Антон Павлович Чехов
Годеница (2)

Глава 2

Когато Надя се събуди, навярно наближаваше три часа, зазоряваше се. Нейде далеч почукваше пазачът. Не й се спеше, леглото й беше прекалено меко, неудобно. Както и през миналите майски нощи, седна и се замисли. А мислите й бяха същите както предишната нощ, еднообразни, ненужни, натрапчиви — как Андрей Андреич започна да я ухажва и й направи предложение, как тя се съгласи и после малко по малко оцени този добър и умен човек. Но, кой знае защо, сега, когато до сватбата оставаше не повече от месец, взе да се страхува, да се безпокои, сякаш я очакваше нещо неопределено, трудно.

„Тик-ток, тик-ток… — лениво чукаше пазачът. — Тик-ток…“

През големия старинен прозорец се виждаше градината, в дъното й отрупаните с цвят люляци, сънени и посърнали от студеното; а мъглата, бяла, гъста, бавно плува към люляка, иска да го забули. По далечните дървета погракват сънени гарги.

— Господи, защо ми е толкова тежко!

Може би всяка годеница изпитва същото преди сватбата. Кой знае! Или това е влиянието на Саша? Но той вече няколко години поред като по книга й говори все едно и също и изглежда наивен и странен. Защо все пак не й излиза от ума? Защо?

Пазачът отдавна вече не чука. Под прозореца и в градината вдигнаха глъчка птиците, мъглата се разсея, пролетна светлина като усмивка озари всичко наоколо. Скоро цялата градина, приласкана и стоплена от слънцето, се съживи и капки роса като елмази заблестяха по листата; и старата, отдавна запусната градина изглеждаше в това утро млада и пременена.

Събуди се и бабинка. Саша се закашля с грубия си бас. Чуваше се как долу сложиха самовара и местеха столовете.

Часовете текат бавно. Надя отдавна вече е станала и се е разходила из градината, а все още е утро.

Ето я и Нина Ивановна, със зачервени очи, с чаша минерална вода. Тя се занимаваше със спиритизъм, с хомеопатия, много четеше, обичаше да поговори за съмненията, които я терзаеха, и на Надя й се струваше, че всичко това крие в себе си дълбок, тайнствен смисъл. Целуна майка си и тръгна с нея.

— Защо си плакала, мамо?

— Снощи късно започнах да чета повест, в която се разказва за един старец и дъщеря му. Старецът е някъде на служба и в дъщерята се влюбва началникът. Не съм я дочела, но има едно място, където не можеш да не се разплачеш — каза Нина Ивановна и отпи от чашата. — Тази сутрин си го спомних и пак се разплаках.

— И на мен напоследък все ми е тъжно — рече Надя, като помълча. — Защо не мога да спя нощем?

— Не зная, мила. Когато аз не мога да спя, силно-силно стискам очи, ето така, и си представям Ана Каренина — как ходи и как говори, или пък нещо историческо, от древния свят…

Надя почувства, че майка й не я разбира и не може да я разбере. Усети го за пръв път в живота си и дори й стана страшно, изпита желание да се скрие; и се прибра в стаята си.

А в два часа седнаха да обядват. Беше сряда, постеше се и на бабинка поднесоха постен борш и платика с каша.

За да я ядоса, Саша ядеше и от своята блажна супа, и от постния борш. По време на обяда непрекъснато се шегуваше, но шегите му излизаха недодялани, все с поуки и никак не беше смешно, когато, преди да каже някоя духовитост, вдигаше нагоре много дългите си, костеливи като на мъртвец пръсти, а когато се сещаха, че е много болен, че може би малко му остава да живее, до сълзи им дожаляваше за него.

След обяда бабинка отиде в стаята си да почива. Нина Ивановна посвири на рояла, после и тя се прибра.

— Ах, мила Надя — започна Саша обикновения си следобеден разговор, — защо не ме послушате? Защо?

Тя се бе сгушила в старинното кресло, затворила очи, а той все крачеше бавно из стаята, от ъгъл до ъгъл.

— Защо не заминете да учите! Само просветените и праведниците са интересни, само те са нужни. Колкото повече са те, толкова по-скоро ще настъпи царството божие на земята. От вашия град тогава камък няма да остане — всичко ще се преобърне, всичко ще се измени като по чудо. И ще има тук грамадни великолепни сгради, чудесни градини, фонтани, необикновени, забележителни хора… Но главното не е това. Главното е, че тълпата, такава каквато съществува сега, това зло тогава няма да го има, защото всеки човек ще вярва и всеки ще знае за какво живее, и нито един няма да търси опора в тълпата. Мила, гълъбче, заминете! Покажете на всички, че този застинал, сив, грешен живот ви е омръзнал. Покажете го поне на себе си!

— Не може, Саша. Аз ще се женя. Е, глупости! На кого е нужно това?

Излязоха в градината, поразходиха се.

— Все пак, мила моя, трябва да вникнете, трябва да разберете колко нечист, колко безнравствен е този ваш празен живот — продължи Саша. — Не разбирате ли, че щом вие с вашата майка и вашата бабинка нищо не вършите, значи за вас работи някой друг, вие погубвате нечий чужд живот, нима това е честно и не е долно?

Надя искаше да каже: „Да, така е“, искаше да каже, че разбира, но очите й се напълниха със сълзи, тя изведнъж притихна, цялата се сви и се затвори в себе си.

Надвечер дойде Андрей Андреич и както обикновено дълго свири на цигулка. Беше неразговорчив и навярно затова обичаше цигулката, защото, докато свиреше, можеше да мълчи. В единадесет, като си отиваше, вече с палто, прегърна Надя и започна жадно да я целува по лицето, раменете, ръцете.

— Скъпа, мила моя, прекрасна!… — шепнеше той. — О, колко съм щастлив! Луд съм от възторг!

А на нея й се струваше, че отдавна, много отдавна вече е чувала тези думи или ги е чела някъде… в роман, стар, оръфан, отдавна захвърлен.

В гостната Саша седеше на масата и пиеше чай, сложил чинийката на разперените си дълги пръсти; бабинка редеше пасианс, Нина Ивановна четеше. Пламъчето в кандилцето пращеше и всичко изглеждаше спокойно, благополучно. Надя каза лека нощ и се прибра горе, легна си и веднага заспа. Но както и миналата нощ, се събуди преди зори. Не й се спеше, на душата й беше тревожно, тежко. Седеше, опряла глава на коленете си, и мислеше за своя годеник, за сватбата… Кой знае защо, си спомни, че майка й не бе обичала покойния си съпруг и сега нямаше нищо, живееше в пълна зависимост от свекърва си, от бабинка. Колкото и да мислеше, не можеше да проумее защо досега я бе смятала особена, изключителна, защо не бе съзирала в нея обикновената нещастна жена.

И Саша долу не спеше — чуваше се как кашля. Странен, наивен човек, мислеше си Надя, и в мечтите му, във всички тези чудесни градини и необикновени фонтани има нещо нелепо; но защо наивността му, дори тази нелепост са толкова прекрасни, ето на, само като си помисли, че може да отиде да учи, и цялото й сърце потръпна, обзе я чувство на радост и възторг.

— По-добре да не мисля, по-добре да не мисля… — шепнеше тя. — Не бива да мисля за това.

„Тик-ток… — чукаше пазачът нейде далеч. — Тик-ток… тик-ток…“