Айзък Азимов
Пръстените на Сатурн (8)

8. КЪМ ТИТАН

— Как се досети, Бигман? — попита, учудено повдигайки вежди Лъки.

— Не съм толкова глупав, Лъки. — Дребният марсианец беше мрачен и много сериозен. — Спомняш ли си, когато се отправихме към Южния полюс на Сатурн и ти излезе от кораба? Това беше точно преди сириусианците да ни открият и ние трябваше да се отправим към Междината на Касини.

— Да.

— Ти не случайно излезе навън. Не каза защо, но ти често криеш какво правиш и не говориш за него, докато не мине напрежението, но след това не успя да обясниш нищо, защото трябваше да бягаме от сириусианците. Накратко, когато изграждахме квартирата на Вес на Мимас, аз само погледнах отвън „Светкавичния Стар“ и ми стана съвсем ясно, че тогава ти си работил върху Аграв-устройството. Беше го нагласил така, че да можеш да го взривиш при докосване на клавиша за включването му върху пулта за управление.

— Аграв-устройството на „Светкавичния Стар“ е нещо свръхсекретно — отвърна любезно Лъки.

— Знам. Помислих си, че ако възнамеряваше да се сражаваме, на тебе ти е пределно ясно, че не бихме изоставили „Светкавичния Стар“ и че щяхме да бъдем взривени заедно с него, Аграв-устройството и всичко останало. Но тъй като ти беше нагласил да се взриви само Аграв, а останалата част от кораба да остане незасегната, това означаваше, че не възнамеряваш да водим сражение, а да се предадем!

— Затова ли си в мрачно настроение, откакто кацнахме на Мимас?

— Е, аз съм с теб, каквото и да направиш, Лъки, но — Бигман въздъхна и отмести погледа си встрани — не е лесна работа да се предадеш.

— Зная — съгласи се Лъки, — но можеш ли да измислиш по-добър начин да се доберем до тяхната база? Нашата работа, Бигман, не винаги е приятна.

Лъки докосна клавиша за включване на Аграв. Корабът леко потрепери, когато външните части на устройството, нажежавайки се до бяло, се стопиха и се отделиха от кораба.

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да се промъкнеш при тях? Това ли е причината да се предадем?

— Отчасти.

— Ами ако ни убият веднага щом ни заловят?

— Не мисля, че ще го сторят. Ако ни искаха мъртви, те можеха да ни взривят веднага щом излязохме от Мимас. Мина ми през ума, че живи ще могат да ни използуват… А ако оцелеем ще си имаме Вес на Мимас като един вид сигурен тил. Трябваше да уредя това, преди да се предам. Затова рискувахме живота си, отивайки на Мимас.

— Може би те знаят също и за Вес, Лъки. Изглежда знаят и всичко останало.

— Вероятно е така — каза замислено Лъки. — Но този сириусианец знаеше, че си ми партньор, и може да ни е взел за двойка, а не за тройка, така че няма да търси трети човек. Точно поради това не настоях да останеш с Вес. Ако бях излязъл сам, сириусианците щяха да те потърсят и да проверят на Мимас. Разбира се, ако можех да бъда сигурен, че няма да ви убият веднага след като ви открият… Не. Окажем ли се в техни ръце преди да успея така да уредя някои неща, че… — Накрая той заговори шепнешком на себе си и след малко млъкна окончателно.

Бигман не каза нищо и следващият звук, нарушил тишината, беше един познат звън, който отекна в стоманения корпус на „Светкавичния Стар“. Един магнитен контур бе направил контакт, свързвайки техния кораб с другия.

— Някой се качва на борда — каза беззвучно Бигман.

На екрана можеше да се види част от стоманеното въже. После се появи една фигура, която се движеше леко, поставяйки ръка над ръка, но след малко отново се скри. Тя шумно се блъсна в кораба и сигналната лампа на въздушния шлюз светна.

Бигман задействува механизма, който отвори външната врата на шлюза, почака за следващия сигнал, след което затвори външната врата и отвори вътрешната.

Нашественикът влезе вътре.

Но той не носеше скафандър, защото не беше на човек. Това беше робот.

Земната федерация притежаваше роботи, в това число голям брой съвсем модерни, но в по-голямата си част те бяха ангажирани във високоспециализирани работи, които не изискваха контакт с човешки същества освен с тези, които ги надзираваха. Така че макар Бигман да беше виждал роботи, те не бяха много на брой.

Бигман впери поглед в този, който беше голям и лъскав подобно на всички сириусиански роботи. Външните му очертания бяха плавни и прости, а ставите на крайниците и трупа бяха така добре направени, че почти не се забелязваха. Бигман се сепна, когато роботът заговори. Необходимо му беше дълго време, за да привикне към почти човешкия глас, излизащ от металната имитация на човек.

— Добър ден — каза роботът. — Мое задължение е да видя, че вашият кораб и самите вие се отправяте безопасно към определеното понастоящем местоназначение. Първата информация, която трябва да получа, е дали забелязаната от нас ограничена експлозия върху корпуса на вашия кораб е повредила в някаква степен механизмите му за управление.

Гласът му беше дълбок и музикален, безстрастен и с определен сириусиански акцент.

— Експлозията не засяга космическите достойнства на съда — каза Лъки.

— Тогава какво я причини?

— Аз я причиних.

— Защо?

— Това не мога да ти кажа.

— Много добре — отвърна роботът и моментално изостави тази тема. Един човек можеше да настоява и заплашва, но един робот — не. — Аз съм екипиран да управлявам космически кораби, конструирани и построени на Сириус — каза той. — Аз ще бъда в състояние да управлявам този кораб, ако ми обясните принципа на действие на пулта за управление, който виждам тук.

— Марсиански пясъци, Лъки, ние не трябва да му казваме нищо, нали? — намеси се Бигман.

— Той не може да ни принуди, Бигман, но тъй като ние се предадохме, какво ще загубим, ако го оставим да ни заведе там, където трябва да отидем?

— Нека тогава открием къде ще трябва да отидем. Ей, ти! Роботе! — Обърна се внезапно Бигман към автомата с рязък тон. — Къде ще ни водиш?

Роботът обърна към Бигман своите светещи, червени, немигащи очи.

— Дадените ми инструкции не ми позволяват да отговарям на въпроси, несвързани пряко с непосредствената ми задача — отвърна той.

— Но разбери. — Възбуденият Бигман се освободи от усмиряващата го ръка на Лъки. — Където и да ни заведеш, сириусианците ще ни причинят вреда. Може дори да ни убият. Ако не искаш да бъдем наранени, помогни ни да избягаме, ела с нас… О, Лъки, остави ме да говоря!

Но Лъки поклати отрицателно глава, а роботът каза:

— Имам техните уверения, че в никакъв случай няма да ви бъде причинена вреда. А сега, ако ми бъдат дадени инструкции за начина на използуване на това командно табло, ще мога да продължа с изпълнението на моята непосредствена задача.

Стъпка по стъпка Лъки му обясни действието на пулта за управление. Роботът показа пълно познаване на всички технически въпроси. Той внимателно провери всеки уред, за да види дали даваната информация е вярна и при завършване на обяснението от страна на Лъки стана очевидно, че е напълно в състояние да управлява „Светкавичния Стар“.

Лъки се усмихна, а очите му горяха от възхищение.

Бигман го дръпна в тяхната кабина.

— Защо се усмихваш, Лъки? — попита го той.

— Велика галактико, Бигман, това е една хубава машина. Трябва да отдадем дължимото на сириусианците. Те могат да превърнат роботите в произведение на изкуството.

— Добре, но тихо, защото не искам да чуе това, което възнамерявам да кажа. Слушай, ти се предаде само, за да се доберем до Титан и да вземем информация за сириусианците. Но ние, разбира се, можем никога да не успеем да се измъкнем от там и тогава каква ще е ползата от информацията? Сега обаче имаме този робот. Ако го накараме да ни спаси, ние ще имаме това, което искаме. Роботът сигурно притежава тонове информация за сириусианците. Така ще научим повече, отколкото ако кацнем на Титан.

— Това звучи добре, Бигман — каза Лъки, поклащайки глава. — Но как смяташ да убедиш робота да се присъедини към нас?

— Първият закон. Ние можем да обясним, че Сириус има население само два милиона души, докато Земната федерация се населява от шест милиарда. Можем да обясним, че е по-важно да се предпазят от пострадване много хора, отколкото да се защищават малко хора, така че Първият закон е на наша страна. Разбиращ ли, Лъки?

— Бедата е, че сириусианците са експерти в боравенето с роботи. В този робот вероятно е дълбоко запечатан фактът, че онова, което прави сега, няма да навреди на никое човешко същество. Той не знае нищо за шестте милиарда хора на Земята освен това, което ще чуе от теб и то ще рекушира от запечатаното в него. Той трябва в действителност да види човек в реална опасност за живота му, за да преодолее инструкциите си.

— Възнамерявам да опитам.

— Добре. Давай. Опитът ще ти подействува добре.

Бигман се приближи към робота, под чието управление „Светкавичният Стар“ се носеше през Космоса по своята нова орбита.

— Какво знаеш за Земята и за Земната федерация? — попита го той.

— При дадените ми инструкции не мога да отговарям на въпроси, които не са свързани с моята непосредствена задача — отговори роботът.

— Аз ти заповядвам да игнорираш твоите предишни инструкции.

Имаше известно колебание преди да дойде отговорът.

— Според дадените ми инструкции е невъзможно да изпълнявам заповеди на неоторизиран персонал.

— Давам ти моите заповеди, за да предотвратя причиняването на зло на човешки същества. Следователно трябва да се подчиниш на тях — каза Бигман.

— Мен са ме уверили, че никакво зло няма да се случи на човешко същество, нито чувствувам някаква заплаха за това. Дадените ми инструкции не ми позволяват да реагирам на забранени влияния, ако те се повтарят безполезно.

— Ти по-добре слушай. Очаква се причиняване на зло.

Бигман говори въодушевено известно време, но роботът повече не продума.

— Усилията ти са напразни, Бигман — каза Лъки. Бигман ритна робота по лъскавия глезен. Можеше със същия ефект да ритне и корпуса на кораба. Приближи се до Лъки със зачервено от гняв лице.

— Хубава работа! Човешките същества са безпомощни, защото някаква купчина метал има свои собствени хрумвания.

— Знаеш, че това се е случвало и преди ерата на роботите.

— Ние дори не знаем къде отиваме.

— За това не ни е нужен роботът. Проверих курса и установих, че явно отиваме на Титан.

* * *

И двамата стояха при екрана през последните часове от приближаването им към Титан. Беше третият по големина спътник в Слънчевата система (Само Ганимед на Юпитер и Тритон на Нептун бяха по-големи от него), а от всички спътници той имаше най-гъста атмосфера.

Ефектът от неговата атмосфера беше очевиден дори от разстояние. Терминаторът, т.е. линията, разделяща областите на деня и нощта, на повечето спътници (включително на земната Луна) беше рязка — от едната страна беше черно, а от другата бяло. Но в този случай не беше така.

Сърпът на Титан бе очертан по-скоро от лента, отколкото от линия, а роговете на сърпа продължаваха в неясни криви, които почти се съединяваха.

— Атмосферата му е гъста почти колкото земната, Бигман — каза Лъки.

— Не става за дишане, нали? — поиска да се увери Бигман.

— Не, не става. Състои се главно от метан.

Виждаше се вече и с просто око как и други кораби се трупаха около тях. Те бяха поне една дузина и ги придружаваха по пътя към Титан.

— Ангажирали са дванадесет кораба само за тази работа — каза Лъки, поклащайки неодобрително глава. — Велика галактико, те сигурно строят и се подготвят тук от години. Дали ще можем някога да ги пропъдим? Война ли си просят?

Бигман не се опита да отговори.

Звукът от триене в атмосфера отново проникваше в кораба, а газовите струи обтичаха аеродинамичната форма на корпуса му.

Бигман погледна с безпокойство уредите, отчитащи температурата на корпуса, но нямаше никаква опасност. Пултът за управление беше в сигурните ръце на робота. Корабът обикаляше Титан в плътна спирала, губейки едновременно височина и скорост, така че за кратко време сгъстяващата се атмосфера повдигна температурата твърде високо.

Лъки отново гореше от възхищение.

— Ще извърши кацането без изобщо да включва двигателите. Аз наистина мисля, че той би могъл да ни свали долу върху банкнота от половин кредитка като използува за спирачка единствено атмосферата.

— Какво хубаво има в това, Лъки? — попита Бигман. — Ако тези роботи могат да управляват корабите толкова добре, как можем да се надяваме тогава, че някога ще бием сириусианците?

— Ще трябва само да се научим как да ги правим, Бигман. — Тези роботи са човешко постижение. Наистина, този робот са го направили сириусианци, но те също са човешки същества и всички други хора могат да споделят гордостта им от това постижение. Ако се страхуваме за последиците от него, нека тогава го достигнем и дори надминем. Няма полза да отричаме стойността му.

Повърхността на Титан нарушаваше малко причиняваната от атмосферата пустота. Вече можеха да се различат планинските вериги. Не острите скалисти върхари на един безвъздушен свят, а смекчените контури, които показваха резултата от действието на вятъра и атмосферните влияния. Ръбовете бяха безснежни, но долините бяха покрити с дълбоки преспи.

— Всъщност това не е сняг, а замръзнал амоняк — поясни Лъки.

Пейзажът, разбира се, беше безлюден. Хълмистите равнини между планинските вериги бяха или заснежени, или покрити с голи скали. Не се появиха никакви признаци на живот. Нямаше никакви реки или езера. И в този момент…

— Велика Галактико! — възкликна Лъки. Появи се един сплеснат купол от вида, който бе достатъчно добре познат на вътрешните планети. Куполи от този вид имаше на Марс и под водата в плитките шелфове на Венерианския океан, а тук, на края на Слънчевата система, още един такъв се издигаше върху пустия Тикан. Този сириусиански купол би представлявал внушителен град на отдавна заселения Марс.

— Докато те са строили, ние сме спали — каза Лъки.

— Когато репортерите го открият, ще се нахвърлят върху Научния съвет, Лъки — отбеляза Бигман.

— Докато ние се занимаваме с тази работа, това няма да се случи. Съветът не заслужава нищо по-добро. Космос, Бигман, не би трябвало да има голяма скала в Слънчевата система, която да не се инспектира периодично, да не говорим за свят като Титан.

— Кой би помислил…

— Научният съвет е бил длъжен да помисли. Хората от системата го подкрепят и му вярват, за да мисли и да се грижи за тях. Това се отнася също и за мен.

— Този кораб ще бъде приземен след още една обиколка на спътника — намеси се гласът на робота. — Поради йонно задвижване на борда на този кораб няма да са необходими каквито и да било предпазни мерки при кацането. Въпреки това прекалената безгрижност може да причини някому вреда, а аз не мога да си го позволя. Следователно искам от вас да легнете и да пристегнете предпазните колани.

— Чуй тази тенекиена бъчва. Казва ни как да се оправяме в Космоса — възмути се Бигман.

— Все едно, по-добре ще е да легнеш — посъветва го Лъки. — Той вероятно ще ни принуди, ако не го послушаме. Негова работа е да не допусне злополука.

— Хей, роботе, колко души са се установили там долу на Титан? — попита внезапно Бигман. Не последва никакъв отговор.

Теренът все повече се приближаваше и накрая „Светкавичният Стар“ спря с опашката надолу само след едно кратко придърпване на двигателите, необходимо за окончателното завършване на задачата.

Роботът се дръпна от пулта за управление.

— Вие бяхте доведени на Титан безопасно и без да ви бъде причинена вреда — каза той. — С това моята непосредствена задача приключи и сега ще ви предам на моите господари.

— На Стен Девур ли?

— Той е един от господарите. Вие можете свободно да напуснете кораба. Температурата и налягането са нормални, а гравитацията е близка до нормалната за вас.

— Можем ли вече да излезем? — попита Лъки.

— Да. Господарите чакат.

Лъки кимна. Той някак си не можеше да подтисна зараждащото се в него вълнение. Въпреки че сириусианците бяха големия враг в неговата кратка, но изтощителна кариера в Научния съвет, той никога досега не беше виждал жив сириусианец.

Лъки пристъпи навън от кораба върху издадената изходна площадка. Бигман се готвеше да го последва, но двамата направиха пауза, ахвайки от учудване.