Айзък Азимов
Пръстените на Сатурн (6)

6. ПРЕЗ МЕЖДИНАТА

— От един прогнил кораб ли, Лъки?

— За битка ще има достатъчно време по-късно, Бигман. Първо — най-важното.

— Но това означава, че ще трябва отново да напуснем Сатурн.

— Този път не, Бигман — отвърна с невесела усмивка Лъки. — Този път ние ще изградим база в тази планетна система и то по възможно най-бързия начин.

Корабът се носеше към Пръстените със светкавична скорост. Лъки измести Бигман от пулта и пое управлението на кораба.

— Идват още — отбеляза Вес.

— Откъде? До кой спътник са най-близо?

Вес действаше бързо.

— Всичките са в областта на Пръстените.

— Те значи все още преследват капсулата — промърмори Лъки. — Колко са на брой?

— Досега са пет, Лъки.

— Има ли някой от тях между нас и Пръстените?

— Показа се шести кораб, но никой не ни препречва пътя, Лъки. Те са твърде далеч, за да стрелят точно, но възнамеряват да ни преследват, докато не напуснем изцяло Системата на Сатурн.

— Или докато нашият кораб не бъде унищожен по някакъв друг начин — отбеляза мрачно Лъки.

Големината на Пръстените продължи да се увеличава, докато те не изпълниха екрана със снежна белота, а корабът не преставаше да се движи устремно напред, Лъки не правеше никакво движение за намаляване на скоростта.

За миг Бигман ужасен си помисли, че Лъки възнамерява умишлено да катастрофира с кораба сред пръстените.

— Лъки! — неволно извика той. И в този миг пръстените изчезнаха. Бигман беше замаян. Той протегна ръце към копчетата за регулиране на екрана.

— Къде са те? Какво стана? — попита той.

— Междината на Касини — поясни през рамо Вес, който се потеше над уредите за откриване на маса и отмяташе отвреме-навреме назад непокорния си рус перчем.

— Какво?

— Празнината между пръстените.

— О-о.

Силата на шока намаля. Бигман отмести екранния обектив на корабния корпус и снежната белота на пръстените отново се появи на екрана. Той го направляваше много внимателно.

Първо имаше един пръстен. После пространство. Черно пространство. Следваше друг пръстен, някак си по-мъждив. Външният пръстен беше осеян с малко по-тънък слой ледени късчета. Те се движеха към пространството между пръстените, към Междината на Касини. Тук нямаше късчета лед, а само широка черна празнина.

— Голяма е — каза Бигман.

Вес избърса потта от челото си и погледна Лъки.

— Ще я пресечем ли, Лъки? — попита той.

Стар не откъсваше погледа си от пулта за управление.

— Ще я пресечем, Вес. Въпрос на минути е. Задръж дъха си и се надявай, че ще успеем.

— Разбира се, че междината е голяма — каза Вес, обръщайки се към Бигман. — Казах ти, че е широка 2500 мили. За един кораб има предостатъчно място, ако това те плаши.

— Като че ли си малко нервен за човек с ръст шест фута — отвърна Бигман. — Да не би скоростта, с която Лъки кара кораба, да е твърде голяма за теб?

— Слушай, Бигман — каза Вес, — ако ми хрумне да преценявам твоя акъл…

— Ще установиш, че е повече от твоя — прекъсна го Бигман и избухна в смях, възхитен от остроумието си.

— След пет минути ще бъдем в Междината — съобщи Лъки.

Бигман се успокои и се обърна отново към екрана.

— В Междината има нещо, което проблясва отвреме-навреме — каза той.

— Това е дребен чакъл, Бигман — поясни Лъки. — В Междината на Касини той е съвсем малко в сравнение с Пръстените, но все пак се среща. Ако се ударим в някое от тези парченца по пътя си през нея…

— Шансът е едно на хиляда — намеси се Вес, свивайки рамена.

— Едно на един милион — поправи го хладно Лъки, — но точно шансът едно на един милион удари „Космическа мрежа“ на Агент Х. Ние сме на границата на същата междина.

Ръката му държеше твърдо лоста за управление. Бигман пое дълбоко въздух, напрегнат от възможния пробив, който би разкъсал корпуса и вероятно би взривил протоновия микрореактор. Дано я преминат преди…

— Пресякохме я — обяви Лъки.

Вес въздъхна шумно.

— Преминахме ли? — попита Бигман.

— Разбира се, че преминахме, глупав марсианецо — каза Вес. — Пръстените са дебели само десет мили. Колко секунди предполагаш, че са ни необходими, за да изминем това разстояние?

— И сега сме от другата страна?

— Отгатна. Опитай се да намериш пръстените на екрана.

Бигман измести телеобектива в едната посока и после обратно в другата. След това продължи отново и отново, увеличавайки непрекъснато амплитудата.

— Марсиански пясъци, там има само някакво неясно очертание! — възкликна тон.

— И това е всичко, което ще виждаш, малки приятелю. Вече си от сенчестата страна на Пръстените. Слънцето осветява другата им страна, а светлината не може да проникне през слой чакъл с дебелина десет мили. Кажи, Бигман, какво учите по астрономия в училищата на Марс? Може би „Мигай, мигай малка звездице“, а?

— Виж какво, Дебела главо — отвърна Бигман, издавайки бавно напред долната си устна, — бих желал да те заведа за един сезон в марсианските ферми и да сваля част от твоята сланина. А десетте фунта месо, което ще остане под нея, ще е всъщност всичкото в големите ти крака.

— Ще ти бъда много признателен, Вес — каза Лъки, — ако с Бигман отбележите докъде сте стигнали в този спор и го отложите за по-късно. Моля те, би ли отчел показанията на уреда за откриване на маса?

— Разбира се, Лъки. Хей, той нещо не е в ред. Колко рязко сменяш курса?

— Колкото корабът може да понесе. Ще се движим колкото се може по-близо под Пръстените.

— Добре, Лъки — съгласи се Вес. — Така ще заблудим техните уреди за откриване на маса.

Бигман се ухили. Тази маневра действаше перфектно. Никакъв уред за откриване на маса не можеше да засече „Светкавичния Стар“, поради пречещата маса на Пръстените на Сатурн. През тях не бе вероятно дори визуално откриване.

Лъки протегна дългите си крака, а мускулите на гърба му плавно се размърдаха, когато чрез сгъване и изправяне той освободи част от напрежението в ръцете и рамената си.

— Съмнявам се, че някой от сириусианските кораби би имал дързостта да ни последва през Междината — каза Лъки. — Те нямат Аграв.

— Дотук добре — рече Бигман. — Но къде отиваме сега? Може ли някой да ми каже?

— Не е никаква тайна — отвърна Лъки. — Насочваме се към Мимас. Ще се движим плътно до Пръстените, докато стигнем възможно най-близо до него, след което ще се стрелнем през отделящото го от тях пространство. Мимас е само на тридесет хиляди мили извън Пръстените.

— Мимас е един от спътниците на Сатурн, нали?

— Да — намеси се Вес. — Той е най-близкият до планетата.

Курсът им стана отново хоризонтален, а „Светкавичният Стар“ продължи да се движи около Сатурн в успоредна на Пръстените равнина, но този път от запад към изток.

Вес седна върху одеалото с кръстосани под себе си крака и попита:

— Би ли желал да подобриш малко познанията си по астрономия? Ако можеш да намериш местенце в нищожния мозък, който имаш в кухия си череп, аз ще ти обясня защо между пръстените има празно пространство.

Любопитството и присмехът се бореха в дребния марсианец.

— Нека видим какво ще измислиш, невежо приятелче — каза накрая той. — Хайде, казвай твоя блъф.

— Не е никакъв блъф — отвърна високомерно Вес. — Слушай и се учи. Вътрешните части на двата пръстена се завъртат около Сатурн за пет часа. Външните части извършват това завъртане за петнадесет часа. Точно където се намира Междината на Касини, веществото на пръстените, ако там изобщо е имало такова, би трябвало да обикаля с една междинна скорост от дванадесет часа за оборот.

— И какво от това?

— Така че спътникът, към който сме се насочили, обикаля Сатурн за двадесет и четири часа.

— Добре де, какво от това?

— Всички частици в пръстените се притеглят на разни страни от спътниците, докато обикалят заедно с тях около Сатурн. Най-силно е притеглянето на Мимас, който е най-близо до тях. Повечето от силите на притегляне действуват в една посока сега и в друга посока след един час, така че взаимно се унищожават. Ако в Междината на Касини имаше частици, при всеки свой втори оборот те щяха да откриват Мимас винаги на едно и също място на небето, притегляйки ги все в старата посока. Някои от частиците ще се притеглят непрекъснато напред, така че да преминат спираловидно към външния пръстен, докато други ще се притеглят непрекъснато назад, така че да преминават спираловидно към вътрешния пръстен. Никой не знае къде точно са отишли те. Една част от пръстена се очиства от частици и хоп, получава се Междината на Касини и два пръстена.

— Наистина ли е така? — попита Бигман тихо (той не бе съвсем сигурен, че Вес му предава вярно историята за образуването на Междината на Касини). — Тогава защо там все още се срещат частици? Защо досега не са се махнали всичките?

— Защото — отвърна Вес с надменен вид на превъзходство — някои от тях биват изблъсквани вътре в нея или изтегляни там от случайни гравитационни ефекти на спътниците, но никоя не се задържа дълго… Надявам се, че си водиш бележки за всичко, Бигман, защото може по-късно да те изпитам.

— Не си придавай толкова важност — измърмори Бигман.

Вес, усмихвайки се, се върна към своите уреди за откриване на маса. Той си поигра за момент с тях и после без никаква следа от предишната закачливост на лицето ги погледна по-отблизо.

— Лъки!

— Да, Вес?

— Пръстените не ни прикриват.

— Какво?

— Ето, виж сам. Сириусианците все повече се приближават. Пръстените изобщо не им пречат.

— Защо ли е така? — каза замислено Лъки.

— Не може просто по щастлива случайност осем кораба да следват нашата орбита. Ние направихме отклонение под прав ъгъл, а те така нагласиха своите орбити, че да ни следват. Явно ни откриват. — Лъки потърка брадичката си с опакото на ръката. — Щом го правят, Велика галактико, значи го правят. Няма полза да разсъждаваме, изхождайки от факта, че не могат. Това означава, че те имат нещо, което ние нямаме.

— Никой никога не е твърдял, че сириусианците са глупаци — каза Вес.

— Така е, но понякога сме склонни да действаме, сякаш са безмозъчни, сякаш всички научни постижения са породени от умовете на Научния съвет и докато не откраднат някой от нашите секрети, те нямат нищо. Аз също се хващам понякога в тази клопка… Е, а сега да вървим.

— Къде отиваме? — попита рязко Бигман.

— Вече ти казах, Бигман — отвърна Лъки — На Мимас.

— Но те са по петите ни.

— Зная. А това означава, че трябва да стигнем там час по-скоро… Вес, могат ли да ни пресекат пътя преди да сме стигнали Мимас?

Вес работеше бързо.

— Не, докато не увеличат поне три пъти скоростта си над тази, която можем да постигнем ние, Лъки — отвърна той.

— Хубаво. Колкото и да са добри корабите им, не мога да повярвам, че са много по-мощни от „Светкавичния Стар“. Така че ще успеем.

— Но Лъки, ти си луд! — възкликна Бигман. — Нека се бием или да напуснем Системата на Сатурн. Не можем да кацнем на Мимас.

— Съжалявам, Бигман, но нямаме друг избор. Трябва да кацнем на Мимас.

— Но те ни откриха. Ще ни следват до Мимас и тогава ще трябва да се бием с тях. Тогава защо да не се бием сега, когато можем да маневрираме с нашия Аграв, а те не могат.

— Може да не си направят труда да ни следват до Мимас.

— Защо не?

— Е, Бигман, ние направихме ли си труда да влезем в Пръстените и да измъкнем това, което е останало от „Космическа мрежа“?

— Но този кораб се взриви.

— Точно така.

В пилотската кабина настъпи тишина. „Светкавичният Стар“ летеше през Космоса, извивайки отначало бавно, а после по-бързо навън от Сатурн и изплъзвайки се изпод най-външната част на Пръстените. Сега пред него лежеше Мимас, който се виждаше като малък сърп. Диаметърът му беше само 320 мили.

Приближаващите кораби от сириусианския флот се намираха все още далеч назад.

Размерът на Мимас все повече се увеличаваше. Накрая реактивната тяга в посоката на движение на „Светкавичния Стар“ влезе в действие и корабът започна да намалява скоростта си.

На Бигман обаче му се струваше невероятно, че изчисленията на опитния в управлението на космически кораби Лъки можеха да бъдат толкова погрешни.

— Твърде късно е, Лъки — отсече Бигман. — Ние изобщо не можем да се забавим достатъчно, за да кацнем. Трябва да влезем в спирална орбита, докато намалим достатъчно скоростта си.

— Няма време за движение по спирала, Бигман. Насочваме се пряко.

— Марсиански пясъци, не можем! При тази скорост е изключено!

— Надявам се така да си помислят и сириусианците.

— Но, Лъки, те ще са прави.

— Не ми се иска да го призная, Лъки, но съм съгласен с Бигман — обади се същи и Вес.

— Няма време за спор или обяснения — каза Лъки и се наведе над пулта за управление.

Мимас се разпростираше с безумна скорост върху екрана. Бигман облиза устните си.

— Лъки, щом мислиш, че така е по-добре, отколкото да се оставим да ни заловят сириусианците, ще постъпим както казваш. Но, ако трябва да загинем, защо да не сторим това в бой? Бихме могли да унищожим някои от приятелчетата, преди да си отидем.

— И този път го подкрепям, Лъки — каза Вес.

Лъки поклати глава без да каже нищо. Сега ръцете му се движеха бързо, така че Бигман не можеше да види какво точно прави. Намаляването на скоростта продължаваше да е твърде бавно.

За момент Вес протегна ръце, сякаш да отмести със сила Лъки от пулта за управление, но Бигман бързо му хвана китките. Макар да бе убеден, че отиват към сигурна смърт, силната му вяра в Лъки все пак не угасваше.

Те забавяха движението си със скорост, която би разрушила човешкото тяло във всеки друг кораб, но не и в „Светкавичния Стар“. Забавянето обаче не беше достатъчно.

Носейки се надолу със смъртоносна скорост, „Светкавичният Стар“ се удари в повърхността на Мимас.