Антон Павлович Чехов
Степ (2) (История на едно пътуване)

Глава 2

Към пладне кабриолетът сви вдясно от пътя, намали ход и след малко спря. Егорушка чу тихо, много ласкаво ромолене и почувства, че по лицето му като прохладно кадифе се докосна някакъв друг въздух. От един хълм, който природата бе съградила от грамадни уродливи камъни, през тръбичка от бучиниш, сложена от непознат благодетел, на тънка струйка течеше вода. Тя падаше на земята и прозрачна, весела, блестяща на слънцето, с тихо мърморене, сякаш се смяташе за силен и бурен поток, бързо тичаше някъде наляво. Недалеч от хълма малкото ручейче се превръщаше в локвичка; горещите лъчи и напечената почва жадно го пиеха и отнемаха силата му; но по-нататък то вероятно се сливаше с друго такова поточе, защото на стотина крачки от хълма по течението му зеленееше гъста пищна острица, от която, когато кабриолетът приближи, излетяха три бекаса.

Пътниците се разположиха край ручея да починат и да нахранят конете. Кузмичов, отец Христофор и Егорушка седнаха върху разстлано кече в рехавата сянка на кабриолета и разпрегнатите коне и почнаха да похапват. След като отец Христофор се напи с вода и изяде едно печено яйце, хубавата весела мисъл, застинала от горещината в мозъка му, взе да напира да излезе. Той ласкаво погледна Егорушка, подъвка и подхвана:

— Аз самият съм учил, братко. От най-ранна възраст Бог ме сподоби с разум и разбиране, тъй че аз за разлика от другите още когато бях като теб, радвах родителите и наставниците си със своята схватливост. Още нямах петнадесет години, а вече говорех и пишех стихове на латински също както на руски. Помня, бях жезлоносец на преосвещения Христофор. След една литургия, като сега си спомням, в деня на едноименничеството на благочестивия ни цар Александър Павлович Благословени той се преобличаше в олтара, погледна ме ласкаво и ме попита: „Puer bone, quam appellaris?“^[1] А аз му отговарям: „Christophorus sum.“^[2] А той: „Ergo connominati summus.“ Значи адаши сме… После ме пита на латински: „Чие момче си?“ Отговарям му също на латински, че съм син на дякон Сирийски от село Лебединско. Като видя колко бързо и смислено му отговарям, преосвещеният ме благослови и рече: „Пиши на баща си, че няма да го забравя, а теб ще имам предвид.“ Протойереите и свещениците, които бяха в олтара и чуха латинския диспут, също много се учудиха и всички ме похвалиха, че са много доволни. Още нямах мустаци, братко, а вече четях и на латински, и на гръцки, и на френски, знаех философията, математиката, гражданската история и всички науки. Памет ми бе дал Бог за чудо. Стигаше да прочета нещо два пъти и наизуст го запомнях. Наставниците и благодетелите ми се чудеха и предполагаха, че от мен ще излезе много учен мъж, светило на църквата. И аз самият мислех да ида в Киев, да продължа науките, ала родителите ми не дадоха благословията си. „Ти — вика тате — цял живот ще учиш, кога ще се върнеш?“ Като чух тия думи, зарязах науките и станах свещеник. То се знае, учен човек от мен не излезе, ама затуй пък послушах родителите си, успокоих старостта им, погребах ги с чест. Послушанието е повече от поста и молитвата!

— Сигур вече сте забравили всичките науки! — отбеляза Кузмичов.

— Че как няма да ги забравя! Слава Богу, прехвърлих седемдесетте! От философията и реториката още си спомням нещо, ама езиците и математиката хептен съм ги забравил.

Отец Христофор замижа, помисли и каза полугласно:

— Що е същество? Самобитност, неизискваща друго за реализирането си.

Повъртя глава и се засмя от умиление.

— Духовната храна! — каза той. — Тъй си е, материята храни плътта, а духовната храна — душата!

— Науките са си науки — въздъхна Кузмичов, — ама ако не настигнем Варламов, ще видим една наука.

— Човек не е игла, ще го намерим. Той сега обикаля по тия места.

Над острицата прелетяха познатите три бекаса и в писъка им се долавяха тревога и досада, че са ги пропъдили от ручея. Конете бавно дъвчеха и пръхтяха; Дениска се въртеше около тях и като се силеше да покаже, че е съвсем равнодушен към краставиците, баниците и яйцата, които ядяха стопаните, се вдълбочи в избиването на стършелите и мухите, облепили коремите и гърбовете на конете. Апатично, издавайки някакъв особен, ехидно-победен звук, той шляпаше жертвите си, а при неуспех охкаше от досада и изпращаше с поглед всеки щастливец, избегнал смъртта.

— Къде си бе, Дениска? Ела да ядеш! — каза Кузмичов с дълбока въздишка, която даваше да се разбере, че вече се е нахранил.

Дениска несмело се приближи до кечето и си избра пет големи жълти краставици, тъй наречените жълтурки (да избере по-дребни и по-пресни му беше съвестно), взе две черни и напукани печени яйца, после нерешително, сякаш се страхуваше да не го ударят по протегнатата ръка, докосна с пръст парче баница.

— Вземай, вземай! — подкани го да побърза Кузмичов.

Дениска решително си взе баница, усамоти се настрана и седна на земята с гръб към кабриолета. Тутакси се чу такова силно дъвкане, че дори конете се обърнаха и го изгледаха подозрително.

Нахранилият се Кузмичов измъкна от кабриолета някаква торба и рече на Егорушка:

— Аз ще спя, а ти поглеждай някой да не измъкне торбата изпод главата ми.

Отец Христофор свали расото, пояса и кафтана и като го погледна, Егорушка замря от учудване. Той съвсем не бе предполагал, че свещениците носят панталони, а отец Христофор беше с истински панталони от дебел ленен плат, пъхнати във високи ботуши, и с късо палтенце от груба шарена тъкан. Като го гледаше, Егорушка намери, че в този неподобаващ на сана му костюм, с дългата си коса и брада много прилича на Робинзон Крузо. Щом се разсъблякоха, отец Христофор и Кузмичов легнаха в сянката под кабриолета с лице един към друг и затвориха очи. Дениска спря да дъвче, просна се по гръб на припека и също затвори очи.

— Поглеждай някой да не открадне конете — рече той на Егорушка и начаса заспа.

Настъпи тишина. Чуваше се само как пръхтяха и дъвчеха конете и похъркваха заспалите; някъде далеч плачеше калугерица и от време на време се разнасяше писъкът на трите бекаса, долетели да погледнат дали не са си отишли неканените гости; с меко ромолене струеше ручейчето, но всички тези звуци не нарушаваха тишината, не будеха застиналия въздух, напротив, навяваха дрямка на природата.

Задъхан от жегата, която чувстваше особено силно след яденето, Егорушка изтича към острицата и оттам огледа местността. Видя същото, което и преди пладне: равнина, хълмове, небе, лилава далечина; само че хълмовете се бяха приближили и не се виждаше мелницата, останала далеч назад. Зад скалистия хълм, дето течеше ручеят, се издигаше друг, по-гладък и по-широк; на него бе кацнала махалица от пет-шест къщи. Около къщите не се виждаха ни хора, ни дървета, ни сенки, сякаш махалицата се бе задушила в горещия въздух и бе изсъхнала. От нямане какво да прави Егорушка хвана в тревата едно жътварче, поднесе юмрук към ухото си и дълго слуша как то свири на цигулката си… Когато музиката му омръзна, се втурна след рояк жълти пеперуди, долетели при острицата да пият вода, и сам не забеляза как отново се намери до кабриолета. Вуйчо му и отец Христофор спяха дълбок сън; щяха да спят два-три часа, докато си починат конете… Как да убие това дълго време и къде да се дене от жегата? Трудна задача… Наведе се несъзнателно над струйката, която изтичаше от тръбичката; в устата му стана студено и му замириса на бучиниш; отначало пиеше с наслада, после насила, докато от устата острият хлад пробяга по цялото му тяло и вадата шурна по ризата му. После се приближи до кабриолета и се загледа в спящите. На лицето на вуйчо му както преди бе изписана делова сухост. Фанатик в бранша, Кузмичов винаги, дори насън и по време на молитва в черквата, когато пееха „Иже херувими“, мислеше за работите си, нито за миг не можеше да забрави за тях и сега навярно сънуваше денкове с вълна, каруци, цени, Варламов… Отец Христофор пък, човек благ, лекомислен и весел, през целия си живот не бе се захващал с работа, дето като питон да впримчи душата му. В многобройните начинания, с които се беше залавял, го привличаше не толкова самата работа, колкото врътнята и общуването с хората, характерни за всяко начинание. Тъй и в сегашното пътуване го интересуваха не толкова вълната, Варламов и цените, колкото дългият път, разговорите по пътя, спането под кабриолета, яденето не навреме… И сега, ако се съдеше по лицето му, навяно сънуваше владиката Христофор, латинския диспут, попадията си, бухтите със сметана и други такива неща, които не можеха да се присънят на Кузмичов.

В същото време, когато Егорушка гледаше сънените лица, неочаквано се дочу тихо пеене. Някъде далеч пееше жена, а къде точно и в каква посока, беше трудно да се разбере. Песента, тиха, провлечена и жална, прилична на плач и едва доловима за слуха, се чуваше ту отдясно, ту отляво, ту отгоре, ту изпод земята, сякаш над степта се носеше невидим дух и пееше. Егорушка се оглеждаше и не разбираше откъде иде тази странна песен; после, като се вслуша, започна да му се струва, че пее тревата; в песента си тя, полумъртва, вече погинала, без думи, но жално и искрено убеждаваше някого, че за нищо не е виновна, че слънцето залудо я е изгорило; уверяваше, че страстно иска да живее, че е още млада и би била красива, ако не е тази суша; вина нямаше, но все пак молеше някого за прошка и се кълнеше, че й е непоносимо тежко, тъжно и жално…

Егорушка послуша, послуша и започна да му се струва, че от жалната, провлечена песен въздухът е станал по-душен, по-горещ и неподвижен… За да заглуши песента, той си затананика и като се стараеше да тропа с крака, побягна към острицата. Оттам се огледа на всички страни и откри кой пееше. До последната къща на махалата стоеше дългокрака като чапла селянка по къса долна риза и пресяваше нещо; изпод ситото й надолу по възвишението бе плъзнал бял прах. Сега беше очевидно, че пее тя. На няколко разкрача от нея неподвижно стоеше малко момче само по ризка и без шапка. Сякаш омагьосано от песента, то не помръдваше и гледаше някъде надолу, навярно алената риза на Егорушка.

Песента стихна. Егорушка се помъкна към кабриолета и от нямане какво да прави пак се залови за струйката вода.

И пак се дочу протяжната песен. Пееше все същата дългокрака жена в махалата зад баира. Мъката изведнъж отново го налегна. Той престана да се занимава с тръбичката и вдигна очи нагоре. Това, което видя, бе толкова неочаквано, че се поуплаши. Над главата му на голям груб камък стоеше малко момче само по ризка, пълничко, с голям изпъкнал корем и с тънки крачета — същото, което преди стоеше край жената. С тъпо учудване и донякъде със страх, като че виждаше пред себе си призраци, то, зинало и без да мига, оглеждаше алената риза на Егорушка и кабриолета. Червеният цвят на ризата го привличаше и галеше, а кабриолетът и спящите под него хора възбуждаха любопитството му; може би то самото не беше забелязало как приятният червен цвят и любопитството му го бяха привлекли да слезе от махалата, и сега навярно се чудеше на смелостта си. Егорушка дълго го оглежда, а то — него. И двамата мълчаха и се стесняваха. След дълго мълчание Егорушка попита:

— Как те викат?

Бузите на непознатия още повече се подуха; той се притисна с гръб към камъка, изпули очи, помръдна устни и отвърна с пресипнал бас:

— Тит.

Момчетата не си казаха нито дума повече. Като помълча още малко и без да откъсва очи от Егорушка, тайнственият Тит вдигна единия си крак, напипа с пета опорна точка и се покатери на камъка; от там, като отстъпваше заднишком и гледаше в упор Егорушка, сякаш се страхуваше той да не го удари отзад, се покатери на следващия камък и се заизкачва така, докато не изчезна зад върха на хълма.

Егорушка го изпрати с очи, обгърна коленете си с ръце и клюмна глава… Горещите лъчи изгаряха тила, врата и гърба му. Жалната песен ту замираше, ту отново се дочуваше в плътния душен въздух, ручеят монотонно ромолеше, конете дъвчеха, а времето се точеше безкрайно, сякаш и то бе застинало и спряло. Като че от сутринта бяха минали вече сто години… Дали Бог не искаше Егорушка, кабриолетът и конете да замрат в този въздух и като хълмовете да се вкаменят и да останат навеки на едно място?

Момчето вдигна глава и погледна сънено пред себе си; лилавата далечина, която досега беше неподвижна, се разлюля и заедно с небето се понесе някъде още по-надалеч… Тя повлече след себе си кафявата трева, острицата и Егорушка се понесе с необикновена бързина след бягащата далечина. Някаква сила безшумно го влечеше нанякъде, а жегата и мъчителната песен го следваха по петите. Той обори глава и затвори очи…

Пръв се събуди Дениска. Нещо го беше ухапало, защото той рипна, бързо почеса рамото си и проговори:

— Пущино такава, огън да те изгори!

После се приближи до ручея, напи се и дълго се ми. Пръхтенето му и плисъкът на водата изтръгнаха Егорушка от забравата. Момчето погледна мокрото му лице, покрито с капки и едри лунички, които му придаваха сходство с мрамор, и попита:

— Скоро ли ще тръгнем?

Дениска погледна колко се е издигнало слънцето, и отвърна:

— Сигур скоро.

Той се изтри с ризата, направи сериозна физиономия и заподскача на един крак.

— Я да видим кой по-скоро ще стигне до острицата! — каза той.

Егорушка беше изнемощял от жегата и полудрямката, но все пак заподскача след него. Дениска беше вече към двадесетгодишен, служеше като кочияш и се гласеше да се жени, но в душата си бе останал дете. Много обичаше да пуща хвърчила, да лови гълъби, да играе на ашици и на гоненица и винаги се намесваше в детските игри и кавги. Трябваше само стопаните да излязат или да заспят, и той се захващаше я да скача на един крак, я да подхвърля камъчета. Като го видеше с какво искрено увлечение палува с малките деца, всеки голям не можеше да се сдържи да не изтърси: „Ама че дръвник!“ Докато децата не виждаха нищо странно в това, че големият кочияш се намесваше в игрите им: нека играе, само да не се бие! Точно тъй кутретата не виждат нищо странно, когато в компанията им се вмъкне някое голямо добродушно куче и се заиграе с тях.

Дениска изпревари Егорушка и по всичко личеше, че беше много доволен от това. Той му намигна и за да покаже, че може да прескача на един крак каквото си ще разстояние, го попита дали не иска да скача с него до пътя и от там без почивка до кабриолета? Егорушка отклони това предложение, защото много се бе запъхтял и изморил.

Изведнъж Дениска направи такава сериозна физиономия, каквато не правеше дори когато Кузмичов го хокаше или замахваше по него с бастуна си; той се вслуша, тихо се отпусна на едно коляно и на лицето му се изписаха строгост и страх като у хора, чули някаква ерес. Впери очи в една точка, бавно вдигна нагоре китката на ръката си, свита като лодчица, и изведнъж се бухна по корем на земята и тупна с лодчицата по тревата.

— Тъй! — изхриптя той тържествуващо, стана и поднесе към очите на Егорушка един голям скакалец.

Уверени, че това ще е приятно на скакалеца, Егорушка и Дениска го погалиха по широкия зелен гръб и попипаха мустачките му. После Дениска улови една тлъста муха, насмукала се с кръв, и я поднесе на скакалеца. Той много равнодушно, сякаш отдавна се познаваше с Дениска, задвижи големите си, подобни на забрало челюсти и отхапа корема на мухата. Пуснаха го, розовата подплата на крилете му проблесна, той се скри в тревата и начаса подхвана песента си. Пуснаха и мухата; тя разпери криле и без корем полетя към конете.

Изпод кабриолета се дочу дълбока въздишка. Беше се събудил Кузмичов. Той бързо вдигна глава, неспокойно погледна в далечината и по този безучастно плъзнал се покрай Егорушка и Дениска поглед се виждаше, че още със събуждането си мислеше за вълната и за Варламов.

— Отче Христофор, ставайте, време е! — разтревожено заговори той. — Стига спахте, и тъй проспахме работата! Дениска, впрягай!

Отец Христофор се събуди със същата усмивка, с която бе заспал. От съня лицето му се беше поомачкало и посбръчкало и сякаш бе станало два пъти по-малко. Той се изми, облече се, без да бърза, извади от джоба си малък овехтял псалтир, обърна се с лице на изток и шепнешком зачете и се закръсти.

— Отче Христофор! — с укор каза Кузмичов. — Време е да тръгваме, конете са вече готови, а вие, Бога ми…

— Сега, сега… — замърмори отец Христофор. — Трябва да прочета катизмите. Не съм ги чел още днеска.

— Може и после да ги прочетете.

— Иван Иванич, аз всеки ден си имам правило… Не може.

— Бог няма да ви се разсърди.

Цял четвърт час отец Христофор стоя неподвижно с лице на изток и мърда устни, а Кузмичов го гледаше почти с омраза и нетърпеливо вдигаше рамене. Особено го ядосваше, че отец Христофор след всяка „слава“ шумно поемаше дъх, бързо се кръстеше и нарочно високо, за да се прекръстят и другите, изричаше три пъти:

— Алилуя, алилуя, алилуя. Слава тебе, Боже!

Най-после се усмихна, погледна нагоре към небето, сложи псалтира в джоба си и каза:

— Fini^[3]!

След минута кабриолетът пое на път. Сякаш не продължаваше, а се връщаше назад, пътниците виждаха същото, което и преди пладне. Хълмовете все още тънеха в лилавата далечина и не им се виждаше краят; мяркаше се ту бурен, ту валчест камък, прелитаха ожънати ниви и все същите полски врани и мишеловът, широко размахващ криле, летяха над степта. Въздухът все повече застиваше от жегата и тишината, покорната природа се вцепеняваше в мълчание. Ни вятър, ни бодър, свеж звук, ни облаче.

Но ето че най-после, когато слънцето започна да клони на запад, степта, хълмовете и въздухът не издържаха този гнет и загубили търпение, измъчени, се опитаха да отхвърлят игото. Иззад хълмовете неочаквано се показа пепелносив къдрав облак. Спогледа се със степта — един вид, готов съм — и се намръщи. Изведнъж в плътния въздух нещо се скъса, изви рязък вятър и с шум и свирене се завъртя из степта. Тревата и миналогодишният бурен тутакси зароптаха, по пътя като спирала се завъртя прах, понесе се през степта и повлякъл след себе си слама, водни кончета и пера, като черен въртящ се стълб се издигна към небето и замъгли слънцето. Надлъж и нашир из степта, като се препъваха и подскачаха, затичаха тръни вихрогони, а един от тях попадна във вихъра, завъртя се като птица, полетя към небето и превръщайки се там в черна точка, изчезна от погледа. След него се понесе друг, после трети и Егорушка видя как два тръна се сблъскаха в синята висина и се вкопчиха като в двубой.

Току до пътя изпърха малка дропла. С разперени крилца и опашка, заляна от слънце, тя приличаше на примамка за въдици или на езерна пеперуда; когато се стрелка над водата, крилцата й се сливат с мустачките и ти се струва, че мустачките й растат и отпред, и отзад, и отстрани… Трептейки във въздуха като насекомо, позирайки с пъстротата си, дроплата се издигна високо нагоре по права линия, после, навярно уплашена от облака прах, се понесе настрана и още дълго се виждаше как се рее…

А ето че разтревожен от вихъра, без да разбира каква е работата, от тревата излетя дърдавец. Летеше след вятъра, а не срещу него като всички птици; от това перата му се разрошиха, той се изду като кокошка и придоби много сърдит, внушителен вид. Единствено полските врани, състарили се в степта и свикнали със степните суматохи, спокойно се носеха над тревата или равнодушно, без да обръщат внимание на каквото и да било, чоплеха с дебелите си клюнове коравата земя.

Зад хълмовете глухо прогърмя; лъхна прохлада. Дениска весело свирна и шибна конете. Отец Христофор и Кузмичов, придържайки шапките си, впериха очи в хълмовете… Добре ще е, ако плисне дъжд!

Изглеждаше, че още едно усилие, още един напън, и степта ще надвие, но някаква невидима гнетяща сила лека-полека скова вятъра и въздуха, уталожи праха и пак, сякаш нищо не е било, настъпи тишина. Облакът се скри, загорелите хълмове се намръщиха, въздухът покорно застина и единствено разтревожени калугерици плачеха някъде и се оплакваха от съдбата си…

Скоро след това падна вечерта.