки ненавист и любов

в защита, странна и за мен самия,

        ти ставам помагач, крадецо мил,

        най-свидното за мене похитил!

36

Приемам, ще живеем като двама,

макар че любовта ни е една,

така че върху теб и сянка няма

да се простре от моите петна.

Едничък трепет във едно ни слива,

но злобен зид разделя ни на две;

той нежната ни връзка не убива,

но граби й тъй много часове!

И с поздрав, който трудноуловим е,

аз пазя те от клюки и от срам,

и ти зарад доброто свое име

приветстваш ме със кимване едвам.

        Така да е! Тъй всичко в нас едно е,

        че чувствам твойто име като свое.

37

Тъй както немощен баща следи

на буйния си син игрите мили,

и аз, осакатен от рой беди,

утеха виждам в твойте млади сили.

Защото хубав, умен, знатен, млад,

във тебе идеалът въплътен е,

и аз към тази божа благодат

присаждам обичта си, кълн от мене.

И вече от беди не съм разбит,

а плъзва в мен млад сок въображаем,

и жив съм, и усещам се честит,

зрънце от твойта слава взел назаем.

        Бъди с каквото щеш ощастливен —

        щом имам теб, то влива се и в мен!

38

Как скромната ми Муза би могла

да няма теми, тебе щом те има,

предмет достоен за безчет дела

от царството на сладостната рима?

Благодари на себе си, ако

в тез мои редове откриеш смисъл —

творба, добра за твоето око,

със твоя помощ кой не би написал?

Бъди за нас десета Муза ти,

от деветте по-свежа десет пъти,

та в стихове на други да блести,

излял се в тях завинаги, духа ти,

        а моите, ако с мене не умрат —

        похвалата за теб, за мен трудът!

39

Да те възпея искал бих, но как,

когато си добрата част от мене

и пишейки за теб, излиза пак,

че в моя чест стихът ми съчинен е?

Затуй поисках да се разделим,

та славеният кой е, да е ясно,

и дарът ми, на теб един дължим,

до тебе да достига всекичасно.

Раздяла със любимия, как ти

душите ни би пекла на жарава,

човек ако не можеше с мечти

безкрайните ти дни да съкращава

        и тъй, с възхвали в стихотворна реч

        да бъде близък с който е далеч!

40

Любими мой, любимите вземи ми —

с какво това ще те обогати?

Игрите, мой любими, с тях са мними,

а мене с любовта ми имаш ти!

Ако, любими, от любов към мене

си ми я взел, на жертва съм готов.

По-зле е, ако плътското ламтене

те кара да я взимаш без любов.

Прощавам ти, крадецо драг, загдето

от просяк грабиш сетния петак,

макар че от любим боли сърцето

по-болно, знай, отколкото от враг.

        До смърт мъчи ме, прелест похотливи,

        ала недей с вражда ме доубива!

41

За тези твои мили изневери,

когато охладнявал си към мен,

човек могъл би прошка да намери

в това, че още млад си и зелен.

Да, хубав си — и всяка те желае,

чаровен — и те търси не една;

а от жена роденият кога е

издържал пред покана на жена?

Но този път упреква те сърцето

затуй, че красота и млада плът

те пратиха във мойто царство, гдето

би трябвало две клетви да те спрат.

        Нещастен аз! От скръб и яд бледнея,

        измамен дваж: от тебе и от нея!

42

Че тя е твоя, туй не е беда,

макар да бе на мене много близка;

че ти си неин, тази болка, да,

далече по-жестоко ме потиска.

Но аз ви знам: ти любиш я все пак,

защото знаеш, че на мен е мила,

тъй както тя, затуй, че си ми драг,

на тебе да отстъпи е склонила.

И губя теб, за да спечели тя,

а ти за да спечелиш, губя нея,

и да се мъча тъй ми се отщя,

че казвам си, за да я преживея:

        Със милия съм аз съединен

        и значи тя обича само мен!

43

Когато спя, по-ясно виждам аз,

понеже денем всичко е невзрачно,

а нощем твоят образ е елмаз,

прогонващ обкръжението мрачно.

И мисля си, как станал плът и кръв,

ще бъде той блестящ и непомътен,

щом блясъкът му нощем е такъв,

когато само призрак е безплътен!

Да, как ли като с Божи благослов,

наяве, жив, ти цял ще ме залееш,

щом нощем като сянка, о, любов,

в дълбокия ми сън тъй дивно грееш!

        Денят без теб е тъмна нощ за мен,

        нощта ми с твоя лик е ясен ден.

44

Да беше мисъл тежкото ми тяло,

преграда да го спре не би могла;

оттук, където съм, то би летяло

към тебе с бързината на стрела.

В секунда, през земи и океани,

се бих оказал, гдето дишаш ти,

понеже щом помислим, мисълта ни

е там, загдето тръгва да лети.

Но мисъл аз не съм и ходът бавен

на Времето е моята беда,

защото — тъй си мисля — съм направен

навярно от земя и от вода^[4],

        които със теглото си голямо

        порой от тежки сълзи раждат само.

45

Но въздухът и огънят са част

и те от мен. На тях пък дай летене!

Това са мойта мисъл, мойта страст,

сновещи бързо между теб и мене.

Но пратя ли тез две стихии в път

като гонци на твоите услуги,

останали самички, в мойта гръд

печално натежават двете други,

и чак докато върнат се онез

ефирни две, които съм ти пратил,

цял ставам, чул от тях — тъй както днес —

че жив и здрав е скъпият приятел.

        Но кратка радостта е: жаден пак,

        пак пращам ги към теб и хлътвам в мрак.

46

Очите и сърцето водят спор

кой повече над тебе има право —

очите те държат във своя взор,

към себе си сърцето тегли здраво.

То казва, че във моите гърди

те пази, недостъпно за очите;

противната страна със жар твърди,

че в техния кристал ликът ти скрит е.

Достига се до съд и той, в състав

от мисли, все живеещи в сърцето,

отсъжда кой е крив и кой е прав,

издавайки решение, с което:

        очите взимат зримия покров,

        сърцето — съкровената любов.

47

Но случва се сърцето и очите

съюз да сключват в някой тежък ден,

когато то брои с въздишки дните,

и креят те, че ти не си до мен.

Очите ми с чертите ти тогава

предлагат на сърцето дивен пир,

а друг път тях сърцето пък гощава

със мислите за техния кумир.

Тъй всякога, по път за мен неведом,

чрез лик и мисъл ти си в мойта гръд,

защото стигат мислите ми вредом,

където си, а те когато спят,

        тогава твоят лик ги буди, ето,

        за радост на очите и сърцето!

48

На тръгване как мъчеше ме страх

за всяка най-ненужна дреболия

и колко се грижливо постарах

от пръстите безчестни да я скрия!

А теб, от мойте накити най-скъп,

теб, чийто блясък ми съгрява дните,

теб, главна моя радост, главна скръб,

оставих те за плячка на крадците.

Не те укрих в сандък със катинар,

а тук, в сърцето свое благородно,

където си безспорен господар

да влизаш и излизаш най-свободно.

        А ти и свят човек би съблазнил

        и знам, ще те откраднат, друже мил!

49

За този ден — далеч да бъде той! —

когато почнат първите досади

и мойте недостатъци безброй

пред своя съд разсъдъкът извади;

за този ден, когато, без да спреш,

със хладен взор ще минеш покрай мен ти

и любовта, загубила летеж,

ще почне да претегля аргументи;

за този ден се готвя отсега

и свойто недостойнство ти признавам,

и вдигнал длан, заклевам се с тъга,

че твоята страна ще защитавам:

        ти прав ще си да бъдеш с мен суров,

        аз — крив, да искам твоята любов.

50

Ах, как ужасно пътят ми тежи

и колко са ми мислите унили,

когато всеки преход ми множи

от милия делящите ме мили!

Под мене и под техния товар

сломеното от труд четириного

усеща, че тоз негов господар,

по всичко си личи, не бърза много.

Дори като пришпоря го до кръв,

то хода си от туй не ускорява,

а само с хрип отвръща ми такъв,

че той със друга шпора ме ранява,

        защото чувам упрека му тъп:

        „Къде, оставил радост, гониш скръб!“