Антон Павлович Чехов
Степ (1) (История на едно пътуване)

Глава 1

В едно ранно юлско утро от N., околийски град на Z-ска губерния, излезе и със силен тропот се понесе по пощенския път безресорен вехт кабриолет, един от ония допотопни кабриолети, с които пътуват сега в Русия само търговците от средна ръка, джамбазите и по-бедните свещеници. Той трополеше и скърцаше при всяко движение; мрачно му пригласяше кофата, завързана за задната му част — и по тия звуци, както и по жалките кожени парцалчета, които се метлееха по ожуленото му тяло, се виждаше, че е взел-дал и комай става вече само за боклука.

В кабриолета седяха двама N-ски жители: N-ският търговец Иван Иванич Кузмичов, бръснат, с очила и сламена шапка, повече приличен на чиновник, отколкото на търговец, и вторият — отец Христофор Сирийски, настоятел на N-ската черква „Свети Николай“, дребно дългокосо старче в сив кафтан от дебел ленен плат, с широкопол цилиндър и везан шарен пояс. Първият съсредоточено мислеше за нещо и разтърсваше глава, за да прогони дрямката; върху лицето му обичайната делова сухост се бореше с благия израз на човек, който току-що се е разделил с близките си и добре си е пийнал; вторият учудено гледаше с влажните си очички божия свят и се усмихваше тъй широко, че усмивката му сякаш се разпростираше и върху периферията на цилиндъра; лицето му беше червено и изглеждаше измръзнало. Те двамата, както Кузмичов, тъй и отец Христофор, бяха тръгнали да продават вълна. На прощаване с близките си току-що бяха хапнали до насита бухти със сметана и въпреки ранния час бяха си пийнали… И двамата бяха в прекрасно настроение.

Освен току-що описаните двама и кочияша Дениска, който неуморно шибаше двата пъргави дорести коня, в кабриолета имаше още един пътник — момче на около девет години със силно загоряло и мокро от сълзи лице. Това беше Егорушка, племенникът на Кузмичов. С разрешението на вуйчо си и с благословията на отец Христофор той отиваше в някакъв далечен град да постъпи в гимназия. Майка му, Олга Ивановна, вдовица на колежки секретар^[1] и родна сестра на Кузмичов, която обичаше образованите хора и благородното общество, бе склонила брат си, тръгнал да продава вълна, да вземе Егорушка със себе си и да го запише в гимназия; и сега момчето, без да разбираше къде и защо отива, седеше на капрата до Дениска, държеше се за лакътя му, за да не се изтърси от кабриолета, и подскачаше като чайник върху пламтяща печка. От бързото препускане червената риза се издуваше като мехур на гърба му и новата му файтонджийска шапка с пауново перо току се смъкваше на тила. Той се чувстваше донемайкъде нещастен и му се плачеше.

Когато кабриолетът мина покрай затвора, Егорушка хвърли поглед към часовите, които бавно се движеха покрай високата бяла стена, към малките, покрити с решетки прозорчета, към кръста, който блестеше на покрива, и си спомни как преди седмица, в деня на Казанска Богородица, бе ходил със своята майчица в черквата на затвора за храмовия празник; а още по-рано, на Великден, бе идвал в затвора с готвачката Людмила и с Дениска и бе носил тук козунаци, яйца, баници и печено говеждо; арестантите благодаряха и се кръстеха, а един от тях му подари калаени копчета за ръкавели, които сам бе измайсторил.

Момчето се вглеждаше в познатите места, а омразният кабриолет се носеше покрай тях и бързо ги отминаваше. След затвора се мярнаха черните опушени ковачници, подир тях закътаното — зелено гробище, заобиколено с ограда от валчести камъни; иззад оградата весело надничаха бели кръстове и паметници, които се тулеха в зеленината на вишневите дървета и отдалеч приличаха на бели петна. Егорушка си спомни, че когато вишните цъфтят, тези бели петна се смесват с цветовете им в бяло море, а когато те зреят, белите паметници и кръстове са осеяни с алени като кръв точки. Зад оградата под вишните ден и нощ спяха бащата на Егорушка и баба му, Зинаида Даниловна. Когато баба му умря, положиха я в дълъг тесен ковчег и прикриха с две петачета очите й, които не искаха да се затворят. Преди да заспи завинаги, тя беше жива и му носеше от пазара меки гевреци, посипани с мак, а сега спи ли, спи…

А зад гробището димяха тухларниците. Изпод дългите, приплеснати към земята тръстикови покриви излизаха големи кълба гъст черен дим и лениво се издигаха нагоре. Небето над тухларниците и гробището беше почерняло и големи сенки от кълбетата дим пълзяха по полето и през пътя. В дима около навесите се движеха коне и хора, покрити с червен прах…

Зад тухларниците градът свършваше и започваше полето. Егорушка за последен път се озърна към града, долепи лице до лакътя на Дениска и горчиво заплака…

— Брей, не се нарева тоз ревльо! — каза Кузмичов. — Пак наду гайдата, глезльо такъв. Като не ти се ходи, остани си. Никой не те кара насила!

— Нищо, нищо, братко Егор, нищо… — замърмори като в скоропоговорка отец Христофор. — Нищо, братко… Уповавай се на Бога… Не отиваш за лошо, а за добро. Учението, както се казва, е светлина, невежеството — тъма… Тъй си е.

— Искаш ли да се върнеш? — попита Кузмичов.

— И-и… Искам… — отвърна през плач Егорушка.

— Че да беше се върнал. То се видя, че отиваш за тоя, дето духа.

— Нищо, нищо, братко… — продължи отец Христофор. — Уповавай се на Бога… Ломоносов също тъй е пътувал с рибарите, ама е станал мъж, прочут из цяла Европа. Учението, възприемано с вяра, дава угодни Богу плодове. Как е казано в молитвата? Создателю во славу, родителям же нашим на утешение, церкви и отечеству на ползу… Тъй е то.

— Ползата бива различна… — рече Кузмичов и запали евтина пура. — Някой двайсет години се учи, а полза никаква.

— Случва се.

— Някому науката помага, а другиму само обърква главата. Сестра ми нищо не отбира, гледа да се равнява по благородниците и иска Егорка да стане учен човек, а хич не може да проумее, че той и с моя занаят може цял живот да добрува. Казвам ви го затуй, щото, ако всички станат учени и благородници, няма да има кой да търгува и да сее жито. Всички ще измрат от глад.

— Ама ако всички вземат да търгуват и да сеят жито, няма да има кой да овладява науките.

И с мисълта, че и двамата са казали нещо убедително и важно, Кузмичов и отец Христофор направиха сериозни физиономии и едновременно се прокашляха. Дениска, който се вслушваше в разговора им и нищо не разбра, тръсна глава и като се приповдигна, шибна дорестите коне. Настъпи мълчание.

А пред очите на пътниците вече се разстилаше широка, безкрайна равнина, опасана с верига от хълмове. Като се трупаха и надничаха един зад други, хълмовете се сливаха във възвишение, което се простираше вдясно от пътя чак до хоризонта и изчезваше в лилавата далнина; пътуваш, пътуваш и все не можеш да разбереш къде започва и къде свършва… Слънцето вече се показа зад града и тихо, без суетня се залови за работа. Изпърво далеч напред, дето небето се слива със земята, край могилките и вятърната мелница, прилична отдалеч на размахващо ръце човече, плъзна по земята широка яркожълта ивица; след минута също такава ивица засия малко по-наблизо, шмугна се надясно и обхвана хълмовете; нещо топло докосна гърба на Егорушка, една ивица светлина, промъкнала се отзад, прескочи кабриолета и конете, понесе се към другите ивици и изведнъж цялата широка степ отхвърли утринната полусянка, усмихна се и заблестя от роса.

Пожънатата ръж, буренът, млечката, дивият коноп — всичко къде кафеникаво, къде червеникаво и полумъртво от жегата, сега, умито от росата и приласкано от слънцето, оживяваше, за да разцъфти отново. Над пътя с весело чирикане се носеха свирци, в тревата се обаждаха лалугери, далеч наляво плачеха калугерици. Ято яребици, изплашени от кабриолета, изпърха и с меко „трр“ полетя към хълмовете. Скакалци, щурци, жътварчета и попови прасета подеха в тревата скърцащата си монотонна музика.

Но подир някое време росата се изпари, въздухът застина и излъганата степ прие печалния си юлски вид. Тревата клюмна, животът замря. Загорелите кафяво-зелени, лилави в далечината хълмове със спокойните си като сянка тонове, равнината с мъгливата далечина и преобърнатото над тях небе, което в степта, дето няма гори и високи планини, изглежда страшно дълбоко и прозрачно, ти се струваха сега безкрайни, вцепенени от тъга…

Колко е задушно и тягостно! Кабриолетът се носи, а Егорушка вижда все едно и също — небето, равнината, хълмовете… Музиката в тревата стихна. Свирците отлетяха, яребиците не се виждат. Над посърналата трева от нямане какво да правят летят полски врани; всички те си приличат една на друга и правят степта още по-еднообразна.

Току над земята лети мишелов, плавно размахва криле и изведнъж се спира във въздуха, като че се замисля за умората от живота, после разтърсва криле и като стрела се носи над степта и не можеш да разбереш защо лети и какво търси. А в далечината размахва криле мелницата…

За разнообразие в буренака току се мярка бял череп или валчест камък; израства за миг подобен на човешка фигура балван или изсъхнала бяла върба със синя гарга на горната клонка, претичва през пътя лалугер — и пак се носят покрай очите буренът, хълмовете, полските врани…

Но ето, слава Богу, насреща се задава каруца със снопи. Най-отгоре лежи някаква мома. Сънена, морна от горещината, тя вдига глава и се заглежда в срещнатите. Дениска се зазяпва по нея, конете протягат муцуни към снопите, кабриолетът изскърцва и се целува с каруцата и бодливи класове преминават като метла по цилиндъра на отец Христофор.

— Налетя връз хората, дундо! — крещи Дениска. — Я каква й се надула муцуната, гаче пчела я е ужилила!

Момата сънено се усмихва, помръдва устни и пак ляга… А ето че на хълма се показва самотна топола; кой я е посадил и защо е тук — Бог знае. Трудно е да откъснеш очи от напетата й снага в зелена премяна. Честита ли е тази хубавица? Лете пек, зиме мраз и виелици, наесен страшни нощи, когато виждаш само тъмнина и не чуваш нищо освен безпътния, сърдито виещ вятър, и най-важното — цял живот все сама, сама… Зад тополата като яркожълт килим от върха на хълма чак до пътя са се ширнали пшеничени ниви. На хълма житото е вече окосено и прибрано на кръстци, а долу още косят… Шестима косачи стоят един до друг и размахват косите, а те весело блестят и в такт всички заедно издават звук: „Вжжи!“ „Вжжи!“ По движенията на жените, които връзват снопите, по лицата на косачите, по блясъка на косите се вижда, че са пламнали и се задушават от жега. Черно куче с изплезен език тича откъм косачите срещу кабриолета, навярно с намерение да залае, но спира насред път и равнодушно гледа Дениска, който му се заканва с камшика — как да лае в този пек! Една от жените се надига, хваща се с две ръце за измъчения гръб и изпраща с очи алената риза на Егорушка. Дали червеният цвят й харесва, или си е спомнила за своите деца, ала тя дълго стои неподвижно и гледа след тях…

Но ето че отминават и пшеницата. Пак се стелят изгорената равнина, загорелите хълмове, знойното небе, пак се носи над земята мишелов. В далечината както преди маха криле мелницата и все още прилича на размахващо ръце човече. Омръзва ти да я гледаш и ти се струва, че никога няма да стигнеш до нея, че тя бяга от кабриолета.

Отец Христофор и Кузмичов мълчаха. Дениска шибаше конете и подвикваше, а Егорушка вече не плачеше, а равнодушно гледаше встрани. Жегата и еднообразието на степта го бяха уморили. Струваше му се, че отдавна вече пътува и подскача, че слънцето отдавна му пече гърба. Не бяха изминали и десет версти, а той вече си мислеше: „Време е да си починем!“ Добродушният израз лека-полека бе изчезнал от лицето на вуйчо му и бе останала само деловата сухост, а на едно избръснато изпито лице, особено когато е с очила, когато носът и слепоочията са покрити с прах, тази сухост придава неумолим, инквизиторски вид. Отец Христофор не преставаше да гледа учудено божия свят и да се усмихва. Той мълчаливо си мислеше за нещо хубаво и весело и добра, блага усмивка бе застинала на лицето му. Изглеждаше, че и добрата весела мисъл е застинала в мозъка му от жегата…

— Как мислиш, Дениска, ще настигнем ли днес кервана? — попита Кузмичов.

Дениска погледна небето, приповдигна се, шибна конете и чак тогава отвърна:

— Нощес, ако е рекъл Бог, ще ги настигнем.

Чу се кучешки лай. Пет-шест грамадни степни овчарски кучета, изневиделица изскочили сякаш от засада, със свиреп вой и лай се хвърлиха към кабриолета, наобиколиха го и като се блъскаха ревниво, страшно зли, с рошави паешки муцуни и червени от злоба очи, пресипнало заръмжаха. Обзети от страстна омраза, те сякаш бяха готови да разкъсат на парчета и конете, и кабриолета, и хората… Дениска, който обичаше да дразни и да шиба, се зарадва на случая и като придаде злорад израз на лицето си, се надвеси и шибна едно от тях. Кучетата заръмжаха още по-силно, конете се понесоха; и Егорушка, който едва се държеше на капрата, като гледаше очите и зъбите на кучетата, разбираше, че ако падне, моментално ще го разкъсат на парчета, но не изпитваше страх, а гледаше също тъй злорадо като Дениска и съжаляваше, че няма в ръцете си камшик.

Кабриолетът се изравни със стадо овце.

— Стой! — закрещя Кузмичов. — Чакай! Тпру…

Дениска се наклони с цялото си тяло назад и рязко задържа конете. Кабриолетът спря.

— Ела тук! — извика Кузмичов на чобанина. — Усмири кучетата, проклети да са!

Старият чобанин, окъсан и бос, с топла шапка, с мръсна торба на бедрото и с дълга сопа с кукичка — досущ като излязъл от Вехтия завет, — умири кучетата, свали шапка и се приближи до кабриолета. Също такава вехтозаветна фигура стоеше, без да мърда, на другия край на стадото и равнодушно гледаше пътниците.

— Чие е това стадо! — попита Кузмичов.

— На Варламов! — високо отвърна старецът.

— На Варламов! — повтори чобанинът на другия край на стадото.

— Да е минавал вчера той оттук?

— Не е… Управителят му мина, ако питате…

— Карай!

Кабриолетът се понесе нататък и отмина чобаните със злите им кучета. Егорушка без желание гледаше напред в лилавата далечина и вече започваше да му се струва, че размахващата криле мелница се приближава. Тя ставаше все по-голяма и по-голяма, съвсем порасна и вече можеше ясно да се видят двете й крила. Едното беше старо, закърпено, другото, съвсем наскоро направено от ново дърво, лъщеше на слънцето.

Кабриолетът вървеше направо, а мелницата, кой знае защо, започна да се отдалечава наляво. Пътуваха, пътуваха, а тя все се отдалечаваше наляво и не изчезваше от очите.

— Чудесна мелница е направил Болтва на сина си! — отбеляза Дениска.

— Пък чифликът му нещо не се вижда.

— Ей там зад валога е.

Скоро се показа и чифликът на Болтва, а вятърната мелница все още не изчезваше назад, не отминаваше, гледаше Егорушка с лъскавото си крило и махаше. Каква магьосница!