Елмор Ленард
Преследваният (27)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Навремето може би са виели и са си скубели косите. Така си помисли пехотинецът. Момичето се чувстваше виновно, самонаказваше се, не плачеше много, но издаваше звуци, все едно, че беше в агония. В самообвиняването му нямаше логика, а по-скоро беше нещо като ритуал: тя се насилваше да изпитва вина и скръб.

Пехотинецът я придържаше и нежно я галеше, като същевременно се чувстваше малко смутен и гледаше през прозореца към каменната ограда, тяхната затворническа стена засега.

Най-сетне я склони да седне на пода до прозореца и погледна към Розен; ръцете му, скръстени една върху друга, продължаваха да придържат чистата превръзка. Той го попипа по врата за пулс, после склопи клепачите му, а момичето продължаваше да нарежда: ако това… ако онова… ако беше осъзнала… ако беше отишла в полицията вместо в хотела… ако беше по-внимателна и не ги беше довела тук… Пехотинецът проявяваше търпеливост; даваше й малко време. Седна до нея, притегли я към себе си и я прегърна, както се утешава дете. От време на време й казваше: съжалявам… знам как се чувстваш, но… не, недей така… — опитваше се да я успокои. Тали му говореше на иврит със скръбния си глас и това му се виждаше като още по-голям ритуал, датиращ отпреди хилядолетия, когато някой е умирал в пустинята, а жените са се събирали около огъня. Опита се да измисли думите, с които да я облекчи. Тя беше затворила очи и ги стискаше. Чудеше се колко ли дълго щеше да продължи това, щеше ли най-сетне да спре или щеше да млъкне, когато се изтощи и заспи. Не намираше нужните слова, за да й помогне, нито можеше да отгатне какво друго да прави, освен да я подкрепя. Тя му каза, че иска да умре. Каза му, че г-н Розен е щял да бъде жив, ако не е била тя. Каза му, че г-н Розен й вярвал, а тя го предала и не можела повече да се понася.

— Мъртъв е — рече й той. — Твоето самобичуване нищо няма да промени.

Тя не го слушаше. Продължи:

— Сега щеше да е на сигурно място. Щеше да отиде в Шарм ел Шейх или в Санта Катарина и да бъде там в безопасност, а аз щях да му помагам. Той ми каза, повика ме при себе си и рече: „Аталия, искам да ти дам нещо“. Довери ми, че в портфейла му е ключът от сейфа му в банката. Каза, че иска да ми го даде, каза да се подпиша, както той се подписва, с инициалите, и да взема парите. Попитах го: „Защо? Това са си ваши пари.“ Той отвърна: „Не, вече са твои.“ Аз пак попитах: „Но защо?“ А той не отрони дума повече. Отидох да погледна през прозорците и…

— Значи го е предчувствал — каза Дейвис.

— Когато се върнах… попипах го, дишах в устата му…

Той хвана главата й с ръце, повдигна я към лицето си и изчака, докато отвори очите си.

— Мъртъв е — каза Дейвис. — Те го убиха. — Тя пак затвори очи и се опита да се извърне. — Погледни ме. Те го убиха.

— Това нямаше да се случи, ако…

— Погледни ме.

Тали отвори очи — лицето й беше достатъчно близо до неговото и той можа да погледне в тях, можа да разбере какво чувстваше тя; малкото момиче преживяваше нещо, което надхвърляше досегашните представи на Дейвис; самият той се намираше в положение, в каквото никога досега не бе изпадал.

— Те го убиха — каза Дейвис. — Но още не го знаят.

Сега тя вече го слушаше и започваше да се съвзема лека полека.

— Да им кажем ли?

Дейвис поклати глава.

— Не, няма да им казваме.

— Но ако им кажем, че искаме да го погребем, те ще ни разберат. Всички проявяват някаква почит.

Ръката на Дейвис докосна бузата й, докато обгръщаше с ръка рамото й.

— Мисля, че ако разберат, че е мъртъв, ще си тръгнат и няма да се занимават повече с нас. Г-н Розен каза, че за тях това е нещо като сделка. Не играят никакви лични чувства. Щом приключат с работата, няма да стоят на жегата, за да се разправят с нас Разбираш ли, мисля, че ние не ги интересуваме. Мисля, че не се страхуват, че нещо може да им се случи, ако ги издадем. Вече ще са си заминали. Не, не те разбирам — продължи момичето — нищо да не правим, така ли?

— Не ми се ще все още да си тръгват — отвърна Дейвис.

— Защо?

— Иска ми се пак да си поговоря с тях.

— Но защо?

Той се беше загледал през прозореца в първите бледи сутрешни зари на слънцето, които се сипеха над пустинята и над морето и над арабските планини.

— Имам да им кажа нещо — допълни Дейвис.

— Извикай им да излязат.

— Още не знам как точно да им го кажа — рече Дейвис. — Но ще разбера.

Тали направи кафе и седна с чашата си като гледаше към г-н Розен и си припомняше, как той й разказваше разни смешни неща. От време на време се усмихваше. Не притесняваше повече пехотинеца, който сега седеше с кръстосани крака и приведен напред, гледаше през прозореца към двора, към пътната врата и голямата дупка до нея, която се бе отворила, след като взривът бе издухал част от оградата. Тали остави пехотинеца на мира.

 

 

Рамото на Валенцуела го болеше там, където бе паднал на него, докато залягаше в езерото. И главата го болеше, но не чак толкова, колкото Теди. Те-ди трябваше да бъде зашит. Беше привързал главата си с шарен шал и в момента с дългата си коса и прилепналата риза приличаше на пират.

Единствено Рашад седеше на ръба на брега на пресъхналото езеро и изглежда топлата бира и печените фъстъци, които имаха за закуска, му се услаждаха. Беше много търпелив. Остави Валенцуела да спи, изчака го да се събуди призори, а след това им показа парите в куфарчето. То принадлежеше на Мел, дребничкия адвокат, който продължаваше да седи в сивия мерцедес — много скоро колата щеше да се превърне в една много скъпа фурна. Мел дремеше вътре, а пазачът, арабчето, седеше на пясъка до колата и си играеше с него, като пълнеше шепата си и го пропускаше да изтича през пръстите, сякаш отмерваше времето. Рашад ликуваше при вида на куфарчето.

— Какво е някакво си дребно временно неудобство, когато работата е почти свършена. Толкова много пари напълно оправяха нещата — сто деветдесет и пет хиляди. — Той потупа куфарчето и започна да барабани по него. — Предполагам, че после ще си ги поделим? Иначе, да ви кажа право, сериозно си мислех да не ги донасям.

— Ще си ги разделим — потвърди Валенцуела. — По колко се падат на човек. Шейсетина хиляди.

— Шейсет и пет хиляди — уточни Рашад. — Не е лошо, като за един ден работа. — Той се обърна към Теди. — Като чу цифрата, сега главата ти по-добре ли е?

— Искате ли да ви кажа нещо? — обади се Теди. — Когато оградата хвръкна, истински дъжд от шибани камъни се изсипа отгоре ми. Камъни, бе хора, без майтап.

Да, сега той се чувстваше по-добре, като пресмяташе парите — шейсет и пет и пет за работата правеха седемдесет хиляди, така че през следващите две години нямаше да му се налага да взривява когото и да било в колата му. Обърна се към Валенцуела:

— Няма нужда да преговаряме, Вал, така е добре.

— Харесва ли ти как се подреждат нещата — попита Рашад. — Първо използваме колата му, а след това използваме парите му, за да го очистим. Все едно, че се самоубива, нали? Самоубива се със собствените си пари. Адвокатът му се чудеше: „Ама какви пари? Нямам никакви пари.“ Седи си гол и хленчи, не, нямам никакви пари, а проститутката се опънала на леглото, подпряла се ей тъй на единия си лакът — Рашад опря длан на бузата си — а с другата ръка се чеше отзад, слуша ни и дори не се усеща, че го прави.

— Този адвокат — рече Теди — май обича да се разхожда гол. Когато го посетихме оня път, пак беше, както майка го е родила.

— Прави го заради хубавото си тяло — подметна Рашад. — Обича да го показва на хората. И така, диви бе милият: „Какви пари, бе човек?“ А те са под леглото, заедно със самолетния му билет. „А-а-а, парите на компанията ли?“ — загрява той най-сетне. Щял да ги връща същия ден на компанията.

Валенцуела стоеше по-настрана и не участваше в шегите. Мислеше за парите: „Да, шейсет и пет на човек беше добра сума, щеше да ги раздели с тях, а колкото до Хари, за него това нямаше да има значение. Хари щеше да спечели от това, че бяха използвали парите на Розен.“ Само че от ума му не излизаше пехотинецът.

— Колко ще му предложим?

Рашад го изгледа.

— Всичките. Цялото куфарче.

— Ще подуши, че нещо не е наред — възрази Валенцуела.

— Разбира се, че нещо ще подуши, ще подуши пари — отвърна Рашад. — Ще го оставим да ги види и да ги пипне. Ето ги на, лежат на земята. Вземай ги, отпрашвай към колата си и изчезвай.

— Защо ще му предлагаме толкова много — настояваше Валенцуела. — А за пас няма ли да оставим? С други думи, той какво ще си помисли?

— Ще му открехнем истината, че парите са на Розен — рече Рашад — и ние с нищо не сме вътре. Освен това той знае колко са. Какво смънка Мел, че предал пет от двестате хиляди, които били изпратени? Добре, казваме му истината. Ето ги останалите. Тези пари не са наши и, ако си тръгне, може да ги вземе. Ще му стигнат за цял живот.

— Ами, ако не се навие на подкуп? — попита Валенцуела.

Рашад поклати глава.

— Ти познаваш ли някой, който да не може да бъде подкупен? Посочи ми го. По дяволите, тук имаме достатъчно, за да подкупим цялата пехота на САЩ.

— Не, ще разбере — упорстваше Валенцуела. — Не е нормално да му предлагаме толкова много пари, ти самият го знаеш.

— В това е номерът — отвърна Рашад. — Да му се ококорят очичките и да му се врътне главата. Казваме му: ето на, това са много пари, виж ги, те лежат пред теб — а той добре знае, че рискува. Разбираш ли, трябва да са достатъчно, за да има защо да рискува.

— Не — поклати глава Валенцуела. — Прекалено много са. Има си някаква граница. Прекрачиш ли я, нещата вече не изглеждат правдоподобни, нито пък вероятни. Нещо в главата му веднага ще щракне: не ги пипай, остави ги.

— Добре, тогава няма да му предлагаме цялата сума — съгласи се Рашад. — Колко да му предложим?

— Половината — каза Валенцуела. — Сто хиляди. И това е много, но поне звучи правдоподобно, нали разбираш? Излиза, че сякаш правим сделка с него. Посъветвали сме се, решили сме да ги разделим с него, все едно, че сме съдружници. Нали всички заедно сме замесени. Разбираш, нали?

— Да — Рашад кимаше. — Мисля, че си прав. Все едно го правим наш партньор. Даваме му възможност до почувства, че е в играта, че може да ни има доверие, а същевременно не е прекалено вътре, за да ни бъде съучастник в убийството. Да, задачката, която му предлагаме, е добра.

— Джийн…

Това беше гласът на Мел. Той продължаваше да се мъдри в сивия мерцедес и да ги гледа.

— Мога ли да поприказвам с теб?

— Сигурно пак иска да се изпишка — каза Рашад. — По пътя на два пъти трябваше да спираме заради него.

— Той ли искаш да свърши работата? — попита Валенцуела.

— Да не би да искаш ти да отидеш до къщата? — каза Рашад. — Ако пехотинецът се нервира — няма проблем, аз и Теди ще си поделим парите. Адвокатът ще свърши чудесна работа. Ще предаде на пехотинеца това, което искаме да му кажем.

Валенцуела направи знак на Мел да дойде. Наблюдаваха го как излиза от колата, примигвайки, как избърсва лицето си с носна кърпа, оправя светлосивите си панталони и изобщо, докато се тътреше към тях, беше много зает.

— Достатъчно ли ти е топло? — попита Рашад.

— Човече, туй ли било курортно място? Този Ейлат?

— Ейлат е по-надолу, към морето — отвърна Рашад.

— Известно ми е — Мел се опитваше да изглежда като свой в отбора. И продължи: — Знаете ли, че в девет часа би трябвало да съм в самолета на TWA и да се изнасям оттук, по-точно от Тел Авив. Но, както разбирам, няма да стигна навреме, нали? Отказах се да се свързвам с Рози. Реших да не се меся; това не е моя работа.

— Все пак може и да го видиш — рече Валенцуела, — защото искаме ти да поговориш с пехотинеца.

Мел разпери невинно ръце.

— Вижте, аз нямам нищо общо с това. Защо искате да ме забърквате?

— Да бе, той никога нищо не знае. Той е един от онези, които нищо не знаят — подметна Валенцуела.

— Бъркал ли съм се в работата ви? — занарежда Мел. — Създавал ли съм ви неприятности? Не, стоях си настрана. Парите са у вас, добре, мога да го преглътна. Те са на компанията. Дал съм ги на Розен и после са изчезнали. Твърде жалко. Така ще съобщя в компанията, проблемът си е техен, или на Рози. Искам да кажа, че лично аз не съм засегнат.

— Той не иска да се замесва — натърти Валенцуела.

— Аз и не съм замесен. Знаете го така добре, както и аз.

— Той ще каже на компанията, че ние сме му ги взели, а компанията ще каже на ФБР или на някой друг — намеси се и Рашад, гаврейки се с Мел.

— Защо да им казвам? Кой ще спечели от това? — заоправдава се Мел, впримчен под палещите лъчи на пустинното синайско слънце, заедно с още двама, които убиваха хора и не му вярваха. — Вижте, компанията ми даде парите, за да ги предам на Розен. Добре, предал съм му ги. Това е единственото, което ще им кажа. Иначе може да си помислят, че съм ги задържал за себе си и че съм ги скътал някъде за черни дни.

— Което беше и първоначалната ти идея — каза Рашад.

— Хубаво, мислете каквото искате — рече Мел. — Но ми повярвайте в едно, защото това е истината. Не мога да ви натопя или да свидетелствам срещу вас, дори да го исках. Няма начин да се подаде оплакване срещу вас в съда. Та кой ще е този съд? Тукашният ли? И кой ще подаде оплакването? Това няма да съм аз. В Щатите ли да го направя? В никакъв случай. Къде са свидетелите? Доказателствата? Моята дума срещу вашата ще си увисне като чиста клевета. Нима смятате, че някога ще се ядосам чак толкова, та да подам оплакване? Какво ще спечеля от това? Както вече казах, аз с нищо не съм вътре и съм се държал настрана, защото не е моя работа. Ето това е, какво повече да приказвам?

Мел вдигна ръце в жест на безпомощност, като въртеше очи от Рашад към Валенцуела, после към Теди Кас и отново към Валенцуела.

— Джийн… как бих могъл да ти помогна?

— Като спреш да ломотиш — отряза го Валенцуела. — Кларънс ще ти обясни, какво трябва да направиш.

 

 

До пресъхналото езеро по-надолу имаше кола. Дей-вис беше сигурен в това, чул бе шум от кола, а и светлините й се бяха отразили в камъните. Вероятно беше сивият мерцедес. Единият от тях трябва да бе отишъл да вземе нещо, каса бира, три пици. Другият може да е дремел до оградата. Или някъде по-надолу. Третият е натиснал копчето, той също може да се е намирал до оградата. Така че беше възможно да е убил един, а може би и двама. Но не трябваше да разчита на това. Нямаше как да разбере, освен ако не отидеше да провери.

Беше осем часа, ярка тиха утрин, по небето не се виждаше и следа от облаче.

Тали, която седеше до тялото на Розен, вдигна глава, когато пехотинецът стана и се отдалечи от прозореца. След това той се върна, разгъна едно одеяло и започна да увива трупа; започна от краката, после, когато стигна до скръстените на гърдите ръце, спря. Коленичи от другата страна. Тя го гледаше как обръща тялото на Розен, как бърка под него и вади портфейла му от задния джоб.

Това, което той вършеше, я ужасяваше. Не можеше да повярва, че пехотинецът пребъркваше портфейла и вадеше оттам пари. Когато понечи да й ги подаде, тя се отдръпна и каза: „Не“, изненадана от кресливостта в гласа си.

— Вземи ги. Малко повече от пет хиляди долара са — рече Дейвис. — Ето и ключа от сейфа му.

— Не мога.

— С него ли искаш да ги заровят? Какъв е смисълът?

— Не мога да взема парите му.

— Той сам ти ги е дал — настояваше Дейвис. — Трябва да ги вземеш.

— Но в сейфа си има още много пари — каза Та-ли. — И тези, не, прекалено много е за мен.

— Той самият ми каза — продължи Дейвис, — че човек трябва да се научи да приема пари, без да се поддава на честолюбиви задръжки. Дал ти ги е, защото му харесваше, защото те обичаше, така че след като него вече го няма, не е нужно да го наскърбяваш, като се опитваш да промениш нещата. Прави с тях, каквото искаш. Купи си дрехи, вземай уроци по степ, ако щеш. Но ги вземи и благодари на Бога, че си го познавала.

Той й подаде парите и ключа, а после придърпа одеялото, като покри и лицето на Розен.

— Малко време го познавах, но мисля, че ме научи на някои неща. — Дейвис спря за момент и се замисли, после додаде: — Бдението свърши.

Тали гледаше парите, като ги държеше в протегнатите си ръце.

— Ти ще вземеш ли малко?

Не получи отговор.

В този момент чуха някой да вика отвън; беше негърът, Рашад, който крещеше:

— Хей, пехотинецо! Тук е един човек, който иска да те види.