Айзък Азимов
Пръстените на Сатурн (5)

5. ПЛЪЗГАНЕ ПО ПОВЪРХНОСТТА НА САТУРН

И така, „Светкавичният Стар“ се стрелна до Идалго и после отново се понесе заедно с него към южните полярни области на втората по големина планета на Слънчевата система.

Никога в кратката все още история на общата си космическа авантюра Лъки и Бигман не бяха оставали в Космоса за толкова дълго. Изтекъл бе почти цял месец откакто напуснаха синята планета. Но „Светкавичният Стар“, който представляваше един малък мехур въздух и топлина, беше частица от Земята и можеше да запази това си качество в продължение на почти безкраен период от време.

Енергийните им запаси, максимално попълнени от дарението на другите кораби, ще са достатъчни почти за една година, ако не се наложи широкомащабна битка. Въздухът и водата, рециркулиращи през резервоарите с водорасли, биха им стигнали до края на живота. Водораслите представляваха дори хранителен резерв в случай на изчерпване на техните ортодоксални концентрати.

Единственото неудобство беше наличието на трети човек. Както бе посочил Бигман, „Светкавичният Стар“ беше построен за двучленен екипаж. Неговата необикновена концентрация на мощност, скорост и въоръжение беше станала възможна благодарение на необичайната икономия на жилищна площ, така че трябваше да спят редувайки се върху едно одеало в пилотската кабина.

Лъки посочи, че това неудобство се компенсира от съкращаването на дежурствата при пулта за управление от шест на четири часа, на което Бигман разпалено отвърна:

— А когато се опитвам да заспя върху проклетото одеало и тлъстолицият Вес е при командния пулт, той ще поддържа мигането на всяка сигнална светлина право в лицето ми.

— По два пъти във всяко дежурство проверявам многобройните аварийни сигнали, за да се уверя, че са наред — отвърна търпеливо Вес. — Така е според инструкцията.

— Той продължава да си свирука през зъби — оплака се Бигман. — Слушай, Лъки, ако само още веднъж изпълни хора от „Моя мила Венерианска Афродита“, аз ще скоча, ще му счупя ръцете по средата между рамото и лакътя и ще го пребия до смърт с отчупените крайници.

— Вес, моля те, въздържай се от подсвиркването на рефрени — рече сериозно Лъки. — Ако Бигман бъде принуден да те накаже, той ще залее с кръв цялата пилотска кабина.

Бигман не каза нищо, но следващия път, когато му дойде ред да дежури при пулта за управление, а Вес спеше, похърквайки мелодично върху одеалото, успя някак си на път за пилотското кресло да настъпи пръстите на протегнатата му ръка.

— Марсиански пясъци — възкликна той, изпъвайки двете си ръце с дланите напред и въртейки очи при тигровия вик на другия, — Боже, Боже, Вес, твоите пръсти ли бяха това?

— Ти по-добре се събуди — извика яростно от болка Вес, — защото, ако легнеш да спиш, докато аз съм в пилотската кабина, ще те смачкам като бубулечка, марсиански пясъчни плъхо!

— Ох, изплаши ме до смърт — каза Бигман, изпадайки в пристъп на фалшив плач, който вдигна от леглото уморения Лъки.

— Слушайте, който от вас двамата ме събуди следващия път, ще следва в скафандър „Светкавичния Стар“ на края на едно въже до края на пътуването — предупреди ги той.

* * *

Когато Сатурн и пръстените му се появиха в близък план, те и тримата останаха в пилотската кабина, за да ги наблюдават. Дори гледан по обичайния начин откъм екватора Сатурн представляваше най-красивата гледка в Слънчевата система, а откъм полюса…

— Ако не ме лъже паметта — каза Лъки, — дори изследователското пътуване на Хог докосна тази система само при Джейпитърс и Титан, така че той е виждал Сатурн само откъм екватора. Ако сириусианците не са ни изпреварили, ние сме първите човешки същества, които виждат Сатурн така близо от тази страна.

Мекото жълто греене на „повърхността“ на Сатурн беше всъщност, както при Юпитер, отразена слънчева светлина от горните слоеве на една турбулентна атмосфера с дебелина хиляда или повече мили. И също както при Юпитер, атмосферните явления се проявяваха като зони с изменящи се центрове. Но зоните не бяха ивици, както изглеждаше при обичайната гледка откъм екватора, а образуваха концентрични кръгове в бледокафяв, светложълт и пастелнозелен цвят с център полюса на Сатурн.

Но дори това бледнееше в сравнение с Пръстените. От разстоянието, на което се намираха в момента, те се простираха върху двадесет и пет дъгови градуса или бяха с широчина петдесет пъти по-голяма от диаметъра на земната Луна при пълнолуние. Вътрешният ръб на пръстените беше отделен от планетата с пространство, равняващо се на четиридесет и пет дъгови минути, в което свободно можеше да се помести един обект с размерите на Луната.

Както се виждаше от местоположението на „Светкавичния Стар“, пръстените никъде не докосваха Сатурн. Само три пети от цялата им обиколка. Останалата част изчезваше в сянката на планетата. На разстояние около три четвърти от широчината в посока на външния ръб на пръстена се намираше черната разделителна линия, позната като Междина на Касини. Тя беше широка около петнадесет дъгови минути и приличаше на черна панделка, разделяща пръстените на две светли пътеки с нееднаква широчина. В границите на вътрешния ръб на пръстените имаше едно искрово разпръскване, което пробляскваше, но не образуваше непрекъсната белота. Това бе така нареченият Крепдешинов пръстен.

Районът, заеман от пръстените, беше осем пъти по-голям от кълбото на Сатурн. Освен това самите пръстени бяха очевидно по-ярки от самия Сатурн, така че като цяло най-малко деветдесет процента от достигащата ги светлина се излъчваше от пръстените. А цялата светлина беше около сто пъти по-силна от тази на Луната. гледана от Земята.

Дори Юпитер, гледан в поразителна близост от Йо, беше някак незначителен в сравнение с тази гледка. Когато Бигман накрая проговори, се чу само шепот.

— Лъки, защо Пръстените са така ярки? — попита той. — В сравнение с тях самият Сатурн изглежда незначителен. Да не е само оптическа илюзия?

— Не — отвърна Лъки, — наистина е така. Количеството светлина, което Сатурн и Пръстените получават от Слънцето, е еднакво, но отразено е различно. Това, което виждаме от Сатурн, е светлината, отразена от една атмосфера, състояща се главно от водород и хелий плюс малко метан. Така че тя отразява около 63% от падащата върху нея светлина. Пръстените обаче са съставени най-вече от плътни ледени късове, връщащи най-малко 80% от светлината и това ги прави много по-ярки. Да наблюдаваш Пръстените е все едно да гледаш заснежено поле.

— А ние трябва да намерим в него една снежинка — промърмори Вес.

— Обаче една тъмна снежинка — отвърна ядосано Бигман. — Слушай, Лъки, щом всички частици на Пръстените са от лед, а ние търсим капсула, която е метална…

— Полираният алуминий отразява по-голяма част от светлината, отколкото леда — прекъсна го Лъки. — Яркостта на капсулата ще бъде точно същата като неговата.

— Е, тогава значи тази работа е безнадеждна — каза Бигман, поглеждайки отчаяно отдалечените на половин милион мили Пръстени, чудовищно големи дори и от това разстояние.

— Ще видим — отвърна уклончиво Лъки.

* * *

Бигман седеше на пулта за управление и нагласяваше орбитата с кратки включвания на йонното задвижване. Управляващият механизъм на Аграв беше свързан така, че „Светкавичният Стар“ имаше далеч по-голяма маневреност в този обем пространство така близо до масата на Сатурн, отколкото би могъл да има който и да е сириусиански кораб.

Лъки беше при уреда за откриване на маса, чиято прецизна сонда претърсваше пространството за каквато и да е материя, фиксирайки нейното положение посредством измерване на реакцията й спрямо гравитационното поле на кораба, ако частицата беше малка, или резултата от нейната гравитационна сила върху кораба, ако частицата беше голяма.

Вес току-що се беше събудил н влизаше в пилотската кабина. Всички бяха мълчаливи и напрегнати, докато корабът потъваше към Сатурн. Бигман наблюдаваше лицето на Лъки с крайчеца на окото си. С приближаването на Сатурн Стар ставаше все по-замислен и неразговорлив. Бигман бе наблюдавал това и преди. Лъки беше несигурен. Той залагаше на някакъв минимален шанс и не му се говореше за него.

— Не мисля, че трябва да се потиш толкова над уредите за откриване на маса, Лъки — каза Вес. — Тук не е възможно да има кораби. Ще ги намерим, когато се спуснем към Пръстените. Там вероятно гъмжи от тях. Сириусианците също ще търсят капсулата.

— В случая съм съгласен с теб — отвърна Лъки.

— Може би тези приятелчета вече са я намерили — рече унило Бигман.

— Дори това е възможно — призна Лъки.

Те вече бяха променили посоката и започваха да се движат в кръг, поддържайки разстояние от осемдесет хиляди мили спрямо повърхността му. Далечната половина на Пръстените (или поне осветената част от тях) се сливаше със Сатурн, като вътрешният им ръб се скриваше от гигантското тяло на планетата.

В близката им половина вътрешният Крепдешинов пръстен беше по-забележим.

— Знаете ли, аз не мога да различа никакъв край на този вътрешен пръстен — каза Бигман.

— Вероятно няма такъв — предположи Вес. — Най-вътрешната част на основните пръстени е само на шест хиляди мили над видимата повърхност на Сатурн, но атмосферата му може да се простира чак до там.

— Шест хиляди мили!

— Само на места, но достатъчно да осигурява триене за най-близките камъчета чакъл, така че ги кара да обикалят малко по-близо до Сатурн. Тези, които се движат по-близо, образуват Крепдешиновия пръстен. Само че колкото по-близо се движат частиците, толкова триенето е по-голямо, така че започват да се движат още по-близо. Вероятно има частици по целия път надолу до повърхността на Сатурн, като част от тях изгарят, достигайки по-плътните слоеве на атмосферата — каза Вес.

— Тогава Пръстените няма да съществуват вечно — каза Бигман.

— Вероятно е така. Но те ще съществуват още милиони години. Достатъчно дълго за нас — добави той. — Твърде дълго.

— Аз напускам кораба, джентълмени — намеси се Лъки.

— Марсиански пясъци, Лъки, защо? — попита изненадан Бигман.

— Искам да хвърля поглед отвън — отсече Лъки, обличайки скафандъра си.

Бигман погледна бързо автоматичния запис на уреда за откриване на маса. В Космоса нямаше никакви кораби. Имаше няколко случайни трепвания, но нищо съществено. Носеха се само един вид метеорити, каквито се улавяха навсякъде в цялата Слънчева система.

— Заеми се с уреда за откриване на маса, Вес — нареди Лъки. — Остави го да се завърта на триста и шестдесет градуса. — той постави шлема, провери уредите на гърдите си и налягането на кислорода и се отправи към въздушния шлюз. Сега гласът му прозвуча от малкия радиоприемник на пулта за управление. — Ще използувам магнитен кабел, така че не прави внезапни подавания на енергия.

— Докато си навън ли? Да не ме мислиш за луд? — възмути се Бигман.

* * *

Лъки се появи в един от люковете. Магнитният кабел го следваше змиевидно на витки, които, при отсъствието на гравитация, не бяха плавни криви.

Един миниатюрен ръчен реактор в облечения му в ръкавица юмрук изпусна своя малък реактивен поток. Той едва се виждаше в слабата слънчева светлина като облак от ледени частици, които се разпръскваха и изчезваха. Съгласно Закона за действието и противодействието Лъки се придвижи в противоположната посока.

— Мислиш ли, че корабът е получил някаква повреда? — попита Бигман.

— И да има, тя не е регистрирана никъде на пулта за управление — отвърна Вес.

— Тогава какво прави големият непохватко?

— Не зная.

Бигман погледна подозрително члена на Съвета и после се обърна отново, за да наблюдава Лъки.

— Ако криеш нещо само защото аз не съм член на Съвета… — промърмори той.

— Може би се опитва просто да излезе за няколко минути извън обсега на твоя глас, Бигман — прекъсна го Вес.

Включеният на автоматично управление уред за откриване на маса се движеше методично през пространството около тях, изследвайки квадратен градус по квадратен градус, а екранът оставаше чисто бял, когато се промъкнеше твърде далеч в посока на самия Сатурн.

Бигман се намръщи. Нямаше настроение да отвръща на Вес.

— Бих желал нещо да се случи — рече той.

И нещо се случи.

Погледът на Вес се върна към уреда за откриване на маса, тъй като бе доловил едно подозрително пиукане на записващия апарат. Той побърза да фиксира уреда, добави допълнителния детектор на енергия и следва обекта в продължение на две минути.

— Това е кораб, Вес — каза възбудено Бигман.

— Така изглежда — отвърна неохотно Вес. Масата можеше да означава голям метеорит, но от тази посока имаше и излъчване на енергия, която можеше да идва само от микрореакторите на един кораб. Енергията беше точно от този вид и точно в това количество. Тя беше идентифицируема също като отпечатъци от пръсти. Можеха да бъдат открити дори леките различия от вида енергия, движеща земните кораби и така този обект да бъде безпогрешно идентифициран като сириусиански кораб.

— Той идва към нас — каза Бигман.

— Но не директно. Може би не смее да рискува с гравитационното поле на Сатурн. Промъква се все по-близо и след около час ще ни прегради пътя… От какво, в името на космоса, си така доволен. Момче от марсианските ферми?

— Не е ли очевидно, Голямо парче сланина? Това обяснява защо Лъки е навън. Той е знаел, че корабът идва насам и му е приготвил клопка.

— Как, в името на Космоса, би могъл да разбере, че идва кораб? — попита учудено Вес. — Допреди десетина минути уредът за маса не откриваше нищо. Той дори не беше фокусиран в подходящата посока.

— Не се тревожи за Лъки. Той знае как да разбере — каза с усмивка Бигман.

Вес сви рамена, отиде към пулта за управление и извика в микрофона:

— Лъки! Чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам, Вес. Какво има?

— В обсега на уреда за откриване на маса има сириусиански кораб.

— На какво разстояние?

— По-малко от две хиляди мили и идва все по-близо.

Бигман, който гледаше през люка, забеляза проблясването на ръчния реактор на Лъки и изхвърлените в перпендикулярна посока ледени кристалчета. Лъки се връщаше.

— Прибирам се — каза той.

Бигман заговори веднага щом шлемът беше махнат от главата на Лъки, разкривайки гъстата му кестенява коса и ясните кафяви очи.

— Ти знаеше, че се приближава кораб, нали, Лъки? — каза той.

— Не, Бигман. Нямах никаква представа. Всъщност не мога да си обясня как ни откриха толкова бързо. Съвпадението е твърде голямо, за да предположим, че случайно е търсел в тази посока.

— Е, тогава ще го взривим ли, Лъки? — попита Бигман, опитвайки се да прикрие разочарованието си.

— Трябва ли пак да ти пояснявам политическите рискове на атаката? Освен това, ние сме тук с мисия, която е по-важна от играта на престрелка с други кораби.

— Зная — отвърна нетърпеливо Бигман. — Трябва да намерим капсулата, но…

Бигман поклати глава. Капсулата си беше капсула и той разбираше важността й. Но славната битка си беше славна битка и политическите съображения на Лъки не му харесваха, щом това означаваше да се избегне сражението.

— Тогава какво да правя? Да поддържам ли същия курс? — попита той.

— Да. И увеличи скоростта. Насочи се към Пръстените.

— Ако постъпим така, те ще тръгнат след нас — каза Бигман.

— Много добре. Значи ще се надпреварваме.

Бигман бавно изтегли назад лоста и протонната дезинтеграция се повиши до максимум. Корабът се носеше успоредно на изпъкналата крива на Сатурн.

Изведнъж приемателният диск оживя от ударите на радиовълните.

— Ще преминем ли на активно приемане, Лъки? — попита Вес.

— Не. Ние знаем какво ще кажат: „Предайте се или ще бъдете заловени от магнитния прихващач“.

— Тогава?

— Единственият ни шанс е да бягаме.