Антон Павлович Чехов
Годеница (4)

Глава 4

Вятърът удряше в прозорците, по покрива; чуваше се свистене, а в печката домашният дух жално и тъжно тананикаше своята песен. Минаваше полунощ. Всички си бяха легнали, но никой не спеше и на Надя все й се струваше, че долу някой свири на цигулка. Нещо рязко изтрака, навярно се откачи капак на прозорец. След минута влезе Нина Ивановна по нощница със свещ в ръка.

— Какво изтрака, Надя?

Със сплетени на плитка коси, плахо усмихната, в тази бурна нощ майка й изглеждаше по-стара, по-некрасива и дребна. Надя си спомни как доскоро я смяташе за изключителна жена и с гордост слушаше думите й; а сега дори не можеше да си го спомни; всичко, което й идваше на ум, беше жалко, ненужно.

В печката забоботи пеене на няколко баса и дори й се счу: „Аах, Боо-же мой!“ Надя седна в леглото, изведнъж вкопчи пръсти в косата си и заплака:

— Мамо, мамо, мила моя, ако знаеш какво става с мен! Моля те, много те моля, позволи ми да замина! Много те моля!

— Къде? — нищо не разбра Нина Ивановна и седна на леглото й. — Къде искаш да заминеш?

Надя дълго плака, не можеше да изрече нито дума.

— Позволи ми да замина от тук! — каза тя най-сетне. — Сватба не трябва да има и няма да има, разбери! Не обичам този човек… Дори не мога да говоря за него.

— Не, мила моя, не — страшно уплашена, бързо заприказва Нина Ивановна. — Успокой се, това е от лошото настроение. Ще ти мине. Случва се. Навярно си се спречкала с Андрей, но влюбените се карат за развлечение.

— Иди си, мамо, иди си! — зарида Надя.

— Да — каза Нина Ивановна след минута. — До вчера беше дете, малко момиченце, а сега вече си годеница. В природата съществува постоянен обмен на веществата. Няма и да забележиш как и ти ще станеш майка и баба и ще имаш също такава опърничава дъщеря.

— Мила, миличка моя, ти нали си умна и си нещастна — каза Надя, — ти си много нещастна, защо говориш пошлости? За Бога, защо?

Нина Ивановна искаше да каже нещо, но не можа да промълви нито дума, изхлипа и си отиде в стаята. Басовете в печката пак забоботиха, изведнъж стана страшно. Надя скочи от леглото и бързо отиде при майка си. Нина Ивановна лежеше със зачервени очи, завита с небесносин юрган, и държеше книга.

— Мамо, послушай ме — започна Надя. — Моля те, вникни и разбери! Разбери колко жалък и унизителен е нашият живот. Очите ми се отвориха, сега всичко виждам. И какво представлява твоят Андрей Андреич? Та той не е умен, мамо! Господи, Боже мой! Разбери, мамо, той е глупав!

Нина Ивановна поривисто седна.

— Ти и баба ти ме съсипвате! — изхлипа тя. — Аз искам да живея! Да живея! — повтори тя и два пъти се удари с юмрук в гърдите. — Дайте ми свобода! Аз съм още млада, искам да живея, а вие направихте от мен бабичка!…

Заплака горчиво, легна, сви се на кълбо под юргана и изглеждаше толкова малка, жалка, глупавичка. Надя се върна в стаята си, облече се, седна до прозореца и зачака утрото. Цяла нощ седя и мисли, а някой отвън чукаше по капака на прозореца и подсвиркваше.

На сутринта бабинка се оплакваше, че през нощта вятърът обрулил всички ябълки в градината и счупил една стара слива. Беше сиво, мътно, безрадостно, просто ти идеше да запалиш огън; всички се оплакваха, че им е студено, а дъждът чукаше по стъклата. След чая Надя влезе при Саша и без да каже дума, се отпусна на колене в ъгъла до креслото му и закри лицето си с ръце.

— Какво има? — попита Саша.

— Не мога повече… — промълви тя. — Не разбирам, не проумявам как съм могла да живея тук досега! Презирам годеника си, презирам целия този празен, безсмислен живот…

— Е, е… — продума Саша, без да разбира още какво става. — Добре де… това е хубаво.

— Този живот ми е опротивял — продължи Надя. — Тук не мога да живея нито ден повече. Още утре ще замина. Вземете ме със себе си, за Бога!

Цяла минута Саша я гледа учуден; най-сетне разбра и се зарадва като дете. Размаха ръце и започна да потропва с пантофите си, сякаш танцуваше от радост.

— Великолепно! — потъркваше той ръце. — Боже, колко е хубаво!

А тя го гледаше, без да мига, с големи влюбени очи, като омагьосана, очакваше, че ей сега ще й каже нещо значително и безкрайно важно; той още нищо не й бе казал, но вече й се струваше, че пред нея се разкрива нещо ново и просторно, което не е знаела до днес, и го гледаше, изпълнена с очакване, готова на всичко, дори да умре.

— Утре заминавам — каза Саша, като помисли малко, — а вие ще дойдете на гарата да ме изпратите… Багажа ви ще взема в своя куфар и билет ще ви купя; при третия звънец ще влезете във вагона — и ще потеглим. Заедно ще пътуваме до Москва, а от там вие ще продължите за Петербург. Паспорт имате ли?

— Имам.

— Кълна ви се, няма да съжалявате и няма да се разкайвате — каза Саша с увлечение. — Ще заминете, ще учите, а после — каквото ви донесе съдбата. Когато промените живота си, всичко ще бъде друго. Трябва да промените живота си, а останалото не е важно. И така, утре заминаваме, нали?

— О, да! За Бога!

На Надя й се струваше, че е много развълнувана, че на душата й е тежко както никога досега, че докато замине, все ще страда и напрегнато ще мисли; но щом се качи в стаята си и полегна на леглото, веднага заспа и спа дълбоко чак до вечерта с мокро от сълзи лице, усмихната.