Антон Павлович Чехов
Селяци (4)

Глава 4

Бабата постави Саша край зеленчуковата си градина и й поръча да пази да не влязат гъските. Беше горещ августовски ден. Гъските на кръчмаря можеха да се вмъкнат в градината през задните дворища, но сега те бяха заети: щипеха овеса около кръчмата, мирно си разговаряха и само гъсокът вдигаше високо глава, сякаш да види не се ли задава отнякъде бабичката с пръта; можеха да дойдат и други гъски, отдолу, но и те сега пасяха далеч отвъд реката, проточили се по ливадата като дълга бяла гирлянда. Саша постоя малко, но й додея и като видя, че гъските не идват, отиде към урвата.

Там намери най-голямата Марина дъщеря, Мотка, която стоеше неподвижно върху един огромен камък и се беше загледала в черквата. Маря беше раждала тринадесет пъти, но й бяха останали само шест и всичките — момичета, нито едно момче, най-голямото осемгодишно. Боса, по една дълга риза, Мотка стоеше на припека, слънцето я журеше право на темето, но тя не усещаше това и сякаш се беше вкаменила. Саша застана до нея и като загледа черквата, каза:

— В черквата живее Дядо Господ. Хората си светят с лампи и свещи, а у Дядо Господ горят кандила — червенички, зеленички, синички, като очички. Нощем Дядо Господ се разхожда по черквата и с него Света Богородица и свети Никола — туп, туп, туп… А пазачът си умира от страх! У-у, пиленцето ми — прибави тя, подражавайки на майка си. — А като дойде Второто пришествие, всички черкви ще литнат на небето.

— С кам-ба-ни-те ли? — попита Мотка с дебел глас, разтягайки всяка сричка.

— С камбаните. А като дойде Второто пришествие, добрите ще отидат в рая, а лошите ще горят в огъня вечно и неугасимо, пиленцето ми. На моята майка и на Маря също Господ ще им каже: „Вие никому нищо не сте сторили и затова вървете надясно, в рая!“ — а на Киряк и на бабата ще рече: „Вие вървете наляво, в огъня. И който е блажил през постите, и него в огъня“.

Тя погледна нагоре, в небето, с широко отворени очи и каза:

— Гледай в небето, не мигай — ангели се видат.

Мотка също почна да гледа в небето и една минута мина в мълчание.

— Виждаш ли ги? — попита Саша.

— Не се видат — отвърна Мотка с дебел глас.

— Пък аз ги виждам. Мънички ангелчета хвъркат по небето и — хоп, хоп — с крилцата — като комарчета.

Мотка заби поглед в земята, помисли малко и запита:

— А бабата ще гори ли в огъня?

— Ще гори, пиленцето ми.

От камъка чак до долу се спущаше равен полегат склон, покрит с мека зелена трева, дето ти се иска с ръка да я попипаш или да се излегнеш на нея. Саша легна и се търкулна надолу. Със сериозна, строга физиономия, пуфтейки, Мотка също легна и се търкулна, при което ризката й се вдигна до раменете.

— Олеле, колко смешно ми стана! — каза възторжено Саша.

И двете тръгнаха нагоре да се търкулнат още веднъж, но в това време отнякъде се чу познатият писклив глас. О, какъв ужас! Беззъба, костелива, прегърбена, с развети от вятъра къси бели коси, бабата гонеше с един дълъг прът гъските от градината и викаше:

— Всичкото зеле изпокълвахте, никаквици, да пукнете дано, проклетници проклети, чуми недни, няма ли да псовисате!

Видя момиченцата, хвърли пръта, вдигна една вършина, хвана Саша за врата със сухите си чепати пръсти и започна да я бие. Саша плачеше от болка и страх, а в това време гъсокът, проточил шия, клатейки се от крак на крак, дойде до бабата, изсъска нещо и когато се върна при стадото си, всички гъски одобрително го поздравиха: га-га-га! После бабата взе да бие Мотка и ризката на Мотка пак се вдигна. Обзета от отчаяние, със силен плач Саша тръгна за вкъщи да се оплаква; подире й вървеше Мотка и също плачеше, но пљ на дебело и не бършеше сълзите си, така че цялото й лице беше мокро, сякаш го беше квасила с вода.

— Майчице мила! — изуми се Олга, когато двете влязоха вкъщи. — Царице небесна!

Саша почна да разказва какво се бе случило, но в това време с пронизителни крясъци и ругатни влезе бабата, развика се на Фьокла и в къщата се вдигна страшна врява.

— Няма нищо, няма нищо! — Олга, бледна, разстроена, утешаваше Саша и я милваше по главата. — Тя ти е баба, грехота е да й се сърдиш. Няма нищо, моето момиче.

Николай, който вече се беше измъчил от тия непрекъснати крясъци, от глада, пушека и вонята, който вече ненавиждаше и презираше бедността и изпитваше срам от баща си и майка си пред жена си и дъщеря си, се надигна, провеси крака от печката и раздразнено и малко плачливо се обърна към майка си:

— Не може да я биете! Нямате никакво право да я биете!

— Я гледай, ти още ли не си се сплул на печката, мършо недна! — злобно се нахвърли върху му Фьокла. — Кой ли дявол ви довлече тука, готованци такива!

И Саша, и Мотка, и всичките момиченца, колкото бяха, се сгушиха в ъгъла върху печката, зад гърба на Николай, и оттам мълчаливо, със страх слушаха всичко това и се чуваше как тупкат мъничките им сърца. Щом в една къща има болен, който боледува отдавна и безнадеждно, идват и тежки мигове, когато близките плахо, тайно, някъде в глъбините на душата си му желаят смъртта; и единствено децата се боят от смъртта на близкия и при мисълта за нея винаги изтръпват от ужас. И сега също, затаили дъх, с жален израз на лицата, момиченцата гледаха Николай, мислеха си, че той скоро ще умре, и им се искаше да заплачат и да му кажат нещо такова гальовно, жалостиво.

А той се притискаше към Олга, сякаш търсеше в нея защита, и й говореше с тих разтреперан глас:

— Оля, мила, не мога повече тука. Душа не ми остана. Заклевам те в Господа Бога, пиши на сестра си, на Клавдия Абрамовна, всичко да продаде, всичко да заложи, да ни прати пари да се махнем от тука. О, Господи — продължаваше той с мъка, — с крайчеца на окото да можех да я зърна Москва! Насън поне да я видех, майчице!

А когато се свечери и вътре се стъмни, стана толкова тягостно, че на никой не му се продумваше дума. Ядосаната баба накисна корички ръжен хляб в една паничка и дълго, цял час, ги смука. Маря издои кравата, донесе ведрото с млякото и го постави на пейката, бабата взе да го прелива от ведрото в разни гърнета, все тъй бавно, дълго, явно доволна, че сега, през Богородични пости, никой няма да яде мляко и всичкото ще си остане непокътнато. И отсипа само мъничко, съвсем мъничко в една чинийка за детето на Фьокла. Когато те с Маря тръгнаха да занесат гърнетата в зимника, Мотка изведнъж се размърда, смъкна се от печката, отиде до пейката, където беше дървената паница с коричките, и лисна в нея млякото от чинийката.

Като се върна от зимника, бабата пак се зае с коричките си, а Саша и Мотка седяха до печката, гледаха я и им беше драго, че се е облажила и сега вече ще иде в ада. Утешиха се и легнаха да спят; и заспивайки, Саша си представяше Страшния съд: гори голяма пещ, подобна на грънчарската, и дяволът с рога като на кравата, целият черен, подкарва с дълга пръчка бабата към огъня, както одеве тя гонеше гъските.