Антон Павлович Чехов
Три години (8)

Глава 8

В края на октомври болестта на Нина Фьодоровна вече явно рецидивира. Тя бързо слабееше и лицето й се изменяше. Въпреки силните болки си въобразяваше, че вече оздравява, и всяка сутрин се обличаше като здрава, а после през целия ден лежеше облечена в постелята. Преди края стана много приказлива. Лежи по гръб и разказва нещо тихо, пряко сили и диша тежко.

Умря внезапно при следните обстоятелства.

Беше ясна лунна нощ, на улицата се пързаляха по пресния сняг и в стаята нахлуваше шумът от улицата. Нина Фьодоровна лежеше по гръб, а Саша, която вече нямаше кой да отменя, седеше наблизо и дремеше.

— Бащиното му име не помня — разказваше Нина Фьодоровна тихо, — но го наричаха Иван, по фамилия Кочевой, беден чиновник. Беше върл пияница, царство му небесно. Идваше у нас и всеки месец му давахме по един фунт захар и осминка чай. Е, случваше се и пари, разбира се. Да… После — такава случка: запи се яко нашият Кочевой и умря, от водката изгоря. Остави синче, момченце на седем години. Сираченце… Взехме го и го скрихме при служителите и живя така той цяла година, а татко не знаеше. Когато го видя, татко само махна с ръка и нищо не каза. Когато Костя, сирачето, подкара деветата година — по това време аз бях вече годеница, — го разведох по всички гимназии. Тук, там — никъде не го приемат. А той плаче… „Защо, казвам му, глупаче, плачеш?“ Заведох го на „Разгуляй“ във втора гимназия и там, Господ здраве да им дава, го приеха… И започна момченцето да ходи всеки ден пешком от „Пятницкая“ до „Разгуляй“, от „Разгуляй“ до „Пятницкая“. Альоша плащаше за него… С божията благословия започна момченцето да се учи добре, да вниква и излезе човек от него. Адвокат е сега в Москва, приятел на Альошка, като него много учен. На, не пренебрегнахме човека, приехме го в дома си и сега той сигурно моли Бога за нас… Да…

Нина Фьодоровна започна да говори все по-тихо, с дълги паузи, после, след като помълча малко, изведнъж се повдигна и седна.

— А мене не ми е съвсем… не ми е добре като че ли — каза тя. — Господи помилуй. Ох, не мога да дишам!

Саша знаеше, че майка й скоро ще умре; като видя сега как изведнъж лицето й се смъкна, се досети, че идва краят, и се изплаши.

— Мамичко, недей! — заплака тя. — Недей!

— Тичай в кухнята, нека да отидат за баща ти. На мен хич не ми е добре.

Саша тичаше по всички стаи и викаше, но в цялата къща нямаше никой от прислугата и само в трапезарията върху сандъка спеше Лида, облечена и без възглавница. Саша, както си беше, без галоши, изскочи на двора, после на улицата. Пред портата на пейка седеше бавачката и гледаше как се пързалят. Откъм реката, където беше пързалката, се носеха звуци на военна музика.

— Бавачке, мама умира! — каза Саша, ридаейки. — Трябва да викнем татко!…

Бавачката се качи в спалнята и като погледна болната, пъхна в ръката й запалена восъчна свещ. Саша се суетеше ужасена и молеше, без да знае кого, да извикат баща й, после облече палтото, завърза кърпата и изскочи на улицата. От прислугата знаеше, че баща й има друга жена и две момиченца, с които живее на „Базарная“. Побягна наляво от вратата плачейки, тъй като се страхуваше от чуждите хора, но скоро започна да затъва в снега и да зъзне.

Срещна празен файтон, но не го нае; можеше да я откара извън града, да я ограби и да я захвърли на гробището (прислугата разказваше за подобен случай, докато пиеха чай). Вървеше и все вървеше, задъхваше се от умора и ридаеше. Като излезе на „Базарная“, попита къде живее господин Панауров. Някаква непозната жена дълго й обяснява и като видя, че нищо не разбира, я заведе до едноетажна къща с параден вход. Не беше заключено. Саша премина през антрето, после по коридора и накрая се озова в светла топла стая, където край самовара седяха баща й и с него дама и две момиченца. Но тя вече не можеше да промълви нито дума и само плачеше. Панауров разбра.

— Навярно мама е зле? — попита той. — Кажи, детето ми, зле ли й е на мама?

Той се разтревожи и прати за файтон. Когато стигнаха у дома, Нина Фьодоровна седеше обградена с възглавници, със свещ в ръка. Лицето й беше потъмняло, очите й бяха затворени. В спалнята стояха, скупчени до вратата, готвачката, прислужницата, слугата Прокофий и някакви непознати хора. Бавачката се разпореждаше шепнешком за нещо и не я разбираха. В дъното на стаята до прозореца стоеше Лида, бледна, сънена, и гледаше сурово оттам към майка си. Панауров взе свещта от ръцете на Нина Фьодоровна и като се мръщеше гнусливо, я захвърли върху скрина.

— Това е ужасно! — продума той и раменете му потрепериха. — Нина, трябва да легнеш — каза ласкаво той. — Легни, мила.

Тя погледна и не го позна… Положиха я по гръб.

Когато пристигнаха свещеникът и лекарят — Сергей Борисич, прислугата вече се кръстеше набожно и я поменуваше.

— Такива ми ти работи! — замислено каза докторът, като влизаше в гостната. — А пък беше още млада, нямаше четиридесет.

Чуваха се силните ридания на момичетата. Панауров, бледен, с влажни очи, приближи доктора и каза със слаб, морен глас:

— Скъпи мой, направете ми услуга, изпратете телеграма в Москва. Абсолютно не ми е по силите.

Докторът намери мастило и написа на дъщеря си такава телеграма: „Панаурова почина осем вечерта. Кажи на мъжа си: на «Дворянская» се продава къща с прехвърляне на дълга, доплащане девет. Търгът дванайсети. Съветвам не изпускайте“.