Антон Павлович Чехов
Годеница (5)

Глава 5

Пратиха за файтон. Надя, вече с шапка и палто, се качи горе, за да погледне още веднъж майка си и всичко свое; постоя в стаята си до леглото, още топло, озърна се наоколо, после отиде тихо при майка си. Нина Ивановна спеше, в стаята бе тихо. Надя я целуна и оправи косата й, постоя минута-две… После с бавни стъпки слезе долу.

Вън валеше силен дъжд. Файтонът, с вдигнат гюрук, целият мокър, чакаше пред входа.

— Надя, няма да има място за двама ви — каза баба й, когато прислугата започна да подрежда куфарите. — И как ти се ще в такова време да го изпращаш! Я си стой вкъщи. Виж какъв дъжд!

Надя искаше да каже нещо и не можа. Ето, Саша й помогна да се качи, зави краката й с шала. Ето, и той седна до нея.

— На добър час, Саша! Господ да те благослови! — викаше от стъпалата баба й. — И да ни пишеш от Москва.

— Добре. Сбогом, бабинко!

— Да бди над теб царицата небесна!

— Ама че временце! — каза Саша.

Едва тогава Надя заплака. Сега вече знаеше със сигурност, че ще замине, а докато се сбогуваше с баба си и гледаше майка си, все още не й се вярваше. Сбогом, град! И изведнъж си спомни всичко: и Андрей, и баща му, и новата къща, и голата дама с вазата; и всичко това вече не я плашеше, не я потискаше, а беше наивно, дребно и се отдалечаваше все повече и повече. Когато седнаха във вагона и влакът тръгна, цялото минало, такова голямо и сериозно, се сви на топчица, а се разгръщаше грамадното, просторно бъдеще, което досега беше едва различимо. Дъждът трополеше по прозорците на вагона, виждаше се само зелено поле, мяркаха се телеграфни стълбове с птици по жиците и изведнъж дъхът й секна от радост: осъзна, че заминава на свобода, заминава да учи, а то е равносилно на онова, което някога, много отдавна се е наричало „да отидеш казак“. Тя се смееше и плачеше и се молеше на Бога.

— Нищо, нищо! — усмихваше се Саша. — Нищо, нищо!