Антон Павлович Чехов
Годеница (6)

Глава 6

Мина есента, след нея и зимата. Надя се беше много затъжила за майка си и баба си, мислеше за Саша. Писмата от къщи идваха спокойни, добри и като че всичко беше вече простено и забравено. През май, след изпитите, здрава, весела, взе влака за дома, но слезе в Москва, за да се види със Саша. Той си беше същият като миналото лято: брадат, рошав и все с онзи сюртук и ленените панталони, очите му все така големи и прекрасни; изглеждаше болнав, измъчен, бе се състарил, отслабнал и все покашлюваше. И, кой знае защо, й се стори невзрачен, провинциален.

— Боже мой, Надя пристигнала! — весело се засмя той. — Мила моя, пиленцето ми!

Поседяха в литографията, където беше задимено и силно, до задушаване миришеше на туш и бои; после отидоха в неговата стая — и тук беше задимено, непочиствано; на масата до изстиналия самовар имаше нащърбена чиния с някаква потъмняла хартийка и навсякъде — по масата, по пода — умрели мухи. И тук по всичко личеше, че Саша не беше уредил личния си живот, караше, както дойде, напълно пренебрегваше удобствата и ако някой му заговореше за неговото лично щастие, за неговия личен живот, за любов към него, нищо нямаше да разбере и само щеше да се засмее.

— Всичко мина благополучно — разказваше припряно Надя. — През есента мама идва при мен в Петербург, разправя, че баба не ми се сърди, а само често влизала в моята стая и прекръствала стените.

Саша гледаше весело, но кашляше и гласът му трепереше. Надя се взираше в него и не разбираше дали бе сериозно болен, или само тъй й се струваше.

— Саша, скъпи мой — каза тя, — но вие сте болен!

— Не, няма ми нищо. Болен съм, но немного…

— Ах, Боже мой — разтревожи се Надя, — защо не се лекувате, защо не пазите здравето си? Скъпи мой, мили Саша! — каза тя, от очите й бликнаха сълзи и, кой знае защо, във въображението й изникнаха и Андрей Андреич, и голата дама с вазата, и цялото й минало, което сега й се струваше далечно като детството; и заплака, защото Саша вече не й изглеждаше такъв необикновен, интелигентен и интересен, както миналата година. — Мили Саша, вие сте много, много болен. Какво да направя, за да не бъдете така бледен и слаб? Толкова съм ви задължена! Не можете дори да си представите колко много направихте за мен, добри ми Саша! Сега всъщност вие сте ми най-близкият, най-скъп човек.

Поседяха, поговориха; но след като Надя бе прекарала зимата в Петербург, от Саша, от думите и усмивката му, от цялата му фигура лъхаше нещо отживяло, старомодно, отдавна отминало и може би вече погребано.

— Вдругиден ще замина за Волга — каза Саша, — после искам известно време да пия кумис. С мен тръгва и един приятел с жена си. Тя е удивителен човек; все я убеждавам, уговарям я да иде да учи. Искам коренно да промени живота си.

Поговориха и тръгнаха за гарата. Саша я нагости с чай и ябълки; а когато влакът потегли и той усмихнат й махаше с кърпа, дори по краката му личеше, че е много болен и едва ли ще живее дълго.

Надя пристигна в родния си град по пладне. От гарата до дома гледаше от файтона улиците и те й се струваха много широки, а къщите — малки, схлупени; хора нямаше, срещна само немеца акордьор с избелялото палто. И всички къщи сякаш бяха покрити с прах. Бабинка, вече съвсем остаряла, все така възпълна и некрасива, я прегърна и дълго плака, притиснала лице към рамото й, без да може да се откъсне. И Нина Ивановна, състарена и погрозняла, цялата беше някак посърнала, но все тъй пристегната и брилянтите блестяха на пръстите й.

— Мила моя! — говореше тя цялата разтреперана. — Мила моя!

После седяха и мълком плакаха. Навярно и бабинка, и майка й разбираха, че миналото си е отишло завинаги и безвъзвратно: нямаха вече нито положение в обществото, нито някогашната почит, нито правото да канят гости; така става, когато посред лекия, безгрижен живот изведнъж през нощта нахълта полиция, направи обиск и се окаже, че стопанинът на дома е извършил разхищения, фалшификации — и тогава прощавай навеки, лек, безгрижен живот!

Надя се качи горе и видя все същото легло, същите прозорци с бели наивни завески, а през прозорците същата градина, обляна от слънце, весела, шумна. Попипа масата си, поседя замислена. Наобядва се хубаво и пи чай с вкусна прясна сметана, но нещо липсваше, стаите й се струваха пусти, таваните — ниски. Вечерта си легна, зави се и, кой знае защо, беше й смешно да лежи в това топло и много меко легло.

За минутка дойде Нина Ивановна, седна, както сядат виновните, плахо, озъртайки се.

— Е, как си, Надя? — попита тя, като помълча малко. — Доволна ли си? Много ли си доволна?

— Доволна съм, мамо.

Нина Ивановна стана и я прекръсти, прекръсти и прозорците.

— А аз, както виждаш, станах религиозна — каза тя. — Знаеш, сега се занимавам с философия и все мисля, мисля… И много неща вече са ми ясни като ден. Смятам, че преди всичко целия живот трябва да възприемаме като през призма.

— Мамо, а как е баба със здравето?

— Струва ми се, че е добре. Когато вие със Саша заминахте и получихме телеграмата ти, тя, щом я прочете, се свлече; три дни лежа неподвижно. После непрекъснато се молеше на Бога и плачеше. А сега е добре.

Стана и се разходи из стаята.

„Тик-ток… — чукаше пазачът. — Тик-ток, тик-ток…“

— Преди всичко целия живот трябва да възприемаме като през призма — повтори тя, — с други думи, в съзнанието ни животът трябва да се разлага на най-простите си елементи като на седемте основни цвята и всеки елемент да се изучава поотделно.

Какво друго каза Нина Ивановна и кога си отиде, Надя не чу, защото заспа.

Мина май, настъпи юни. Надя посвикна у дома. Баба й шеташе около самовара, въздишайки дълбоко. Вечер Нина Ивановна разказваше за своята философия; тя все така живееше тук като храненица и за всяка копейка трябваше да се обръща към свекърва си. В къщата беше пълно с мухи и сякаш таваните в стаите ставаха все по-ниски и по-ниски. Бабинка и Нина Ивановна не излизаха от страх да не срещнат отец Андрей и Андрей Андреич. Надя ходеше из градината, по улицата, гледаше къщите, сивите стобори и й се струваше, че всичко в града отдавна вече е остаряло, отживяло и само чака края си или началото на нещо младо, свежо. О, да настъпи по-скоро този нов, ясен живот, когато ще можеш открито и смело да гледаш в очите съдбата си, да съзнаваш, че си прав, да бъдеш весел, свободен! А този живот рано или късно ще настъпи! Тогава от бабината й къща — където четирите прислужнички не може да живеят другояче освен в една стая, в сутерена, в мръсотията — няма да остане и следа, ще я забравят и никой няма да си спомня за нея. Само момчетията от съседния двор развличаха Надя; те чукаха по стобора, когато се разхождаше из градината, и й се присмиваха:

— Годеницата! Годеницата!

Получиха писмо от Саша от Саратов. С веселия си танцуващ почерк той пишеше, че пътешествието по Волга излязло много сполучливо, но в Саратов се поразболял, загубил гласа си и вече две седмици лежи в болницата. Надя разбра какво означаваше това, и я обзе предчувствие, равносилно на увереност. Беше й неприятно, че предчувствието и мисълта за Саша не я вълнуват така, както преди. Страстно искаше да живее, да се върне в Петербург и познанството със Саша сега вече й изглеждаше мило, но далечно, далечно минало! Цяла нощ не спа, на сутринта седеше на прозореца и все се ослушваше. И наистина долу се чуха гласове, разтревожена, баба й бързо започна да пита нещо. После някой заплака… Когато слезе долу, бабинка стоеше в ъгъла и се молеше, лицето й беше зачервено от плач. На масата имаше телеграма.

Надя дълго снова из стаята, заслушана в плача на бабинка, после взе телеграмата, прочете я. Съобщаваха им, че вчера сутринта в Саратов е починал от туберкулоза Александър Тимофеич — или просто Саша.

Баба й и Нина Ивановна отидоха в църквата да поръчат панихида, а Надя още дълго ходи из стаите и мислеше. Ясно съзнаваше, че животът й коренно се е променил, както искаше Саша, че тук е самотна, чужда, ненужна и че всичко тук й е ненужно, всичко предишно се е откъснало от нея и е изчезнало, сякаш е изгоряло, а вятърът е разпилял пепелта му. Влезе в стаята на Саша и постоя там.

„Прощавай, мили Саша!“ — мислеше си тя и пред себе си виждаше живот нов, широк, просторен и този живот, още неясен, пълен с тайни, я привличаше и зовеше.

Отиде горе да си приготви багажа, а на другия ден сутринта се сбогува със своите и бодра, весела напусна града — както й се струваше, завинаги.