Елмор Ленард
Преследваният (22)

ГЛАВА ДВАЙСТА

Онова, което най-много привличаше Джийн Валенцуела, беше гледката към строежите.

В десет и половина, когато телефонът в кафенето иззвъня, Валенцуела се намираше на горната тераса, на половин миля от Рашад. Терасата, която обикаляше кафенето отпред, а после преминаваше в комплекс от магазинчета и заведения за бърза закуска, беше пряко огряна от слънцето и на нея вече напичаше, но затова пък оттам Валенцуела имаше пълна видимост в три посоки: към хотелите на северния плаж през пустата незалесена земя; към летището; и нагоре по склона — към града.

Набързо издигнати, строежите нямаха хубав завършен вид. Но иначе сградите бяха нови и чисти. Спомни си за вехтите олющени стени в Луисбург, между които огромни човешки говеда се биеха за педерастите (от всички федерални затвори в този ставаха най-много убийства). Гледаше подир израелките, които минаваха, оглеждаше еврейските им задници под дънките. Много млади хора имаше тук и много строежи — с пет-шест бетонобъркачки, за три години човек можеше да изкара достатъчно пари, за да се оттегли в пенсия.

Когато телефонът в кафенето иззвъня, Валенцуела си спомни за жена си, представи си я как говори с майка си с присъщия й префърцунен глас: „Не знам къде е, кучия му син“, или — „Един дявол го знае! Никога не ми казва къде отива, но на мене не ми пука,“

Никога нямаше да може да го намери. Дори не е чувала за Ейлат. Та кой ли беше чувал? Можеше да се обзаложи, че и Хари Манза не беше чувал. Но ставаше ли дума за някого, от когото можеше да се спечели, за Хари нямаше значение къде се намира той. Стига да можеше да се измъкнат някакви пари от него. В брой и после да бъдат вкарани в страната. Без документ, без подписано споразумение. Е, Хари все някога трябваше да умре. Валенцуела си представи как си блаженства тук, докато бизнесът му процъфтява. Нека жена му се чуди къде е. Нека се оплаква, нямаше повече да му надува ушите.

Говорейки с Рашад по телефона, той му каза:

— Добре, стой там. Теди трябва да звънне или да дойде след около… петнайсет-двайсет минути. Ще се срещнем пред хотела.

 

 

— Особени са израелките — разправяше Дейвис на Розен в десет часа сутринта в кухнята, докато си пиеха кафето. — Май всички момичета тук са особени, искам да кажа по-различни, и не мога да ги разбера.

— Свиква се — рече Розен. — Преди всичко никога не трябва да се учудваш. Освен това трябва да си учтив.

— Веднъж срещнах едно момиче в Шалом Товер — продължи Дейвис. — Всичко започна добре, пихме кафе. Каза ми, че чака своя приятелка, която пристигнала от Англия. И така, вземаме и приятелката, хубаво момиче беше наистина, с дълга коса, с английски акцент и т.н. и тръгваме към апартамента й. Каза, че имала бутилка вино и малко хашиш. А аз си мисля: Чудесно, дали ще е едната или другата, все нещо ще закача. Стигаме в апартамента, а съпругът на израелката се оказва в къщи. Слушай сега по-нататък: накрая аз си приказвах със съпруга на израелката за положението в „Уест Банк“, докато онези двете се любеха в спалнята.

Той никога не беше сигурен, дали Розен го слушаше, защото почти не се обаждаше. После изведнъж вземаше думата и най-често отваряше приказка за нещо съвсем различно.

— Отдавна съм разбрал — каза Розен, — кое хората ай-много надценяват на този свят — и знаеш ли кое е то?

— Кое?

— Младите путки. Онези младите, които те карат да възкликваш: „Боже мой!“ През половината от времето те не знаят какво да правят със себе си. Притесняват се за косата си. Мислите им постоянно прескачат от едно на друго. Опитът ме е научил — не е необходимо да ми вярваш, но е така — че най-хубавото нещо на този свят е жената на средна възраст, която е по-млада от теб и наскоро разведена или овдовяла. Под наскоро разбирам някъде в предишните две години. И още нещо. Тя, естествено, трябва да е красива, кому е потрябвала някоя дебелана или някоя с много грим, която ще изглежда добре само в бара на „Хилтън“, а после — нали разбираш какво искам да кажа. Това е то. Красиви жени със стил, на средна възраст, освен това с известно образование, за да можеш да си поприказваш с тях. Иначе, ако искаш само да я чукнеш, по-добре си вземи проститутка, по-евтино ще ти излезе. Човек може да срещне, туристки със стил — има ги колкото щеш в „Кинг Дейвид“, в „Хилтън“, в „Интернационал“. За последния не съм много сигурен. Но според теб, кои са по-добри в леглото, туристките от „Кинг Дейвид“ или от „Хилтън“? Ходил си в „Хилтън“ в Ерусалим, нали?

— Да, ходил съм.

— Имаш представа и от „Кинг Дейвид“?

— Разбира се.

— Добре тогава, според теб коя ще е по-добра?

— Каква е разликата? — попита Дейвис.

— Ще ти кажа — отговори Розен, който беше седнал до масата в кухнята на пустинната къща и гледаше към Дейвис, изправен до мивката. — Турист-ката от „Хилтън“ обикновено носи по-скъпи дрехи. Тя харчи малко повече, за да се поддържа, например за фризьор, и е по-вероятно етикетите на дрехите й да са от някой известен модист. Другата — от „Кинг Дейвид“, е малко по-скромно облечена, но с много вкус. Тя е по-тиха и по-трудно се сприятелява. Но опознаете ли се веднъж, нали разбираш какво искам да кажа, тя е по-добра в леглото. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото обикновено от по-дълго време не го е правила. Тя е по-благодарна и съответно отдава повече от себе си.

— Интересно — рече Дейвис.

— И е факт, който се основава на проучване — каза Розен. — Осем от всеки десет от отседналите в „Кинг Дейвид“ разведени жени на лекари и зъболекари, са по-добри в леглото. По-научно звучи така, нали?

Дейвис остави чашата си в мивката. Ръката му опипа колта под якето.

— Слушай, бих се радвал, ако можех да остана и да си поприказваме още, но мисля, че е по-добре да тръгвам.

— На връщане — рече Розен, — ми донеси кутия цигари „Уинстън“… И да не забравиш паспорта ми.

 

 

На Рашад му беше ясно, че ще трябва да потърси сивия мерцедес; в момента беше застанал на сянка под навеса пред входа на хотела, но нямаше как, налагаше се да пообиколи редиците коли. Откри го чак в края на едната от тях. Двигателят работеше, климатичната инсталация също беше включена. Рашад се наведе към прозореца от страната на Теди и погледна през Теди към Валенцуела.

— Видя ли пехотинецът да влиза? — попита Теди.

— Вътре ли е? — изпъна се Валенцуела.

— Добре, че първи го видях. Стоя си във фоайето. Обръщам се и го виждам как отива към рецепцията.

— Така ли? И какво направи после?

— Качи се в един асансьор, и замина нагоре.

— Преди колко време беше това?

— Има пет минути, откакто го видях — отвърна Рашад. — Не можах да повярвам на очите си. Обръщам се, а той стои пред мен с вечното му кепе.

— Но от Розен няма и следа, нали?

— Не, навсякъде разгледах.

— А момичето Тали?

— Тя се качи преди това, заедно с жената.

Валенцуела кимна.

— Значи така, след това идва пехотинецът и също се качва горе. Все едно, че са си уредили среща. — Валенцуела млъкна за момент. — Момичето не беше на летището, нали? Само жената?

— Точно така — потвърди Рашад.

— Тогава тя е пристигнала или с колата му, или пък е пътувала на стоп. Ще потърсим колата. — Валенцуела пак замълча. Присви рамене. — А после ще чакаме да видим какво ще стане.

 

 

Еди седеше на леглото и им разказваше как чартърният полет вчера бил отменен, след като чакали с часове на летището, как след това се върнали с автобуса в „Хилтън“, което им отнело още един час, и чакали сума време, докато разтоварят багажа им и го разнесат по стаите, след което целия следобед се чудили какво да правят…

Тали седеше търпеливо. Дейвис седеше и си мислеше: хайде, свършвай най-сетне.

… И тази сутрин всичко започнало отначало: тръгване за летището в седем — два часа по-рано — отново чакане, минаване през охраната и най-сетне, в десет, самолетът излетял.

Защо ли това е толкова важно за нея, мислеше си Дейвис.

Защо не попиташе за Розен? Всъщност попитала бе как е той. Но защо Розен не беше единственото нещо в главата й? Тали би трябвало вчера да е говорила с нея и да й е обяснила някои неща. Тогава защо не се притесняваше за него? Да, хората си имаха собствени тревоги, като отложени полети например, които бяха не по-малко важни за тях.

— Паспортът му у вас ли е? — попита той.

— Мислех, че ще го видя — рече Еди, изненадано.

— Може и да не му се отвори път насам — каза Дейвис. — Не знам какви са му плановете.

— Е, щом така иска — отвърна Еди. — Щом иска да продължава да се прави на тайнствен…

Жената се беше отправила към куфара си, за да извади якето на Розен и Дейвис хвърли поглед към Тали. Тали също го погледна, но по изражението й не можа нищо да разбере.

— Предайте му, че заминаваме оттук утре следобед в пет и половина — съобщи Еди. — Ако реши да ми се обади, мисля че ще е добре.

— Там, където той е сега, няма телефон — рече Дейвис. — Изглежда вие не разбирате. Той здравата е загазил.

Еди дойде до него и му подаде якето.

— Изглежда не разбирам — повтори тя. — Според Тали, някакви смахнати се опитвали да го убият. Според мен обаче той малко преувеличава. Мистериозният американец, който живее в Близкия изток. И аз трябва да повярвам, че е шпионин или нещо такова? Само едно ще кажа: забавен е. Страхувам се все пак, че нямам достатъчно основания, за да стоя тук, докато Ал Розен си разиграва игрите или каквото и да е там. Ако желае да ме види днес или утре, хубаво. Ако ли не… паспортът и слънчевите му очила са в джоба на якето.

— Ще му предам — рече Дейвис.

 

 

Тали докара черния мерцедес пред входа и когато Дейвис се качи и потеглиха на юг, продължи да му разказва за жената и да му обяснява, че според нея тя или е безчувствена, или в главата й се въртят съвсем други неща.

— Вчера, докато я карах към хотела, беше много нервна — продължи Тали. — После я видях чак днес сутринта.

— А Мати? — попита Дейвис, това повече го интересуваше.

— Върна се в Тел Авив.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, нали аз го закарах до магистралата, за да хване някоя кола на стоп. Тази жена… мислех, че се притеснява за г-н Розен, но според нея излиза, че я заблуждаваме. Г-н Розен си е съчинил тази история, за да се отърве от нея.

— Негова си работа — каза Дейвис, — ако иска, нека се притеснява и за това.

Той седеше полуизвърнат на седалката и гледаше пътя зад тях.

— Да, ако иска — рече Тали, — но според мен, тя е много стара за него.

— Той е по-стар от нея.

— Не е. Г-н Розен е на четирийсет. Той ми го каза. Тя е най-малкото на четирийсет и пет. Когато ще е вече стара, той все още ще е млад.

Дейвис стискаше якето на Розен с паспорта му в джоба.

„Хайде, остави я да приказва.“ Хората си живееха в техен собствен свят и вярваха в онова, в което им се искаше да вярват. Притесняваха се за неща, за които не трябваше да се притесняват. За дребни неща, докато големите щяха да им извадят очите. И Тали беше същата. Тя вярваше в Розен. Уважаваше го. Вероятно беше влюбена в стария мошеник, без да го съзнава дори.

— Била ли си в къщата на лекаря?

— Да, веднъж с г-н Розен.

— Пътувала ли си с него?

— Понякога.

— Намислил е да се махне от Израел за известно време, а после пак да се върне.

— И няма да си ходи в Щатите?

— Не.

— Последния път, когато го видях в Натания — каза Тали, — разправяше, че стига да може, би искал да се върне в къщи.

— Решил е, че тук повече му харесва — отвърна Дейвис.

— Чудесно, знам, че може да бъде много щастлив, когато съм с него.

— Смята, че след известно време, на онези ще им писне да го търсят.

— А защо не? Като видят, че е толкова трудно да го хванат, ще спрат и ще си кажат: карай да върви.

— Ти и Розен — рече Дейвис — живеете в някакъв измислен свят. Розен имал един приятел или познат, който избягал от къщи, избягал от жена си и децата си, защото дължал сума пари на разни хора. И твърди, че този човек се крил десет години, сменял името си, местел се от място на място. Й знаеш ли какво — Розен така каза, — вече никой не го търси. Дори се радват, че е изчезнал. Розен си въобразява, че и с него ще стане същото.

— И аз вярвам — рече Тали.

— Добре де, щом никой не се интересува от него, тогава защо онези са тук?

— Заради снимката. Но това стана случайно — отвърна Тали. — Отсега нататък той ще внимава. Подобно нещо няма да се повтори.

— В края на краищата трябва да го измъкнем оттук — каза Дейвис. — Мислех си да го закараме до Шарм ел Шейх и да излети оттам. Може да отиде в Тиберия или на някое подобно място.

— Разбира се, има толкова много места, където може да се скрие и те никога няма да го открият. — Тя сви рамене и наклони глава на една страна. — После, все някога ще им писне и ще си отидат. Това не ме притеснява и ако той се съгласи, всичко ще бъде лесно.

— А какво те притеснява? — попита Дейвис.

— Ти ме притесняваш. — Тали го погледна за момент и после пак заби поглед в пътя. — Страхувам се, че ще го накараш да воюва с тях.

— Свободен е да прави каквото си иска — отговори Дейвис, — аз вече не участвам… Тук трябва да завиеш.

 

 

Постовият край южния път приближи до колата, като се усмихваше и поклащаше глава към приятеля си Теди Кас.

— Не, не е минавала оттук и тази сутрин. Знам колата. Тази зелена кола е много хубава, но засега не съм я виждал.

Когато обърнаха и потеглиха обратно на север, Теди каза:

— Между това място и хотела има не повече от пет мили. Какво сме подминали?

— Имаше някакъв път — рече Валенцуела. — Единствения, който видях.

— Къде?

— Ще го видиш.

При Вади Шломо нямаше никаква табела, но действително имаше някакъв път. Две бразди в твърдата земя се виеха през пустинята. Рашад излезе от колата с узито, изтича пред нея и тръгна напред, като оглеждаше всеки завой и височина, след което махваше с ръка на сивия мерцедес да го последва. Придвижваха се бавно. Внимателен, но нетърпелив, Рашад все пак знаеше, че това няма да продължи дълго.

Теди Кас и Валенцуела напредваха с колата по неравния път и се озъртаха през стъклото. Те също бяха нетърпеливи, но пазеха самообладание и чакаха кога Рашад най-сетне ще им даде очаквания знак. Когато Рашад изчезна от погледа им зад един завой и туфа храсти и този път се изгуби за цели десетина-петнайсет минути, те останаха да седят мълчаливо, заслушани в бръмченето на климатичната инсталация. Слънцето напичаше през стъклото.

После Рашад се появи откъм пресъхналото пясъчно дъно, подхлъзна се, ожули си коляното, докато се катереше, но беше усмихнат.