Антон Павлович Чехов
Селяци (9)

Глава 9

О, каква сурова, каква дълга зима!

Житото им свърши още по Коледа и почнаха да купуват брашно. Киряк, който живееше вече вкъщи, вечер вдигаше скандали и хвърляше всички в ужас, а сутрин се мъчеше от главоболие и срам и беше просто за окайване. От обора дене и ноще се раздаваше мученето на гладната крава и късаше душата на бабата и на Маря. И сякаш нарочно студът ставаше все по-лют, натрупаха се дебели преспи: зимата се затегна; на Благовещение се изви същинска зимна вихрушка, а на Великден падна сняг.

Но, така или иначе, зимата беше свършила. В началото на април се заредиха топли дни и студени нощи, зимата отстъпваше, но най-после един топъл ден надделя — рукнаха ручеи, запяха птици. Реката придойде и заля цялата ливада, храсталака; цялото пространство между Жуково и отвъдния бряг се превърна в грамаден залив, по който ту тук, ту там се вдигаха ята диви патици. Пролетният залез, огнен, с пищни облаци, всяка вечер носеше нещо ново, необикновено, неправдоподобно, тъкмо това, на което после, когато гледаш на някоя картина същите тези цветове и същите тия облаци, не вярваш.

Бързо-бързо прелитаха жерави и надаваха тъжни писъци, сякаш зовяха. Олга с часове стоеше на края на урвата, гледаше разлива, слънцето, блесналата, сякаш подмладила се черква и сълзите й течаха, дъхът й спираше от страстното желание да се махне някъде, дето й видят очите, та макар и накрай света. А вече беше решено, че тя отново ще иде в Москва, за прислужница, и с нея ще тръгне и Киряк да се наеме за портиер или някъде другаде. Ох, по-скоро да тръгнеха!

Щом пътищата поизпръхнаха и времето се стопли, те поеха. С торбите на гърба, и двете с цървули, Олга и Саша тръгнаха още на зазоряване; излезе да ги изпрати и Маря. Киряк беше болен, остана вкъщи още за една седмица. Олга за последен път се обърна към черквата да се помоли; помисли за мъжа си, но не заплака, само лицето й се сгърчи и стана грозно като на бабичка. През зимата беше отслабнала, погрозняла, малко побеляла и вместо предишната миловидност и приятна усмивка на лицето й се беше появил покорният, печален израз на преживяна мъка и в погледа й имаше вече нещо тъпо и неподвижно, сякаш беше оглушала. Мъчно й беше, че се разделя със селото и със селяните. Спомняше си как носеха Николай и пред всяка къща поръчваха панихида и как всички плачеха и съчувстваха на мъката й. През това лято и тази зима имаше часове и дни, когато изглеждаше, че тия хора живеят по-лошо и от добитъка, животът с тях беше страшен; те са груби, нечестни, мръсни, пияни, живеят в раздори и постоянно се карат помежду си, защото не се уважават, подозират се и се боят един от друг. Кой държи кръчма и впиянчва народа? Селякът. Кой пилее и пропива общинските, училищните, черковните пари? Селякът. Кой ще открадне от съседа си, ще запали, ще лъжесвидетелства за една бутилка водка? Кой се обявява пръв срещу селяните в земските и другите събрания? Селякът. Да, животът с тях беше страшен, но те все пак са хора, те страдат и плачат като хора и в живота им няма нищо, на което да не може да се намери оправдание. Тежък труд, от който нощем боли цялото тяло, люти зими, оскъдни реколти, теснотия, а помощ отникъде и отникъде не може да се очаква. Които са по-богати и по-силни от тях, не могат да им помогнат, тъй като самите те са груби, нечестни, пияници и самите те псуват по същия отвратителен начин; и най-дребният чиновник или служител се отнася със селяците като с просяци и дори на кметовете и на епитропите говори на „ти“ и мисли, че има право на това. Та и възможно ли е да се очаква някаква помощ или добър пример от хора користолюбиви, алчни, развратни, лениви, които се отбиват на село само за да оскърбят, да оберат, да сплашат? Олга си спомни какви жалки и унижени изглеждаха дядото и бабата, когато зимата отведоха Киряк да го бият с пръчки… И сега й беше жал за всичките тези хора, мъка й беше и както си вървеше, все се обръщаше да погледне къщите.

Като ги изпрати на две-три версти. Маря се сбогува, а после коленичи и занарежда, привеждайки чело до земята.

— Пак сам-самичка си останах, ох, горкана аз, ох, горка-горкана…

И дълго нарежда тя така, и дълго още Олга и Саша я виждаха коленичила на пътя, обхванала глава с ръцете си, да се кланя някому встрани, а над нея летяха врани.

Слънцето се вдигна високо, стана горещо. Жуково остана далеч назад. Пътят им спореше, Олга и Саша скоро забравиха и за село, и за Маря, беше им весело и всичко ги забавляваше. Ту някоя могила, ту редица телеграфни стълбове, които един подир друг вървят нанякъде и изчезват зад хоризонта, а жиците тайнствено бучат, ту в далечината се вижда някое потънало в зеленина селце, от него лъха на влага и коноп и, кой знае защо, ти се струва, че там живеят щастливи хора; ту нейде в полето самотно се белне конски скелет. Буйно се лее песента на чучулигите, обаждат се пъдпъдъци, а дърдавецът се дере тъй, сякаш някой наистина дърпа стара желязна скоба.

До пладне Олга и Саша стигнаха в едно голямо село. Тук, на широката улица, срещнаха старчето, готвача на генерал Жуков. Беше му горещо и потното му плешиво теме лъщеше на слънцето. Те с Олга не се познаха, после и двамата изведнъж се обърнаха, познаха се и без да продумат дума, тръгнаха всеки по своя път. Като спряха около една къща, която изглеждаше по-нова и по-богата, Олга се поклони пред отворените прозорци и каза високо, с тънък провлечен глас:

— Благочестиви християни, подарете за Бога, колкото обичате, да даде Господ на родителите ви вечен покой в царството небесно.

— Благочестиви християни — поде Саша, — подарете за Бога, колкото обичате, да даде Господ…