Елмор Ленард
Преследваният (14)

ГЛАВА ДВАНАЙСТА

Комин, издигнат от празни варели, стигаше чак до последния етаж на хотел „Парк“: шахта за боклуците, докато разчистваха опустошената сграда. Дейвис беше чел за пожара, но после беше забравил. Сега разглеждаше мястото и странно нещо, чувстваше се като лично засегнат. Може би, защото познаваше един, който е бил в хотела през онази нощ. Един приятел.

В шест и петнайсет Дейвис се обади в хотел „Кинг Дейвид“ от едно кафене на площада. Отговориха му, съжаляваме, но в хотела не е отседнал гост на име г-н Розен. Дейвид попита дали може да остави своето име и телефонния си номер, в случай че г-н Розен пристигне.

Седна на една маса на тротоара, поръча си бира „Макаби“ и започна да оглежда хората, които се разхождаха в сумрака; все повече и повече се отпускаше, докато отпиваше от бирата и размишляваше върху фактите. Келнерът дойде и каза, че изглежда него търсят на телефона.

— Ало?

— Не мога да повярвам — обади се Розен. — Исусе Христе, колко куршума изстреля?

— Двайсет и осем — рече Дейвис, — четири пълнителя. Вие добре ли сте?

— Само като си спомня — продължи Розен. — Боже мой, та ти съвсем не се шегуваш. Къде си сега?

— В Натания. Реших да остана тук тази вечер и да продължа на север утре сутринта. Вие какво възнамерявате да правите?

— Пристигнах преди няколко минути. Първо ще се обадя на Мел, за да изясним някой неща.

— Бих могъл, ако искате, да се върна в Тел Авив — продължи Дейвис — да ви донеса парите.

— Не, наистина оценявам всичко, което направи за мен — отвърна Розен. — Но сам ще се оправям. Това си е моя грижа, нещо, с което непрестанно живея. Наистина ти благодаря.

— Мислех си, докато идвах насам — каза Дейвис. — Не смятате ли, че вашият адвокат — нали сам казахте, че изчаква да види, дали няма да ви убият, преди да ви е предал парите, та не смятате ли, че може и да им помага по някакъв начин? За да не се наложи да ви плаща?

— Но той не ми плаща — възрази Розен. — Парите са мои, от моята компания.

— Само че са в брой и името ви не е написано никъде — отвърна Дейвис. — Чудя се, дали пък не се опитва да ги задържи за себе си?

— Длъжен е да се отчете пред хората от компанията — отсече Розен. — Не може ей така да си ги присвои. Не, не мисля, че ще го направи.

— А ако нещата изглеждат, че ви ги е предал, а вие сте били убит след това — рече Дейвис. — Никой няма да знае какво се е случило с парите. Адвокатът ще твърди: „Представа нямам, аз му платих“ или пък „Изпратих му ги“. И никой няма да знае, че те всъщност са у него.

На другия край на линията последва мълчание.

— Не мога да си представя как ще го направи — отговори Розен. — Не мисля, че ще има толкова наглост, за да извърши подобно нещо. А после какво ще ги прави? Нали ще трябва да ги изнесе от страната?…

— А вие как ги внесохте? — попита Дейвис.

Отново последва мълчание.

— Не, не мога да повярвам.

— Е, вие го познавате по-добре от мен — рече Дейвис. — Само ми мина ей така през ума.

Това беше горе-долу всичко, което имаха да си кажат. Дейвис почака. Розен мълчеше.

— Ами тогава да ви пожелая късмет. Надявам се че ще се оправите.

След това трябваше да изслуша Розен, който отново му заразправя колко му е благодарен и това беше всичко.

Дейвис си донесе от колата няколко броя от списание „Куриер“ и ги сложи на масата. Щеше да си поръча още една бира и да провери резултатите от междуучилищното първенство по баскетбол в Кентъки, щеше да погледне менюто и да реши дали да вечеря тук. Скоро трябваше да се погрижи и за стая в някой хотел.

Шелби Каунти 74, Аполо 68

Падука Тилгман 75, Мак Крийри Каунти 60

Едмънсън Каунти 77, Бетси Лейн 72

Хенри Клей 77, Балард 74

Блу Девилс победили Балард Бруинс, миналогодишните шампиони…

Харисън Каунти 75, Грийн Каунти 54

Щом онези преследваха Розен, а него го беше страх, че ще го убият, тогава защо не избяга?

Кристиан Каунти 67, Ашланд 63

Шоуний 85, Клей Каунти 67

— Ти какво би направил, ако беше на мястото на Розен?

Остана няколко минути, загледан в колите, които минаваха покрай него в полумрака и обикаляха парка, после стана, остави две десетачки на келнера и си тръгна. Щеше да си вземе нещо за ядене в Ерусалим.

 

 

Човекът на рецепцията в хотел „Кинг Дейвид“ се върна и каза, че съжалява, но г-н Розен не фигурира сред гостите им.

Дейвид му съобщи името си и допълни:

— Ще бъда ей там. Виждате ли онези столове до прозореца?

Бяха изминали петнайсет минути, когато Розен дойде при него, минавайки през слабо осветената част на фоайето. Дейвис се беше изтегнал с изпънати крака, бялото му кепе се беше смъкнало ниско над очите. Розен придърпа един стол и седна, като гледаше през прозореца към осветените сгради на Стария град.

— Мисля, че току-що говорихме по телефона.

— Последния път, когато бях в този хотел — каза Дейвис, — Кисинджър бе пристигнал, за да се срещне с Рабин. Някои от нас бяха доведени тук, за да подпомогнат охраната.

— Беше през август — рече Розен. — Спомням си, оградили бяха цялото това място с въжета — даже и басейнът не можеше да се ползва, в случай, че жена му решеше да поплува. Разкараха всички гости от последните два етажа. Все хора с резервации — направо ги изритаха. Управителят тогава ми каза: „Съжалявам за притеснението, г-н Розен. Уредили сме да се преместите в една стая на третия етаж.“ А аз му отюворих: „Г-н Финк, недейте така. Вие сериозно ли говорите? Живея тук от две години и половина, харча около двайсет хиляди лири месечно, а този тип идва веднъж или два пъти в годината и искате да ми вземете апартамента и да го дадете на някакви правителствени лакеи? На някакви си шибаняци от охраната?“ И добавих: „Г-н Финк, това световноизвестният хотел «Кинг Дейвид» ли е или второкласен мотел?“ През цялото време, докато Кисинджър беше тук, в стаята ми имаше човек от специалните служби, но не се преместих.

— Аз пък бях във фоайето, ей там до рецепцията — рече Дейвис. — Всички бяха застанали мирно, целият обслужващ персонал и почетните лица. Кисинджър влезе, заедно с военния адютант на Рабин и с няколко от своите помощници. Застана ей там и започна да се оглежда. За момент настъпи пълна тишина. И точно тогава в тишината някой пръдна.

— Хайде де…

— Това е моята история от хотел „Кинг Дейвид“.

— Хващам се на бас, че знам кой е бил — каза Розен. — А ти нима си дошъл чак в Ерусалим, за да ми разкажеш историята си от хотел „Кинг Дейвид“?

— Не, исках да ви питам нещо — отвърна Дейвид. — Защо досега не сте избягали? Защо не сте напуснали страната?

— Щях да го направя, но ми няма паспортът-каза Розен.

— Да не сте го изгубили?

— Нещо такова. Знам къде е, у кого е, но ми е трудно да открия този човек.

— Отидете в посолството и им кажете, че сте го изгубили.

— Ако се наложи, ще го направя. Ще изчакам още малко.

Дейвис нищо не отговори.

— И ти дойде чак дотук, за да ме попиташ за това? Можеше да ми го кажеш по телефона.

— Дойдох, за да ви направя едно предложение — отговори Дейвис. — Нещо, което може би ще ви заинтересува.

— Ами аз приемам всякакви предложения — рече Розен. — Доколкото виждам, единственото, което мога да направя засега, е да се завра в леглото и да се завия през глава.

— Обадихте ли се на адвоката си?

— Добре си поприказвахме. Казах му какво се е случило, а той ми отговори: „Ами, виждаш ли?“ После каза, че всеки момент ще се върнат при него и той ще бъде между чука и наковалнята, защото не им е съобщил, че съм се обаждал. Рекох му, Мел, кажи им за кого работиш, може би ще те разберат. Мел беше много разстроен. Рекох му: „По дяволите, Мел, остави парите в сейфа на хотела и си заминавай. Разбери се с г-н Шапира, управителя на хотела, че ще мина да си ги прибера по някое време“. Но той отговори, не, щял да остане, докато си получа парите. Каза, че не бих могъл да припаря до хотела, без те да ме видят. — Розен кимна, поглеждайки към Дейвис. — Знам какво ще кажеш, а и аз самият не преставам да мисля за същото. Не му се ще да изпусне парите. Знае, че пречукат ли ме, парите ще са негови. Ще се върне и ще им каже, че ми е платил в деня, преди да ме убият. Боже мой, не знам — искаш ли нещо за пиене?

— Не сега, освен ако вие не искате — отвърна Дейвис.

— Не, в никакъв случай.

— Твърдите, че адвокатът ви е нервен. Ами какво ще стане, ако онези пак отидат да го посетят? — попита Дейвис? — Рашад и… които и да са другите.

— Ще им разкаже онова, заради което е дошъл чак в Израел да ми го съобщи лично и което накрая ми каза по телефона — отвърна Розен. — Вече но съм президент на шибаната си компания. Ето това имаше да ми каже. Онези от управителния съвет са гласували да ме изхвърлят, хората, които аз вкарах. Оставих ги да купят дялове. Мел казва, че след като са ме издържали три години, гласували да ми платят за последен път двеста хиляди и това е всичко. Не мога да заведа дело, защото не съм там. Двеста хиляди, шибаната компания печели от ипотеки по сто милиона долара годишно…

— Вие с ипотеки ли се занимавате?

— Работя на борсата — поясни Розен. — Осигуряваме си ипотеки, одобрени от правителството, обикновено за евтини сгради около Детройт, после ги продаваме на банки от други щати срещу печалба от процент, процент и четвърт.

— Нищо не разбирам — рече Дейвис. — Никога не съм имал собствена къща.

— Работата е в документите. Наемаш счетоводители и адвокати като Мел, кучия му син. Той ще им каже — на онези, по които ти стреля — че е влязъл във връзка с мен, за да ми съобщи, че съм вече вън от играта, това е всичко. И че няма повече работа с мен.

— Адвокатът ми обясни нещичко как сте свидетелствали срещу някого в съда — рече Дейвис. — Но и това много не го разбрах.

— Ами, тогава работех с един човек на име Хари Манза. Той застрояваше земя, като си уреждаше между 20 и 30 процента съвместно владение; чел ли си американските вестници, виждал ли си рекламите за разни места с имена като например „Епъл Крийк“^[1]. Само че в радиус от десет мили наоколо няма и едно шибано ябълково дърво. Хари беше замесен и в много други неща и съдът от много време се опитваше да го пипне, от години.

— Този човек — попита Дейвис — бил ли е в мафията?

— Не знам, така се говореше. След като си спомняш за Ал Розен, може да си виждал и Хари Манза по телевизията приблизително по същото време; тогава комисията „Кефаувър“^[2] разследваше организираната престъпност.

— Мисля, че съм го виждал, но не си спомням името Хари Манза.

— Е, аз знаех нещо за Хари Манза и за още един човек, който работеше за нето, Джийн Валенцуела, един от онези, по които ти стреля.

— Вие видяхте ли го в колата?

— Не, но Мел каза, че човекът, който го е посетил, е бил Вал. Той е тук, за да свърши работата, защото и аз направих нещо срещу него. По онова време, преди три години и половина, съдът искаше да ме съди за дребна данъчна измама, но това беше нещо, което можеше да ме разори, да ме изкара извън играта. Казаха, че ще забравят за обвинението, ако се съглася да сложат подслушвателна апаратура по мен, за да могат да подслушват обедните ми разговори с Хари. Нали знаещ какво е, целият си в жици, с батерия в джоба. Чакаш той да те попита — „Какво е това, което се подава изпод ризата ти?“, а ти казваш: „О, това е новият му слухов апарат“. Обядвахме, а аз не можех дори сиренето си да преглътна. Освен това съдът искаше да кажа онова, което знам за Хари и Вал. Те се заклеха, онези от съда, че ще ги тикнат зад решетките практически завинаги. — Розен повдигна рамене. — Изобщо не се стигна до процес.

— Поели сте голям риск — каза Дейвис.

— Разбира се, че поех голям риск — отвърна Розен, — но си имах основателни причини. Този човек, Хари Манза, искаше да купи дял от компанията ми. Съдружниците ми се съгласиха, защото се бяха посрали от страх. Аз обаче казах, че няма да стане. Преди той да се е намъкнал, аз ще съм се оттеглил. Убеден съм, че беше само въпрос на време да ми види сметката.

— Откъде знаехте?

— Защото видях същото да се случва на друг. Имаше една комнания, от която Хари искаше да купи дял и собственикът й беше убит при експлозия в склада му. Хари играеше голф с него. Казваше ми: „Виж, този човек се опитва да се справя сам, вместо да подели работата. Това може да го убие“. Такива ми ти неща. Но никога нямаше и намек за подобни истории, когато бях с подслушвателната апаратура.

— И за какво го търсеше полицията?

— Съдът ли, обвинението беше за убийство, а присъдата трябваше да бъде първа степен, без майтап, а аз трябваше да съм главният им свидетел. Но, както казах, след като дадох показания пред съда — Хари и Вал знаеха за това — въобще не се стигна до процес. Единственото хубаво нещо в цялата работа беше, че Хари получи удар и сега е практически прикован на легло. Вал, малко по-късно, влезе в затвора за няколко месеца за подкупи, а сега е дошъл в Израел за ловния сезон.

— Джийн Валенцуела, Камал Рашад — измърмори Дейвис. — Колко още има?

— Само още един, за когото знам със сигурност — отвърна Розен. — Когато Вал е посетил Мел, с него е имало още един човек, но не е бил чернокожият.

— Вашият адвокат ми каза, че колата ви била взривена.

— Точно така. Загина един човек от сервиза.

— И казвате, че другият също е бил убит в склада при експлозия?

— Да, може Вал да си е довел някой бомбаджия — рече Розен. — Мел каза, че бил млад.

— Във войната се научават още докато са млади — рече Дейвис.

— Все забравям да те питам — продължи Розен, — успя ли да улучиш някого.

Дейвис поклати отрицателно глава.

— Не съм и искал. Едно нещо ме изненада. Не отговориха на огъня.

— Не са дошли без оръжие — каза Розен, — ако това имаш предвид.

— Сигурно, но предполагам, че когато откриха откъде се стреля, вече беше време да се измитат — отвърна Дейвис. — Сега отново трябва да ви търсят. Мисля, че първо ще отидат при адвоката и ще питат него. А после при Тали — може би Тали трябва да изчезне за известно време. Искам да кажа, че ще притиснат някого, за да разберат навиците ви, къде живеете…

— Продължавай — рече Розен.

— … къде е възможно да отидете. Може да наемат и някой, който да наблюдава летището. Или пък ще платят на някого от TWA^[3] и Ел Ал, за да им съобщи, ако ви види да заминавате. Те нали не знаят, че сте загубили паспорта си?

— Не.

— Но може и да знаят за парите. Адвокатът ви може да им е казал. Така че, възможно е да ги използват като стръв.

— Може би. По дяволите, не знам. — Розен се замисли за миг. — Каза, че имаш някакво предложение.

— Какво ще стане, ако се обадите на този Вал или както там му е името и му кажете да върви по дяволите? — попита Дейвис.

— Това ли ти е предложението?

— Обадете му се, опитайте се да се разберете с него.

— Какво има да се разбирам с него? Може би трябва да го разубедя? Не, това не са някакви чувства, това си е сметка за уреждане. А подобни сметки се уреждат.

— Е, моята идея — каза Дейвис — може и да не ви хареса много, но аз вярвам, че е възможно да помогне.

Розен се колебаеше, като прехвърляше разни варианти в главата си и се опитваше да отгатне идеята.

— Според теб, след като не мога да се разбера с него, бих ли могъл да се опитам да сключа някаква сделка?

— Не.

— Да му платя, за да ме остави на мира.

— Не, мислех си че можете да го убиете — рече Дейвис. — Да обърнете нещата и да го, ликвидирате, преди той да ви с ликвидирал.