Елмор Ленард
Преследваният (7)

ГЛАВА ПЕТА

Войникът от морската пехота, който стоеше зад висока преграда, подобна на съдийска маса, на главния вход на посолството на Съединените американски щати в Тел Авив, се казваше Дейвид Е Дейвис и беше старши сержант от мотострелковите части.

Прическа според устава, бяла фуражка с лъскава козирка, нахлупена точно над очите му, сини униформени панталони и светлокафява риза с къси ръкави и разкопчана яка — „тъпата дневна униформа“. Върху тази униформа се виждаха четири реда лентички за заслуги: все медали от Виетнам — Лентичка за Участие в Бой, медал от Експедиционния Корпус, три Почетни Лентички, две Пурпурни Сърца и една Сребърна Звезда^[1]. Под лентичките се мъдреше значка „Отличен стрелец“ и една друга, по-малка, на която бяха изобразени две кръстосани пушки върху венец и означаваше „Отличен стрелец с пистолет“.

Дейвис беше стегнат на вид, но същевременно изглеждаше някак си невзрачен — като дребен фермер, който си е сложил празничната неделна риза и вратовръзка. Дейвис беше на трийсет и четири години. След двайсет и седем дни се уволняваше и това не му даваше мира, вече не можеше дори да спи. Самата мисъл за предстоящото уволнение го плашеше.

Той вдигна телефона веднага след първото иззвъняване и рапортува: „Сержант Дейвис, първи пост… А, вие ли сте, как те? Да, мога да го донеса, щом свърши смяната ми.“ В говора му все още се усещаше следа от южняшки акцент, но беше на изчезване. „Ще трябва да се преоблека и да свърша някои неща, но след около час и половина ще съм при вас. Става ли?“ Той слушаше гласа на момичето, като същевременно гледаше в изпъкналото огледало над главния вход. В него се отразяваше цялото пространство зад сержанта, чак до заграденото с мрежа стълбище в дъното на фоайето. Когато някой слизаше по стълбите или искаше да се качи, дежурният на първи пост трябваше да натисне един бутон, за да отвори вратата в ниската метална мрежа.

Дейвис попита: „Значи хотел «Пал», а коя стая?… Добре, ще ви се обадя от рецепцията. Вижте, нали ви казах, заминавам в отпуск?… Все едно, че вече съм във ваканция. Остават ми още 20 дни и ще се поразтъпча тук-таме, преди да си замина окончателно. Не, точно това се опитвам да ви обясня, че щом свърши смяната ми, заминавам. Но преди това ще мина да ви оставя пакета… Добре, до скоро.“

Той прехвърли поглед от огледалото към главния вход и към войника от израелската охрана, който стоеше на пост до остъклените врати, изолиращи сградата от уличния шум, слънцето и праха. Фасадата на посолството приличаше на Дейвис на пет-етажна поща, върху която по погрешка бяха поставили официалния герб на САЩ, след като тя се намираше на улицата на един средиземноморски град. Отвътре посолството му напомняше за банка — фоайе с висок таван, излъскано и с климатична инсталация. А той, Дейвис, беше пазачът на банката. Когато посетител искаше да се види с нейния управител, Дейвис отваряше вратата, като натискаше бутрна.

Ако пък някой имаше определена среща, Дейвис първо се обаждаше горе и после му отваряше вратата. Или насочваше хората към читалнята, към паспортната служба. Понякога обясняваше на посетителя много учтиво: не, не можете да влезете и да кажете здрасти на посланика, освен ако нямате предварително уговорена среща. Някои от туристите, като влезеха, оставаха много учудени, че посланикът е заминал нанякъде, без да ги изчака, за да ги поздрави.

Да работиш като охрана в посолството се смяташе за добра служба.

Осемчасови смени в посолството и в резиденцията на посланика, разпределени между седем пехотинци, под командата на главния сержант Т. С. Кокс от Амарило, щата Тексас, на служба в армията от 22 години. Два пъти седмично военно обучение. Сто часа езиково училище — иврит (Дейвис знаеше около пет думи). Понякога трябваше да занесе някои документи в консулството в Ерусалим. Друг път да чака някого на летището Бен Гурион. Препоръчваше се спортуване за сила и красота и три мили бягане всяка сутрин около сградата на пехотата, която се намираше в Херцлия Питуах. (Сержант Уилард Мимс от Индианополис, щата Индиана, бивш пехотинец от елитните морски части, тичаше по десет мили всяка сутрин до Афека и обратно, с бронирана жилетка и кубинки. Дейвис казваше, „докато Уилард е тук, никой не може да се ебава с нас“.) Жилищата бяха хубави. Всеки разполагаше със самостоятелна стая в един блок в града, на една пряка от морето. Стаите бяха уютни и напълно уединени. (Сержант Грейди Мейсън от Форт Смит, щата Арканзас, имаше арабски килими, медна водопроводна тръба, която обаче не използваше, и дори картина на джамията в Омар, нарисувана върху черно кадифе от Дей-Гло.) Запасите, с които хладилниците бяха претъпкани, се състояха от бира „Макаби“^[2] и няколко кашона водка. За закуска — пържени яйца, картофи, бекон и палачинки. Униформата се сменяше на всеки два дена. На всеки единайсет дни — три дена почивка. Хубава служба.

Така казваха всички пехотинци в блока. Дейвис ги беше разпитвал всичките, по различно време, имало ли е случаи, когато едва са издържали. Всеки, след като се бе позамислил, бе отговарял, не, службата никога не е била лоша. Дейвис ги беше питал, ами когато бяхте десантчици? Не, и тогава беше хубаво: обикаляш разни столици, правиш си кефа с жени. А Виетнам? Всички бяха минали през Виетнам и всичките доста се позамисляха преди да отговорят: във Виетнам беше лошо, но не службата беше лоша, това просто беше част от службата. Част от какво? Част от служенето в морската пехота.

Когато поде същата тема пред главния сержант Кокс, той го бе изгледал с ирония. Как е възможно Дейвис да е в пехотата от шестнайсет години и да задава подобни въпроси. Самият Дейвис се питаше същото. От шестнайсет години той непрестанно търсеше добра служба. (Беше в Парис айлънд, в Люджин, в продоволствения център на Филипините, обиколи Средиземно море като десантчик, беше в Гитму, Барстоу, Калифорния, беше във военноморската бригада на 3-та морска пехота в Мактуреус на о. Окинава и в 3-та морска пехота във Виетнам!) Сега беше в края на четвъртото си назначение и още не беше намерил добрата служба.^[3]

Сержант Мимс, на когото работата му днес беше да обикаля насам-натам, спря при първи пост.

— „Главният“ иска да те види, преди да изчезнеш. Дейвис кимна.

— Той къде е?

— В кафенето.

Щеше да се види с „Главния“ — главен сержант Т. С. Кокс, да изпие чаша кафе с него и отново да му каже: „Да, мислил съм за преместване, но…“ и после щеше да добави:

— Да ти кажа ли истината? Не ми се остава, но и не ми се напуска пехотата. Разбираш ли докъде съм я докарал? Ако разбираш, обясни ми.

И преди да си заминеше завинаги, щеше да се погрижи някой да заеме мястото му — някой, който щеше да е съгласен да получава всеки шест месеца чрез АПП^[4] пакет със 100 000 долара в американски банкноти. Можеше да ги видиш, да се убедиш, че са пари, а не наркотик или фалшиви хартийки. Нямаше нищо незаконно в това да получаващ пари по пощата. Само че не трябваше много да любопитстваш, да се опитваш да разбереш например, за какво се използваха? Момичето и без това нямаше да каже. Хубаво момиче, с хубавичък задник. Трябваше да я опознае по-добре.

 

 

В парка „Индепендънс“, в каменна беседка, обвита с бръшлян, снимаха момиче в бяла сватбена рокля.

— Още една — рече Мел Банди.

Той стоеше до прозореца на хотелската стая, която се намираше на осмия етаж и гледаше надолу към парка.

— Какъв е този поток от булки?

— Много е популярно тук — каза Тали — сватбени снимки с цветя и дървета.

— А собствениците на кучета? Конференция ли имат, че всички кучета и стопаните им са насядали ей там в кръг на тревата?

Мел се обърна да погледне Тали, която стоеше между двете легла с телефонната слушалка в ръка.

— На управителя ли се обаждаш?

— Мисля, че портиерът е човекът за тази работа.

— Не ме интересува на кого ще се обадиш.

Тя започна да набира номера.

— Кога ще дойде пехотинецът?

Тали натисна вилката, за да прекъсне връзката.

— След около час и половина.

— Познаваш ли го добре?

— Не, виждала съм го само няколко пъти.

— От три години работиш с него, не излизате ли заедно?

— Преди него имаше друг пехотинец, когото използвахме. Замина си. Сегашният, Дейвид, мисля, че получава пратката за трети път.

— Какво му давате?

— Хиляда лири.

— Лири?

— Израелски лири.

— Това какво прави — попита Мел — около сто и петдесет долара, за да предаде един пакет? Той знае ли какво има вътре?

— О, да. Г-н Розен каза: „Нека види. Покажи му какво има вътре.“ Според мен, първият пехотинец си мислеше, че парите са за хашиш. Обясних му: „Няма да се захвана с нещо, което е незаконно.“

— А този пехотинец — рече Мел, — ако започнат да му се въртят в главата разни приумици?

— Не, г-н Розен му вярва. Той каза: „Не може да ги открадне. Ние го познаваме. Работи в посолството.“

— Пехотинецът знае ли кой е Розен?

— Не, това няма да му кажа. — Те срещали ли са се?

Тали поклати отрицателно глава.

— Г-н Розен не смяташе, че е необходимо.

— Или, че идеята е добра — добави Мел. — Ще се обадиш ли на управителя?

— Да, веднага — каза Тали.

Тя набра портиера, почака, рече: „Шалом“ и продължи на иврит.

Мел Банди я гледаше.

— Кажи му направо какво искащ. Няма нужда да му даваш обяснения.

Тали продължаваше да говори по телефона, от време на време казваше: „Кен, кен“,^[5] след което следваше поток от думи, придружени с ръкомахане.

— Не го моли, нареди му — рече Мел.

Той се отдалечи от прозореца и грабна слушалката от ръката й.

— Аз съм г-н Банди от стая 824. Искам двама мъже да дойдат да разместят мебелите. Искам едното легло да се изнесе оттук и вместо него да донесете канапе… диван, също и малък хладилник. Не, говоря ви за мебелите. Искам мебелите да се разместят. Разбирате ли? Едно от леглата, двойното, искам да бъде изнесено… Не, да се изнесе. Искам да го махнете. Много място заема. Искам да донесете едно канапе, диван… Господи — изсумтя Мел.

Той подаде слушалката на Тали.

— Обясни им какво искаме.

 

 

Късно следобед те седяха сами в кафенето на посолството — главният сержант Кокс разбъркваше сметаната и двете бучки захар във втората си чаша кафе, а старшият сержант Дейвис отпиваше от бирата си „Хайнекен“ направо от бутилката и се опитваше да обясни на Кокс докъде се бе докарал, нещо, което Кокс надали някога щеше да проумее.

Вече бяха говорили за нервността на Дейвис. Сержант Кокс беше казал, че ако се плаши от малкото време, което му остава, тогава не трябва да се уволнява. Каква беше датата в документите му за УВОЛНЕНИЕ? Двайсти април? И край? По дяволите, бе рекъл сержант Кокс, на Дейвис му оставаше страшно малко време. Двайсет и седем дни, считано от днес и една сутрин, като се събуди, благодарение на документа DD214 вече няма да е в армията… Такива ми ти работи.

Сержант Кокс се надяваше, че Дейвис е решил какво ще прави, когато се уволни.

— Не, нямам никакви планове. Но чувствам, че сега му е времето. Знам, че ако служа още четири години, ще получа някаква пенсия…

— Някаква! Ще получаваш половината от сегашната си заплата до края на дните си — каза сержант Кокс. — А ако служиш още дванайсет години, доживотно ще получаваш три четвърти от същата тази заплата.

— Знам, но ако остана — поне така го усещам, — после ще бъде много късно за каквото и да било.

— Например?

— Не знам. Но не искам да бъда пазач на банка. А аз така се чувствам.

— Защо да си пазач на банка?

— Искам да кажа, че в момента се чувствам като такъв.

Сержант Кокс не можа да го разбере. Той погледна Дейвис изпод око, със замислен вид.

— Каква ти е военната специалност? За административна работа ли са те готвили? Вероятно можещ да влезеш в ОП^[6]?

— Не, по дяволите. Моята специалност е нула три. Нула три шейсет и девет^[7]. Командир на пехотна част.

— Не знаех — сержант Кокс замълча и пак се замисли.

— Ами, както разбирам, Дейвис, ти имаш добри препоръки. Чудесно досие от досегашната ти служба в отдела за запасни. Върни се и аз ще те препоръчам в отдела за запасни офицери в Карачи. Там ще ти дадат право сам да избереш посолството, в зависимост от свободните места. Чувал съм, че в Сеул службата била хубава.

— Боже мой, Корея — Дейвис поклати глава. — Та нали това ти обяснявам. Не искам да стоя на пост или да клеча край блока и да се подготвям за пост, като си лъскам обувките. Разбираш ли мисълта ми? Какво, по дяволите, правим тук? Ние не сме нищо друго, освен пазачи на банка.

Сержант Кокс отново го гледаше изпод око, този път раздразнено.

— А другаде какво правим? Пак същото.

— Точно това казвам — рече Дейвис.

— Ако не ти харесва, връщай си се в твоята военна специалност. Ти сам си я избрал.

— Мога и да се уволня — отвърна Дейвис. — Разбираш ли, аз съм пехотинец…

— Всички сме пехотинци — отсече Кокс, — ти не си по-различен.

— Добре, но аз говоря за себе си, така, както ги виждам нещата. Аз съм пехотинец без работа. Ако можех да се върна назад, никога не бих избрал сегашната си работа. Така че, какво правя, като чакам?

Сержант Кокс вече не го гледаше изпод око, а беше се втренчил в него.

— Мисля, че имаш проблем, Дейвис. Не можеш да откриеш, къде ти е мястото.

Дейвис почти се усмихна облекчен. Искаше му се, наистина да се усмихне, а не го направи.

— Вероятно е прозвучало по-сложно, отколкото е всъщност.

— Тук съм съгласен с теб — рече сержант Кокс. — Говорим за нещо, което вероятно е дребен проблем, а ти започваш да ми обясняваш какво чувстваш. Това пък какво общо има?

— Добре, ще отида да си почина и ще си помисля. — Този път Дейвис вече се усмихна. — Не знам. Има вероятност да се върна или да се прехвърля на друго място, но трябва да съм наясно какво искам да направя.

Сержант Кокс се поколеба, но реши да не задълбава.

— Имаш ли с какво да пътуваш?

— Щях да взема кола под наем, но Реймънд Гарсия ми предложи неговата.

— Малко забавления, а? Да изкараш акъла на израелките?

— Не, ще си почивам — отвърна Дейвис, — може би ще отида до Синай на лов за птици. Да се усамотя и да размисля. Не съм правил планове.

— Може би в това ти е грешката — каза сержант Кокс.

 

 

Предишната вечер в бара на „Хилтън“ Камал Рашад бе поприказвал с двама канадски войника на ООН, които служеха в Измаилия на канала. Двама тъпаци от Гуелф, Онтарио, които седяха на бара, пиеха си бирата и още им личеше жълтото около устата.

Когато Дейвис влезе във фоайето на „Пал“, с късата си пострижка, платнената чанта и пакета, голям колкото кутия за обувки, увит в кафява хартия, Рашад си помисли, че и той е като тях — войник на ООН.

Когато се насочи към вътрешните телефони в дъното на регистрацията, Дейвис мина покрай Рашад и той успя да зърне върху маслинено-зелената чанта емблемата с надпис „Морска пехота на САЩ“. С подобен тен и пострижка можеше да бъде само едно от двете: войник или строителен работник. Рашад наблюдаваше входа и двата асансьора, които обслужваха новото крило на хотела. Той погледна отново към пехотинеца, едва когато го чу да пита администратора: „Г-н Банди? Бихте ли ми дали номера му? Забравил съм го.“

Ти никога не си го и знаел, нали? Рашад вече не го изпускаше из очи. Стига да искаше, можеше и да му го подвикне: „824“. Чу пехотинецът да измърморва нещо като „Благодаря“ и вече не отлепяше поглед от него, докато онзи набираше номера.

След малко пехотинецът рече:

— Аз съм: Долу съм, във фоайето.

— Да, това си ти, мислеше си Рашад. Но кой всъщност си ти?

Той изчака, докато пехотинецът застана пред асансьорите, после отиде до същия вътрешен телефон и набра 518.

Вдигна Теди Кас. Рашад каза:

— Някакъв войник се качи в стаята им. Носеше малка чанта и пакет.

Теди Кас го накара да почака. Когато се върна, му съобщи:

— Вал Бареди да си отваряш очите. Когато онзи слезе, проследи го. Разбра ли?

— Стига да успея да запомня всичко това — отвърна Рашад.

 

 

Все едно, че някой се пренасяше — всичките мебели бяха изкарани в коридора на осмия етаж. Вратите на стаи 823 и 824 зееха отворени. Дейвис се отдръпна, за да минат двама от служителите на хотела, които тъкмо излизаха през вратата, мъкнейки части от легло. Зърна Тали в 823-а и когато коридорът се освободи, влезе вътре. Тя му се усмихна, като й подаде пакета, обвит в кафява хартия, с неговото име и адрес отгоре.

— Какво става тук?

Тя уморено сви рамене.

— Не знам. Той иска да се отворело повече място.

— Кой той?

— Г-н Банди, нали ви казах, адвокатът, който пристигна от Щатите. Вътре е — тя кимна към отворената врата, свързваща двете стаи.

В този момент Дейвис чу глас:

— Донесохте ли дивана? Казах, че искам диван. Ще го сложите там до стената… Хей, и още един стол, като този тук. И хладилника. Би трябвало да имам хладилник? ТАЛИ!

— Още малко и ще получи инфаркт — рече Дейвис.

— Надявам се — отвърна Тали.

Мел се показа в коридора. Беше-по чорапи. Сребристоеивата му вратовръзка беше разхлабена, изглеждаше смачкан и на път да се разпадне.

— Какво по дяволите, правиш?

— Опитвам се да не преча — рече Тали. — Г-н Банди, това е сержант Дейвис.

Мел само му хвърли бърз поглед и кимна, заинтригуван от пакета.

— Значи това е?

Той взе пакета от ръцете на Тали, влезе вътре и като мина покрай леглата, отиде при масичката за кафе до прозорците.

— Дай ми нож или каквото и да е за рязане и предложи на сержанта нещо за пиене. Сержант, какво ще обичаш?

— Няма значение. Каквото и да е.

Мел правеше гримаси, докато дърпаше връвта, с която беше завързан пакета.

— Тали!

— Тук съм.

— Обади ли се на „обслужване по стаите“?

— Ще дойдат след малко. Искате ли още нещо?

— Проклета връв, виж дали някой от онези няма нещо за рязане.

Тали тръгна, но Дейвис я спря. Извади сгъваем нож от джоба на панталоните си, отвори го, докато отиваше към Мел, и сряза връвта.

— Остави — извика Мел на Тали.

Дейвис й хвърли поглед, а тя отново сви рамене.

Видяха как Мел смъкна хартията от леката метална кутия, после я положи на скута си, отвори я и започна да вади пачките щатски долари — бяха двайсет и той ги подреди в две купчинки.

— Виждал ли си някога толкова много пари? — обърна се той към Дейвис.

— Даже и повече — отговори Дейвис.

— Къде?

— В Парис айлънд. В деня на заплатите.

— Това не се брои — рече Мел, като гледаше доларите. — Според тебе колко има тук.

— Не знам. Тали каза, че предишните пъти са били по сто хиляди. Но тези изглеждат повече.

— Колко повече?

— Вероятно двеста хиляди.

— Точно така — каза Мел. Тали се намръщи:

— Защо са повече този път?

Но Мел не и обърна внимание:

— Не изглеждат толкова много, нали? Но тук има само стодоларови банкноти. Питал ли си се някога, къде отива всичко това?

— Ни най-малко — отвърна Дейвис.

Губеше си времето, а и позволяваше на адвоката да се гаври с него, като се правеше на велик. Дейвис каза на Тали:

— Бихте ли ми дали парите? Трябва да си тръгвам.

— Да, момент само да си взема портмонето. — Тали мина в съседната стая.

Мел продължаваше да го гледа.

— Къде ще ходиш?

— Имам малко отпуск — рече Дейвис — и тъй като скоро ще се уволнявам, реших да си го взема.

— Откога си в армията?

— От шестнайсет години.

— Боже мой! — възкликна Мел.

— И аз така мисля — рече Дейвис.

Щяха да му платят и той щеше да си тръгне, така че нямаше нищо против да побъбрят малко. Човекът го попита къде ще ходи и дали ще е някъде наблизо. Дейвис отбеляза, че страната не е кой знае колко голяма. Можеше да се каже, че където и да отидеш, все си наблизо. Тали влезе с портмонето и му подаде една израелска хилядарка.

— Бих искал да спомена — додаде Дейвис, — че един мой приятел, сержант Реймънд Гарсия, от когото ще взема кола назаем, е подофицер и отговаря за охраната на консулството в Ерусалим. Мисля, че сигурно ще се съгласи да ме замести, да получава пакета. Единственият проблем е, че той е в Ерусалим. Не знам, дали това ще има някакво значение за вас.

Дейвис премести погледа си от Тали към пълния и раздърпан мъж на стола, г-н Банди, като се чудеше кой от двамата трябваше да реши. Но никой от тях не отрони дума.

— Той ще идва насам тази вечер. Имаме среща в бара „При Норман“. Приятелката му живее тук и сигурно ще остане при нея, а после тя ще го върне с нейната кола. — Дейвис чакаше.

Най-сетне Тали кимна и каза:

— Да, бих могла да поговоря с него.

— А може да отложим въпроса за известно време — подхвърли Мел. — Сержант, остави тази грижа на нас. Сега ще те помоля, ако това няма да те притесни — той с усилие се изправи, докато му говореше, — да придружиш Тали до сейфа на хотела. Би ли го направил?

Дейвис каза, че изобщо не го притеснява. Изчака, докато адвокатът подреди парите обратно в кутията, само че после той отново ги извади и накара Та-ли да му донесе дипломатическото куфарче от съседната стая. Дълго време разглежда някакви листове, докато изпразваше дипломатическото си куфарче и хвърляше всичко на леглото. Не изглеждаше много подреден. Дейвис реши, че на него не му пука за другите. Все още не бяха тръгнали, когато сервитьор от „обслужване по стаите“ пристигна с бутилка уиски и лед, но адвокатът не предложи на Дейвис нищо за пиене. Като че ли беше забравил, Нищо не каза и докато излизаха.

В асансьора Дейвис изчака вратите да се затворят и попита:

— Какво става?

Тали поклати в недоумение глава:

— Не знам. Има нещо. Нещо странно, но не знам точно какво.

Тя беше напрегната. Държеше куфарчето, като го притискаше към краката си.

— Не можеш ли да ми кажеш какъв е проблемът?

— Не виждам как бих могла.

— Хайде да отидем в „При Норман“ и да пийнем по нещо.

— Бих искала, но трябва да се връщам.

— За него ли работиш? За г-н Банди?

— В известен смисъл, да.

— Горе, когато видя парите, го попита: „Защо този път са повече?“, но той не ти отговори.

— Мисля, че не ме чу. Или пък реши да не ми казва. Той не е длъжен да ми отговаря.

— С какво се занимава г-н Банди? Поне това мога ли да те попитам?

— Адвокат е.

— Американски адвокат в Тел Авив с двеста хиляди долара и ти не знаеш нищо по въпроса — каза Дейвис, — както и не си сигурна, дали работиш за него, а трябва да се върнеш горе при него.

Вратите на асансьора се отвориха. Докато излизаха във фоайето, той я хвана нежно за ръка:

— Защо не оставиш парите в сейфа и не дойдеш с мен в „При Норман“. Ако не искаш, не идвай, само че измъкни се от тази каша, в която си се забъркала. Става ли?

Тя поклати глава, като гледаше някъде през него и отбягваше погледа му.

— Не мога.

— Защо?

— Всъщност от какво има да се притеснявам. И аз не би трябвало нищо да знам. Разбираш ли? Така че как бих могла да ти кажа нещо?

— Притеснявам се за теб — рече Дейвис, — едва те познавам, а вече се притеснявам.

— Недей, моля те. Съжалявам.

— Ще бъда в „При Норман“ — повтори Дейвис. — Ако съм си тръгнал, остави бележка къде си. Става ли?

Начинът, по който в момента го гледаше, му харесваше. Мина му дори през ум, че може да промени решението си и да тръгне с него. Но Тали каза: „Благодаря ти, Дейвид“ и се отправи към рецепцията с дипломатическото куфарче. Той се загледа подире й, а гласът й все още звучеше в съзнанието му и си даде сметка, че тя за първи път бе произнесла името му.

 

 

Рашад седеше до Валенцуела. Дейвис и момичето се виждаха добре. Теди Кас беше в другия край на фоайето и разглеждаше някаква витрина, където бяха изложени ръчно изработени кожени изделия.

— Виж го само как гледа задника й — подметна Рашад — и сигурно си мисли: „Нещо такова няма да ми се отрази зле.“ Човече, и на мен също добре би ми дошло.

— Това е куфарчето, с което Банди слезе от, самолета — забеляза Валенцуела. — Какво рече, че носел пехотинецът?

— Онова, което носеше, сега не е тук — заяви Рашад. — Оставил го е горе. Пакет, увит в кафява хартия и чанта, на която пишеше „Морска пехота на САЩ“. Прилича на пехотинец, нали?

— Тръгва си — съобщи Валенцуела. — Лепвай се за него.

Рашад стана. Изчака, докато Дейвис излезе, и после тръгна след него. Валенцуела прекоси фоайето и отиде при Теди Кас, който се оглеждаше във витрината, а образът му се отразяваше между сандалите и чантите.

— Хареса ли си нещо?

— Всички тези неща тук са направени от камилска кожа.

— А стига, бе — каза Валенцуела, — като свършиш, ще се качим горе да поприказваме с адвоката.